сторено почти нищо за засилване на властта на Съвета за сигурност и за тотално изкореняване на милитарис-тичния навик от човечеството. Причината за това е тенденцията на абсолютна едностранчивост, която постепенно обхваща и завладява Съединените щати — единствената глобална свръх-сила в наши дни.
След очевидната победа в Студената война от Съединените американски щати със сигурност можеше да се очаква известна доза високомерие, а и прославата на националната военна мощ отдавна се бе превърнала в част от политическата култура на Вашингтон. Двете тенденции се сляха и превърнаха в проект за доброжелателна американска хегемония над целия свят, наричан „Пакс Американа“, чиито неоконсервативни поддръжници накрая успяха да поемат контрола над въоръжените сили на САЩ и над външната политика, намествайки се в администрацията на президента Джордж У. Буш през 2001 година. Администрацията на Буш проведе ожесточени атаки срещу многонационалните институции — загърбиха Договора за забрана на антибалистичните ракети, опитаха се да саботират Международния наказателен съд, отхвърлиха дълго договаряни поправки, целящи да превърнат конвенциите срещу химическите и биологични оръжия в по-лесно приложими, а накрая използваха атаките на 11 септември 2001 година като претекст за инвазията си в Ирак през 2003 година, което си беше целенасочено пренебрегване на авторитета на Съвета за сигурност. Засега все още не е много сигурно какви точно са размерите на пораженията върху Обединените нации, нанесени от това неоконсервативно управление, но е ясно, че всеки напредък, постигнат през 90-те, особено по отношение на доверието между великите сили, е отдавна загубен. Ако Съединените щати успеят да се върнат сравнително скоро към иначе дългогодишните си предпочитания към многонационалните институции, преди останалите държави да започнат да ги изоставят, то тогава Обединените нации ще излязат от този епизод почти непокътнати. Но въпреки това бе изгубено ценно време и нашата ваканция в историята е може би към своя край. Настъпват по-трудни времена.
През следващите десетилетия се очаква появата на три големи промени, които биха могли да върнат международната система обратно към старата анархия: природните предизвикателства на промените в климата, политическите предизвикателства на възхода на нови велики сили и технологичните предизвикателства на увеличаване на ядрената мощ. В комбинация — а те със сигурност ще пристигнат повече или по-малко заедно — те ще подложат разнебитената система за поддържане на световния мир, която успяхме да измислим, на огромно напрежение. И би било неимоверно трудно да се измъкнем от всички тези промени без катастрофална война.
Следващите две или три поколения ще станат свидетели на пълното проникване в системата на всичко, което сме сторили през последните две столетия — и последиците от това няма да бъдат никак незначителни. Става въпрос за шесторното увеличение броя на населението на планетата и паралелната й индустриализация. Средностатистическото човешко същество от началото на XXI век има най-малко петорно по-силно влияние върху околната среда, отколкото неговия предшественик от 1800 година. Тук се включва интензивното използване на земята за производството на храна, увеличената консумация на вода за домакински и индустриални цели, нарасналата консумация на сурови материали и нарасналото производство на боклук и отпадъци. (В тези усреднени данни е включен и далеч послабият отпечатък върху околната среда на бедните по света.) И така, шест пъти увеличение на населението, умножено по пет пъти увеличение на въздействието върху околната среда, дава общ човешки натиск върху природата, който е тридесет пъти по-голям, отколкото е бил само преди двеста години.
Този факт безсъмнено ще има глобални последици и въпреки че не сме в състояние да предскажем точно в какво ще се изразят и как ще се проявят, в едно можем да бъдем сигурни — повечето от тях ще бъдат крайно неприятни. Глобални климатични промени; влошаване на риболовните райони; недостиг на питейна вода в повечето региони; пълно обезлесяване и ерозия на плодородния почвен слой; десет хиляди пъти повече нови химични и биохимични субстанции, изхвърляни в околната среда на природата, предимно с неясни последици; мегаполи-си, затъващи в стари и нови форми на замърсяване и пораждащи нови болести… Списъкът е безкраен, и колкото и да спорим за подробности около всички тези явления, повече от ясно е, че се задават големи регионални териториални катастрофи и сривове в системата. Някои от тях ще бъдат с тежки политически последици, включително и много висок потенциал за конфликти.
Паралелно с това през следващите двадесет-тридесет години международната система трябва да се подготви за появата на нови велики сили и относителния упадък на някои от съществуващите. Според дългосрочната икономическа прогноза, направена от инвестиционните банкери в „Голдман Сакс“ в края на 2003 година, към 2040 година Китай ще бъде най-голямата икономическа сила в света, следван плътно от Съединените щати (които може би ще продължават да му бъдат равни в технологичните открития), и на не много голямо разстояние зад тях — от Индия. Втората група сили, доста по-назад от тези трите, ще бъдат Бразилия, Русия и Япония. Опашката ще завършват петте големи индустриални икономики на Запада — Великобритания, Германия, франция, Канада и Италия.250 И въпреки че изследването на „Голдман Сакс“ не говори по този въпрос, ясно е, че още на този етап вече ще има и нови кандидати за раздаване на силните карти. Към 2040 година Мексико, Южна Африка, Пакистан и Индонезия вероятно ще имат същия размер БВП като петте по-слаби западни сили, както и вероятно Корея (особено ако дотогава отново се обедини). Може би същото се отнася и за Турция и Тайланд.
Тези предстоящи промени в международната система са на практика предначертани. Една или две от държавите може и да не оправдае очакванията към нея, а и подробностите по подбора на точния момент са дискусионни — само един пристъп на политическа лудост от рода на Големия скок или Културната революция би струвала на Китай забавяне поне от десет години, което би отложило стигането й до върха чак до 2050 година; или пък скоростното разпространение на СПИН в Индия би могло да намали с няколко процента темпа на икономическия й растеж. Но дори и подобни катаклизми могат само да забавят процеса на трансформация, а не да го променят или завинаги да го спрат. Онова, което гарантира на Китай и Индия ръст на икономическия растеж, двойно по-висок от този на Съединените щати в предстоящите години, не са нито политическата система, нито икономическата стратегия, а наличността на голямо количество евтина и лесно обучаема работна ръка, плюс факта, че средните нива на икономическата йерархия — хората с годишен доход между 1000 и 5000 долара на глава от населението — могат да бъдат разместени без необходимост от социална промяна. На Китай и Индия буквално им е гарантирано да се превърнат съответно в първата и третата икономическа сила в света през следващото поколение.
И в това няма нищо изненадващо. Китай и Индийският суб-континент са представлявали най-мощната концентрация на икономическа дейност в света, преди европейските държави да им откраднат техническото предимство преди четири-пет века, така че е напълно естествено те да си възвърнат водещите роли точно в периода, когато тази пропаст вече се затваря. Билетът за статуса на свръхсила през 2040 година ще бъде брутално прост — трябва да бъдеш държава с размерите поне на половин континент и с население близо до или над половин милиард души. Само три страни кандидатки ще отговорят на този критерий: Китай, Индия и Съединените щати. Бутащата се тълпа от нови и стари по-малки сили в края на списъка може и да причини известно раздвижване в системата, но онова, което окончателно ще я извади от контрол, е промяната в първите три позиции.
Последният път, когато светът е преживял подобно пре-нареждане на великите сили, е било в края на XIX век. През 1850 година Великобритания продължава да бъде единствената и неоспорима световна свръхсила, с почти половината от световната производителност, концентрирана в нейните територии. През 1890 година САЩ вече са настигнали Великобритания по отношение на индустриалната производителност, а Германия бързо ги следва. Други държави, като например Русия и Япония, тръгват по същата траектория на бързо икономическо развитие, докато франция, някога доминираща европейска сила, бавно и невъзвратимо слиза надолу по стълбицата на лидерите. Повечето други видове сили са функция най-вече на икономическата власт, така че на съществуващата международна система, изградена върху модела на доминиращата Великобритания („Пакс Британика“), й се налага да се приспособи към новите реалности.
За съжаление, системата на XIX век се оказа неспособна да извърши това адаптиране по мирен път. Някои от надигащите се сили бяха нетърпеливи и натиснаха прекалено силно, залязващите пък отстояваха докрай постепенната загуба на своя статус. И накрая цялата система се срути в катастрофата, наречена Първа световна война — която беше много повече заради подредбата в обществената йерархия на великите
