Единствено слабо и дори още по-глупаво ехо на тази терористична стратегия в Латинска Америка представляват терористичните движения, проповядващи предимно „троцкистки“ идеологии, процъфтяващи в Западна Европа и Северна Америка през 70-те и 80-те години. Техният главен идеологически гуру е американският професор Херберт Маркузе, който пише за необходимостта „да свалим маската на репресивната толерантност от либералната буржоазия“ чрез съзидателно насилие. Това насилие трябва да принуди буржоазията да свали своята маска и да разкрие истинската си репресивна природа — стандартна латиноамериканска марксистка риторика от предишното десетилетие, — при което революционните маси ще се надигнат и ще съборят властта. Ето какво пише Ричард Хофман за водещата западногерманска група градски терористи:
Терористичната група „Баадер-Майнфох“ със сигурност не очаква да спечели своята война по самостоятелен път. Те приемат, че истинският двигател на Революцията ще бъде епичното надигане на пролетариата. Според тях вълната от терор, с която заливат страната, ще принуди властите да отвърнат с брутален, справедлив гняв. Те изхождат от идеята, че гражданските права и свободи на населението на Западна Германия ще бъдат потиснати, когато държавата върне часовника назад с 25 години. Смятат, че пролетариатът на Западна Германия ще реагира с ужас, когато съзре истинската природа на своето правителство. Вярват, че фабричните работници, пекарите и миньорите, ще бъдат вдъхновени да унищожат собствените си потисници. Убедени са, че те ще бъдат авангард на движението, при което милиони немци полагат началото на великата Революция. Въобще, вярват в какво ли не.244
Тук вече става въпрос за дизайнерски тероризъм от светила в областта на тероризма, а целта му е колкото радикалният шик, толкова и реалната политика. „Червената армия“ (което е официалното име на групата „Баадер-Майнхоф“), е толкова прочута с предпочитанието си към колите марка беемве, че любимият им модел става известен в Западна Германия като „Баадер-Майнхоф-Ваген“. Градските партизани, които изобилстват през 70-те и 80-те години в Западна Германия, Италия, Съединените щати и няколко други държави от развития свят, убиват няколкостотин души и се превръщат в главна тема в няколкостотин хиляди вестникарски заглавия през относително краткия си период под светлините на прожекторите, но така и не заплашват нито едно правителство в нито една страна. Леонард Коен е успял да улови техния наивитет и нарцисизъм в саркастичната си песен „Първо превземаме Манхатън“:
Ако „Баадер-Майнхоф“ в Германия, „Червените бригади“ в Италия, „Армията за освобождение“ и терористичната групировка „Уедърмен“ в Съединените щати, „Червената армия“ в Япония и другите, подобни на тях, са имали каквото и да било влияние върху политическите събития, то се заключава най-вече в това, че са послужили като удобни плашила в ръцете на дясноцентристките правителства, опитващи се да изтикат от обществената сцена своите законни лявоцентристки опоненти, ала дори и в тази си скромна роля въпросните движения не се оказват особено полезни. Националистическите градски партизани, изхождащи от базата на религиозни или етнически малцинства, като например Ирландската републиканска армия в Северна Ирландия и „Еускади Та Аскатасуна“ в испанската Баска провинция демонстрират далеч по-голяма издръжливост и са убили много повече хора, но те със сигурност щяха да постигнат далеч по-голям напредък в постигане на политическите си цели, при това за далеч по-кратко време, ако бяха избрали гражданските протести на не-насилието. Един жител на Белфаст казва следното: „Не ме притеснява куршумът, на който пише моето име. Притеснява ме онзи, на който пише «Строго секретно».“245
Все пак в наши дни съществуват две терористични групи, които са успели да намерят начин да окажат влияние върху събитията. И двете действат предимно чрез международни терористични операции, и двете имат политически цели, които не изискват свалянето на правителства-мишени, и двете са с арабски произход.
Ясер Арафат246
Организацията за освобождение на Палестина (ООП) е основана през 1964 година от Ясер Арафат като обща организация, която координира стратегията на множество идеологически отчаяни въоръжени групи, сформиращи се в лагерите за бежанци — новия дом за повечето от палестинците, които са избягали или са били принудени от Израел да напуснат своите земи през 1948 година. Повечето от палестинците проявяват политическа търпимост доста дълго време, изчаквайки арабските държави да ги върнат по домовете им чрез средствата на войната, но след поражението на арабите през 1967 година те си дават сметка, че е напълно безсмислено да разчитат на останалите арабски страни за помощ. Главното прозрение на Арафат е осъзнаването, че докато палестинските въоръжени отряди нямат никакъв шанс да победят израелците и да си върнат домовете чрез сила — защото те са по-слаби дори и от арабските държави и не могат да сторят нищо друго, освен да провеждат безплодни терористични нападения — енергията им може да донесе и други резултати, ако бъде насочена към по-различна цел.
Ясер Арафат и неговите сподвижници постепенно проумяват, че най-важната им задача е да върнат отново клеймото „палестинци“ на „бежанците“. Защото, докато се възприемат от не-арабите (а дори и от част от арабите) като родственици на арабите бежанци, те ще са само пионки в нечия друга игра. На теория те биха могли да бъдат преселени на други места — най-малкото в очите на Запада и според систематичното настояване на израелската пропаганда — където и да е в Арабския свят. Следователно, ако въобще съществува шанс те да се завърнат вкъщи, в най-важен приоритет трябва да се превърне кампанията за убеждаване на света, че съществува такава националност като „палестинската“ — тъй като дори самото обръщение към хората по този начин означава естествено признание, че те имат законно право да претендират за земята на Палестина. (Някои ционисти се хващат именно за този факт, за да защитят тезата си, че палестинската идентичност е само изкуствена, но много по-справедливо би било да се каже, че трансформацията на думата „палестинец“ от чисто регионално описание в знак за истинска национална идентичност е следствие от преживяната загуба и изгнаничеството. Вероятно би било вярно да се каже също така, че с течение на времето палестинците са започнали да приличат все повече на техния враг, както често става с дългогодишните противници — копнежът по загубената земя е позната тема в юдейската култура и съществена част от израелската идентичност.)
И така, какъв тип кампания би могъл да убеди света, че палестинци действително съществуват? Не и рекламна кампания, разбира се, а кампания на международния тероризъм. Извърши няколко възмутителни акта на достойно за отразяване по медиите насилие, и те ще бъдат принудени да ги отразят — а за да ги обяснят, ще бъдат длъжни да говорят за палестинците. През септември 1970 година Народният фронт за освобождение на Палестина (една от групите, действащи под шапката на ООП) организира едновременно отвличане на четири самолета, които после откарва до пустинно летище в Йордания и унищожава пред обективите на световните камери (след като първо изкарва пътниците навън). Следващите нападения, които провежда, костват множество човешки жертви, но това е международен тероризъм с рационална и постижима цел — те не държат да поставят Израел на колене, а още по-малко пък Запада; просто искат всички да приемат факта, че палестински народ съществува и че трябва да бъде активен участник в обсъждането на собствената си съдба. И когато в края на 80-те тази цел бива постигната, Организацията за освобождение на Палестина отзовава терористите (въпреки че някои малобройни групи продължават да
