Осама бин Ладен, в навечерието на инвазията на САЩ в Ирак247
Ако стратегическата цел на атаките на Ал Кайда срещу Вашингтон и Ню Йорк на 11 септември е била да подмами
Съединените щати да нахлуят незаконно в една или повече мюсюлмански държави, то сме принудени да признаем, че Осама бин Ладен е получил относително добра възвращаемост на своите инвестиции — само след двадесет месеца Съединените американски щати нахлуват и окупират две мюсюлмански държави с общо население от петдесет милиона души. Картините, придружаващи инвазията, причиняват огромно унижение и тревоги сред мюсюлманския свят, особено в арабската му част, а неизбежната бруталност и грешки на последвалата военна окупация на Афганистан и Ирак предоставя постоянен поток от образи в същия стил. Гневът от действията на американците, безсъмнено вкарва множество мюсюлмани в ръцете на исля-мистките революционни организации, но до момента на писането на тези редове стратегията на последните не е успяла да предизвика каквито и да било революции, които да докарат ислямистите на власт в която и да било мюсюлманска страна.
Много е лесно да надценим прозренията на стратезите на Ал Кайда и властта, с която се сдобиват посредством доброто управление на техниките на тероризма. Когато са очаквали Съединените щати да реагират на нападенията от 11 септември чрез нахлуване в Афганистан с цел унищожение на техните бази там, те са разчитали на продължителна съпротива от страна на афганците — от вида, с който бяха посрещнати съветските войски през 1979 година. Стана обаче друго — Съединените щати завладяха страната изключително бързо и я подчиниха напълно, като се съюзиха с местните военни господари, които се противопоставят на властта на талибаните, и унищожиха лагерите на Ал Кайда, без дори да оставят достатъчно американски войници на земята като мишени. Въпросното развитие на събитията някак си не съответстваше на официално обявената от правителството на САЩ цел за „довеждане на демокрацията“ в Афганистан, но настина успя да сведе до минимум както афганската опозиция срещу окупацията, така и американските жертви (проблем, намиращ се непрекъснато в обсега на политическото внимание с оглед на тоталното отвращение към безсмислените жертви на домашния фронт).
Загубите на базите в Афганистан безсъмнено предизвикват редица затруднения на организацията Ал Кайда, но в никакъв случай не са пълен провал, защото тя вече е успяла да изгради крайно децентрализирана своя мрежа, без никакви логис-тични изисквания. И тъй като Съединените щати вече не разполагат с някакви значими военни цели в Афганистан, след края на 2001 година най-логичното за тях бе да превключат от военна тактика към по-традиционни антитерористични операции. Но терористите са цивилни, а не армия, следователно най-подходящите средства за справяне с тях са полицейските сили събиране на разузнавателна информация и мерки за сигурност, а не танкови бригади. Стратезите на Ал Кайда надали са предполагали, че вместо да се концентрират върху тероризма, Съединените щати ще продължат с нахлуване в Ирак. Важно е да се отбележи, че Ал Кайда започва планирането на операцията от 11 септември почти две години преди президентските избори в САЩ през ноември 2000 година, така че водачите й надали са били наясно с неоконсервативния дневен ред, който ще бъде наложен от новия президент Джордж У. Буш и неговия още по-краен кабинет. Ала втората инвазия, на Ирак, предприета от САЩ, като нищо може да възвърне баланса обратно в полза на Ал Кайда.
Колко голяма може да стане „международната терористична заплаха“? Засега Ал Кайда действа в същата технологична вселена, която населяваше преди тридесет години и Организацията за освобождение на Палестина (макар и с коренно различни политически цели). Тя открива ново приложение на отвлечените самолети, което разчита изцяло на невижданото до този момент нововъведение на екипи атентатори ка- микадзета, включително и обучени пилоти, но подобна изненада може да проработи само веднъж, а и както изглежда не съществуват десетки и стотици неизпробвани техники, които само чакат Ал Кайда да ги извади на бял свят. Всички следващи терористични актове на Ал Кайда до ден днешен представляват напълно конвенционално поставяне на бомби, които са в състояние да причинят не повече от няколко стотици жертви.
Подобни атаки обаче биха могли да произведат забележителни политически резултати, ако са добре изчислени във времето. Точно така стана и с бомбите във влаковете в Мадрид само три дена преди изборите в Испания през март 2004 година, които автоматично предизвикаха натежаването на народния вот срещу настоящото консервативно правителство, подкрепило безусловно инвазията на Съединените щати в Ирак. Но тази тактика не е съвсем нова — две от трите големи офанзиви на Северен Виетнам бяха изчислени да се проведат в годините на президентски избори в САЩ — 1968 й 1972. Третата пък съвпадна със скандала „Уотъргейт“ от 1975 година. Що се отнася до вероятността за тероризъм с оръжия за масово унищожение, тя не е нито нова, нито би допринесла за кой знае каква трансформация на ситуацията. Знае се, че една от фракциите на групата „Баадер-Майнхоф“ в Германия през 80-те е експериментирала с биологични оръжия, а в края на 2001 година един терорист в Съединените щати (за когото вече е сигурно, че е просто американски екстремист, а не ислямист) разпрати няколко писма, напръскани със спори от антракс, които успяха да убият само четири-пет човека. Японската секта „Аум Шинрикио“ пусна нервнопаралитичен газ в Токийското метро през 1995 година — от този газ, тип зарин, загинаха само дванадесет души. Практическият проблем, свързан както с биологичното, така и с химическото оръжие, е неговото разпръскване — терористите, за които стана вече въпрос, щяха да постигнат по-добри резултати с по-малко усилия и с „мръсни“ бомби (с пирони, метални парчета и други подобни).
Но едно ядрено оръжие в ръцете на терористите би било нещо друго, разбира се, и точно затова това е тема на безброй спекулации и любим сюжет за романи и филми вече двадесетина години. Едно-единствено ядрено оръжие обаче би представлявало само местен проблем, сравним по мащаби с изригването на вулкана Кракатоа през 1883 година или земетресението в Токио през 1923. Безспорно е, че трябва да положим максимални усилия, за да предотвратим подобна вероятност, но дори и ако в бъдеще някой нещастен град срещне съдбата си в ядрена детонация, светът пак няма да бъде принуден да изпълни исканията на терористите — а онова, което те обикновено искат, е необуздана, необмислена реакция. Тероризмът е нещо като политическо джиу-джицу, при което изключително малобройни и слаби групировки използват ограничено количество сила, която прилагат така, че да подмамят техните далеч по-силни противници — обикновено цели държави — да отвърнат по начин, който би навредил на собствената им кауза и би послужил на целите на самите терористи.
В продължение на четиридесет години светът живя със заплахата от глобален ядрен холокост, който щеше да унищожи стотици градове и стотици милиони човешки същества само за един миг. Така че би могъл да преживее и с малко вероятната възможност някой ден терористична група да се добере до ед-но- единствено ядрено оръжие и да потопи в кръв цял един град. Важното е да не се поддаваме на паника и да не губим търпение. Изразът „войната срещу тероризма“ е дълбоко заблуждаващ, защото войните понякога могат да бъдат и спечелени. Фразата би имала малко повече смисъл, ако я възприемем просто като метафора — подобно на метафората „война срещу престъпността“, която се използва в публичния дискурс от време на време. Последната може и понякога да успява да снижи ръста на престъпността, ала надали някой очаква един прекрасен ден всички престъпници да излязат на улицата с вдигнати ръце и оттам насетне повече никъде и никога да не се извършват престъпления.
Стела Римингтън, бивш директор на MI-5, септември 2002 г.248
