сили, отколкото заради конкретните кавги помежду им. Нищо изненадващо в това — тогава войната все още е нормалният начин, по който международната система се пренарежда така, че да отговори на изискванията на изгряващите сили за сметка на залязващите. Но през XXI век и при наличието на съвременните оръжия надали на някого му се иска да преживее наново подобно пренареждане.
И като че ли това не стига, а и същите тези оръжия — особено ядрените — попадат в ръцете на все повече и повече държави. В периода между 1945 и 1964 „Постоянната петорка“ в
Съвета за сигурност на ООН — САЩ, СССР, Великобритания, Франция и Китай, до една направиха изпитания на първите си ядрени оръжия, а още една страна — Израел, ги разработи тайно, без да ги изпитва открито. Всички тези шест държави днес притежават стотици или може би хиляди ядрени бойни глави (а в повечето случаи — термоядрени), но за появата на седмата ядрена сила трябваше доста повече време.
Индия изпита своя първи „мирен ядрен експлозив“ през 1974 година, официално за граждански цели, но всъщност, за да се предпази чрез възпиране от китайските ядрени оръжия (през 1962 година между двете държави се води кратка погранична война). Пакистан, който през предишните двадесет и пет години, е водил и загубил три войни с Индия, се счита длъжен да отвърне на индийската ядрена мощ (премиерът Зулфикар Али Бхуто заяви, че пакистанците по-скоро ще „ядат трева“, ако трябва, но ще възстановят баланса между двете държави) и веднага се заема с разработването на своя собствена ядрена програма. Когато на север от границите на Южна Африка, в „неприятелски“ за нея страни, започват да се появяват съветски и кубински войски, режимът на апартейд, който управлява тогава, веднага започва разработката на свои ядрени оръжия. Под ръководството на военните си режими Аржентина и Бразилия също се заемат с подобна задача, на теория, за да ги използват една срещу друга, но всъщност по-скоро като знак за национална гордост. На някакъв етап от края на 70-те и 80-те години Ирак, Иран и Северна Корея също започват разработките на собствени ядрени програми.
Списъкът на страните, които избират да не разработват ядрени програми, е също много поучителен. В периода след началото на 1950 година държави като Канада, Италия и Австралия можеха да разработят ядрени оръжия само за две години от началния момент, но вместо това избраха да разчитат на американския ядрен чадър, защото бяха убедени, че понататъшно увеличаване на броя на тези оръжия ще даде опасен пример на света. До същия извод стигнаха и Япония и федерална република Германия. Те щяха да бъдат принудени да се преборят с по-големи политически препятствия за разработването на ядрени оръжия, поради провала им във Втората световна война, но ако наистина са смятали, че се налага, в крайна сметка щяха да го постигнат, независимо от законовите и политически ограничения. Но бяха разубедени от американските ядрени гаранции, както се случи и с Тайван и Южна Корея. Шведите и швейцарците, които също имаха възможността да се сдобият с ядрено оръжие само за две години, от време на време провеждаха дебати дали трябва или не трябва да го направят, за да защитят своя неутралитет, и в крайна сметка винаги стигаха до извода, че не трябва. Изводът е, че всички държави, които в крайна сметка решиха да се сдобият с ядрени оръжия (с изключение на тези в Южна Америка), бяха изправени пред реални врагове, въоръжени с ядрени оръжия, които те желаеха да възпрат от употреба срещу тях. Множенето по принцип винаги става по рационални причини.
Все пак нещата не се развиха чак толкова зле, колкото можете. Южна Африка наистина създаде пет- шест ядрени оръжия, но след края на апартейда през 1994 година ги разглоби и закри цялата си програма. След сгромолясването на правителствата на генералите и Бразилия, и Аржентина сложиха край на своите ядрени програми, още преди да бяха създали истинска бомба. След първоначалното връщане назад, причинено от израелските бомбардировки над ядрения реактор „Озирак“, в края на 80-те Ирак постигна значителен напредък в ядреното въоръжаване, но след поражението му по време на Войната в залива инспекторите от Обединените нации сложиха край на ядрената му програма. Американските инспектори, които, след инвазията на САЩ в Ирак през 2003 година търсеха доказателства за възраждане на ядрената му програма, за да оправдаят присъствието си там, така и не откриха нищо.
Но правителството на Северна Корея, вярно или не, твърди, че е създало ядрени оръжия, отчасти, за да възпре евентуална американска атака срещу страната си, и отчасти с надеждата да получи приличен подкуп за тяхното унищожение. Иран почти със сигурност разполага с тайна програма за разработката на ядрени оръжия. Израел счита Иран за своя най-опасен останал противник, а и почти всяко иранско правителство би се стремило към спешно създаване на ядрени оръжия, за да притежава средство за възпиране на Израел, който пък има възможността да извърши първия ядрен удар срещу Иран, засега напълно безнаказано. През 1998 година Индия и Пакистан открито обявиха своите изпитания на ядрени оръжия и в момента се намират в ядрена конфронтация в стила на 50-те, от типа „ако не ги използваш, ще ги загубиш“, която, от индийска гледна точка, е особено неприятна. Преди да въвлече Пакистан в ядрена надпревара, предимствата, която имаше Индия със своето седем пъти по-многобройно население и много по-голяма индустриална база, й гарантираха победа при всяка една конвенционална война със съседната й страна. Но ядрените оръжия са по принцип велико средство за баланс. В момента Индия и Пакистан са еднакво уязвими на ядрени удари.
Взето най-общо, увеличаването на броя на ядрените оръжия по света за последните четиридесет години не е чак толкова голямо. Само за още две държави се знае със сигурност, че разполагат с ядрени оръжия, което прави общо осем плюс две вероятни. Но с приближаването на броя на тези държави до двуцифрено число нараства и вероятността някоя от тях рано или късно да използва тези свои оръжия, особено като се има предвид, че страните, които се стремят да ги придобият, са преди всичко онези, които очакват военна конфронтация с някоя друга. Идентична, ако не и по-голяма опасност обаче представлява постоянният натиск на военно-промишления комплекс на Съединените щати за създаването на по-малки и по-лесно „приложими“ ядрени оръжия — за цели, толкова очевидно маргинални за която и да е сериозна стратегия (например за проникване дълбоко в земята с цел унищожение на укрепените бункери), че просто става невъзможно да не се забележи отявленият кариеризъм на участниците в тези проекти. Но сдобилите се наскоро с ядрени оръжия съседи или една-единствена свръхсила, открито обсъждаща използването на ядрения си арсенал срещу държави, които не разполагат с такъв, представляват мощни стимули и за други държави за създаване на собствени ядрени програми.
„Огнената дига“ срещу напора на ядрените оръжия, която започнахме да издигаме след Хирошима и Нагасаки, успя да издържи вече половин век, и именно тя създава сериозни настроения сред притежаващите тези оръжия срещу тяхното използване. Трудно е да се предскаже какво би станало, ако някой се опита да прехвърли тази огнена дига, но далеч за предпочитане е никога да не разбираме.
Но дори и самото увеличаване на броя на ядрените оръжия е достатъчно предизвикателство за стабилността на системата. Както и приближаващите кризи, свързани предимно с околната среда, които ще засегнат някои страни по-силно, отколкото други, и като нищо могат да доведат част от тях до отчаяние. Като добавим към всичко това и огромното предстоящо разместване в нареждането на великите сили, нещата наистина ще станат много трудни за удържане. С малко късмет и най-вече — с добро управление, може и да успеем да преминем и следващите петдесет години без съдбоносната катастрофа на ядрената война, но все пак съществува потенциалната опасност от поголовно измиране на голяма част от човешката раса.
Късметът е нещо, което не сме в състояние да командваме, но доброто управление е средство, което изцяло зависи от нас. То зависи преди всичко и най-вече от съхранението и разширяването на многонационалната система, която изграждаме (с множество прекъсвания и провали) от Втората световна война насам. Надигащите се световни сили трябва да бъдат абсорбирани в система, която набляга на сътрудничеството и прави място и за тях, а не в такава, която борави с конфронтации и гола военна мощ. Но ако те се почувстват длъжни да продължат да участват в голямата игра на историята — играта на победители и победени — то тогава всичко ще се повтори и всички ще изгубят.
Надеждите ни за смекчаване остротата на наближаващата природна криза също зависят от навременните и концентрирани глобални действия от такъв вид, който може да се получи само в една международна система, основаваща се на сътрудничеството. Когато великите сили са притиснати във военна конфронтация, то тогава просто не остава свободно внимание, да не говорим за такива неща като достатъчно доверие, за да се действа заедно по тези проблеми. Тревогите във връзка с промените в околната среда се породиха още преди четиридесет години, но освен спешният повик за спасяване на озоновата дупка, до края на Студената война нямаше никакви други международни споразумения, които да
