бъдат адресирани към тези тревоги. Затова най-големият приоритет в момента е да поддържаме многонационалния подход жив и да избягваме връщането към каквито и да било системи на съюзнически съглашения и надпревара във въоръжаването. Няма никакъв смисъл обаче да си мечтаем, че изведнъж ще скочим право в някаква утопична страна, ръководена от световно правителство, където цари само братство и разбирателство. Налага се да се изправим срещу всички тези предизвикателства и да разрешим веднъж завинаги проблема с войната в контекста на сега съществуващите държавни устройства.
Дуайт Макдоналд, 1945 г.251
Блез Паскал
Изходът от състоянието на международна анархия, което принуждава всяка държава да се въоръжава за война, е толкова очевиден, че възниква почти спонтанно сред руините на първата тотална война след 1918 година. Войните, чрез които независимите държави открай време са разрешавали своите недоразумения в миналото, са станали дотолкова унищожителни, че единствено лишаването им от известна част от техния суверенитет, или поне по въпроси, касаещи войната и мира, би могло да бъде решение на проблемите за всички държави по света. Затова победителите от Първата световна война автоматично създават Лигата на нациите.
Но на практика това разрешение се оказва точно толкова трудно, колкото е било лесно на теория. Великите нации с дълготрайни традиции в абсолютната независимост и дълбоко вкоренени подозрения към техните съседи не изоставят лесно навиците си само защото са създали някаква нова институция, която, поне на хартия, ще се погрижи за проблемите на тяхната сигурност. Идеята, че всички нации по света ще се съюзят, за да отблъснат или накажат някоя отцепническа страна, по принцип е прекрасна, обаче кой определя агресора и кой плаща цената в пари и човешки живот, която ще бъде необходима, за да бъде накаран въпросният бунтар да спре?
И което е още по-важно, всяка от членките на Лигата на нациите си дава ясна сметка, че ако организацията по някакъв начин се сдобие със способността да действа обединено и ефективно, то накрая всичко това ще се обърне срещу тях. Поради тази причина на практика никое от правителствата на големите държави не желае да даде на Лигата на нациите големи правомощия и вследствие на всичко това те се сдобиват с нещо друго — Втората световна война. А тази война вече е толкова лоша, че през 1945 година победителите правят втори опит да създадат международна организация, която действително би могла да предотврати войната. Това са безнадеждно подплашени хора, затова Организацията на обединените нации е далеч по-радикална инициатива, отколкото Лигата на нациите. ООН буквално преобръща международното законодателство и обявява войната за незаконна.
Но вече има символичен прецедент за подобен опит. Това е Пактът „Келог-Брайънд“ от 1928 година — инициатива на държавния секретар на президента Калвин Кулидж, Франк Б. Келог, при която всички велики сили (с изключение на Съветския съюз, с когото по това време почти никой не разговаря) се съгласяват да отрекат войната като инструмент на националната политика. По онова време не съществуват никакви механизми за налагане на новото правило, затова всички се подписват с радост, но това изобщо не им пречи да подходят по различен начин към Втората световна война. Все пак пактът не е пълна загуба на време, защото сега идеята, че войната може да бъде забранена, излиза на политическия пазар и великите сили вече са я приели, макар и само принципно. Очевидно именно такива привидно безплодни жестове като Пакта „Келог-Брайънд“ са един от основните лостове, чрез които радикалните нови идеи проникват в закостенялата система и печелят все по-широка поддръжка.
Следователно, когато през 1945 година в Сан Франциско всички сядат на масата на преговорите, за да обсъдят Хартата на Обединените нации, победителите от Втората световна война вече могат да се опрат на Пакта „Келог-Брайънд“, за да се обявят категорично срещу войната като инструмент на световната политика. На помощ идва и опитът от Лигата на нациите, и особено ролята на великите сили, които са участвали в тази инициатива, като възпиращ и контролиращ фактор. Опирайки се на въпросните две инициативи от близкото минало, те вече са в състояние да излязат с радикално ново предложение — забрана върху войната, която, поне на теория, може да бъде съблюдавана със сила. Хартата на ООН забранява използването на сила срещу друга държава освен в случаите на стриктна самоотбрана или в изпълнение на разпорежданията на Съвета за сигурност — а подобни заповеди могат да бъдат издавани само с цел възпиране на друга държава от нарушаване правилата на ООН, при опит за нападение над друга страна членка на Обединените нации. Та ето как става всичко — от кошмарните дни на миналото към един нов, законов свят, където войната е забранена само с една-единствена, спираща дъха стъпка.
Но не съвсем. Всички са напълно наясно, че създаването на Обединените нации е просто началото на един стогодишен проект. Държавите по света са водили войни в продължение на хилядолетия. Войната се е пропила във всички наши институции, в нашата култура, та дори и в нашия манталитет. Оцелелите след най-лошата война в историята вече са в състояние да постигнат рационално съгласие по въпроса, че войната се е превърнала в смъртоносно средство и следователно трябва да бъде окончателно забранена, но същевременно те си дават ясна сметка, че цялата тази история и всичките тези почти условни рефлекси няма да изчезнат за една нощ. Те въобще не проявяват наивитет относно онова, което се опитват да сторят, и доказателството за това е бруталният реализъм, с който се заемат със задачата за написване на правилата за насилствено въдворяване на забраната срещу войната.
Обичайните международни споразумения задължително институционализират преструвката, че всички суверенни държави са равни по права. Но правилата на ООН автоматично превръщат петте държави победителки от Втората световна война в постоянни членове на Съвета за сигурност, докато останалите държави участват в него на ротационен принцип с мандат от по две години. За да заповядат военни действия срещу държава, обвинена в агресия, великите сили трябва да успеят да убедят достатъчен брой от временните членове на петнадесет-членния Съвет за сигурност, че действително съществува заплаха за международния мир — обаче всяка една от петте постоянни членки има право на вето, дори и ако мнозинството в полза на предложението е четиринадесет на един. Никой не е приемал нито Лигата на нациите, нито Пакта „Келог-Брайънд“ достатъчно на сериозно, за да наруши дипломатическото благоприличие, като измисля правила, които открито признават, че великите сили са по-равни от другите. Ала ето че основателите на Организацията на Обединените нации правят точно това.
Никога не е представлявало трудност някоя малка или средно голяма държава да бъде убедена да подпише проект за забрана на войната — те нямат почти нищо, което да спечелят от войната, а същевременно имат много, което да загубят, ако големите сили решат да се разширят за тяхна сметка. Но убеждаването на великите сили да подпишат същите тези закони вече става значително по-трудно, защото те си дават сметка, че ги подканят да се откажат от едно важно оръжие — военната мощ, чрез което обикновено са налагали волята си на целия свят. Същевременно те разбират, че в нова световна война също са застрашени от вероятността да бъдат унищожени, както и че промяната на международните закони също донякъде работи за техните дългосрочни интереси — нали иначе на никоя от тях нямаше да й хрумне да създаде подобна организация като ООН — ала сега от тях се изисква да оставят питомното, за да гонят дивото.
Налага се да се измисли такава клауза в сделката, която да ги примами да го направят — и ето че на помощ идва средството на ветото: карта за излизане от затвора, която позволява на всяка велика сила да попречи на ООН да предприеме каквито и да било действия срещу нея и на практика я освобождава от задължението да спазва международния закон. Виж другите страни са длъжни да се подчиняват — ако Съветът за сигурност постигне съгласие, че действията на въпросната по-малка държава представляват опасност за световния мир, то тя като нищо ще се сблъска с международна армия, действаща под флага на ООН. Точно така става в Северна Корея през 1950 година, както и в Ирак през 1990. От великите сили също се очаква да се подчиняват на закона, а ако не го направят, могат да се сблъскат с огромен морален натиск, ала те никога не могат да бъдат накарани да се отчитат за действията си — просто ще поставят вето на всяка резолюция на Съвета за сигурност, която ги е признала за виновни в нещо.
