Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

производството на един такъв самолет може би е повече, отколко би продължила самата война. Трудна ситуация, особено като се има предвид, че всеки ще се нуждае от самолет, който да може да изпълнява множество роли, и при това ще му трябват доста, защото именно с тях ще бъде принуден да се бие — а те са ужасно скъпи.

Джак Крингс, началник „Въздушни операции“, звено „Макдонъл-Дъглас“, 1982 г.

Особено подходящ пример за онагледяване е самолетът F-15 „Игъл“. Производството му започва през 1972 година, а през 2004 година все още не е завършило, а общият брой на тези самолети, произведени за ВВС на САЩ, възлиза на не повече от 1065. За построяването на всеки самолет F-15 са необходими осемнадесет месеца, а цената му е 42,5 милиона долара. Тази цена е преди всичко отражение на десетките хиляди човекочаса висококвалифициран труд, които са влезли в производството му. Дори и днес самолетът си остава изключително впечатляваща и смъртоносна машина — но същевременно и много рядко срещана.233

Повишението на цената на оръжията от Втората световна война е изумително. „Спитфайър“ — вероятно най-добрият бомбардировач в света през 1939 година, е струвал 5000 долара. Когато неговият настоящ еквивалент — въздушната версия на „Торнадо“, постъпва на служба в Кралските военновъздушни сили в началото на 80-те, всеки от самолетите струва 17 милиона — 172 пъти по-скъпо, дори и след преизчисляване на инфлацията. Следващите повишения в цените са малко по-равномерни — не че това помага кой знае колко. Цената на цялата програма „Еврофайтър“ за производство на бомбардировачи от следващо поколение, от които Кралските военновъздушни сили са поръчали 232 за периода от 2002 до 2014 година, е 15,9 милиарда, което ще рече приблизително по 68 милиона за всеки самолет. Нито една от държавите не е няколко стотици пъти по-богата, отколкото е била в началото на Втората световна война, следователно днес може да си позволи далеч по-малък брой оръжия. В разгара на управлението на Рейгън през 80-те за производството на военни самолети е отделено почти същото фабрично пространство, което е имала и Германия през Втората световна война. Но докато през 1944 година Германия е произвеждала по три хиляди самолета месечно (губейки ги с приблизително същата скорост), продукцията на военни самолети в Съединените щати през 80-те достига не повече от петдесет броя на месец.

Последните поколения бомбардировачи са много по-добри, естествено, от тези през Втората световна война. Те летят три пъти по-бързо и носят пет-шест пъти повече товар в муниции. В състояние са да забележат противника на стотици километри разстояние и да го атакуват при обхват, стотици пъти по-голям от този на стария „Спитфайър“. Освен това за тях съществува много по-голяма вероятност да унищожат противника, защото оръжията им са много по-точни и смъртоносни. Ала всичко това само влошава проблема — военновъздушните сили не само че могат да си позволят ограничен брой самолети, но и са изправени пред опасността да ги загубят много по-бързо.

Този феномен не се ограничава единствено до оръжейните системи на авиацията, макар че те са най- особеният случай. Целият арсенал от военни технологии — от танковете и бойните кораби, до комуникационното оборудване и приборите за нощно виждане — са претърпели същата трансформация. Всичко е станало толкова скъпо, че се налага рязко снижение на броя на закупените оръжия, а същевременно самите те са станали толкова смъртоносни, че загубите по време на битка се очаква да бъдат значително по-големи.

Отговор: Започнахме с единадесет танка, а само за тридесет минути загубихме пет. Въпрос: Това нормално ли е?

Отговор: Би било нормално, ако наистина ни нападнат. Тогава срещу нас бяха насочени приблизително три бойни формирования, което ще рече тридесет-четиридесет танка, и би било нормално половината от нашите сили да бъдат сразени… В обичайния случай очакваната продължителност на танково сражение е около два часа.

Британски командир на танк по време на военни учения на НАТО

В близкоизточната война от 1973 година и арабите, и израелците губят приблизително половината от своите танкове за по-малко от три седмици тежки сражения. Ако през 80-те в Европа беше избухнала конвенционална война, процентът на загубите във всички основни родове войски щеше да бъде със сигурност по-висок. Всеки ден на бойното поле вероятно би станал свидетел на унищожението на поне хиляда танка и няколкостотин бойни самолета. И за разлика от Близкия изток през 1973 година, нямаше да съществуват никакви външни източници на бойна подкрепа, на която воюващите страни да могат да се надяват. Щеше да бъде война „с налични средства“ — единствено възможните за участие оръжия щяха да бъдат онези, с които страните разполагат точно в този момент. И ето, че отново се сблъскваме с проблема на изтощението.

Би могло да има изключително бързо взаимно унищожение на въоръжение от първите редици, което би оставило армиите зависими от съвсем прости оръжия — завръщане към по-ранните фази на военното дело. През 1914 година го видяхме — всички страни бяха влезли във войната с оборудване, напълно неадекватно за скалата на бойните действия, които се развиха в действителност. А после дойде и прочутата „зимна пауза“, която беше отчасти дадена за облизваш на раните… както и за натискане педала на фабриките за производство на снаряди. И тъй като днес инвентарът от оръжия е много по-богат, подобна пауза би послужила за подновяване на почти всичко: танкове, бойна авиация, ракети, ракетни установки, бронирани машини от всякакъв вид.

Сър Джон Кийгън, военен историк

Онова, което беше вярно в края на Студената война, вероятно важи с още по-голяма сила днес. Нито една държава, дори и най-богатата, не може да си позволи да оборудва масова армия в стар стил, включваща повечето млади мъже от цялото население, въоръжени с модерни оръжия. За известно време само Израел успя да се доближи до тази представа, но тогава страната харчеше 30% от своя брутен вътрешен продукт за отбрана, получаваше огромни военни субсидии от САЩ и накрая банкрутира. Нито една от основните индустриални държави не се осмели да направи подобен опит, дори и в разгара на Студената война. В средата на 80-те НАТО и Варшавският договор взети заедно, с общо население почти един милиард, разполагаха с толкова конвенционални оръжия, колкото да оборудват не повече от десет милиона войници — по-малко от 1% от цялото си население. А днес същите тези държави разполагат с по-малко от пет милиона редовни военнослужещи.

Положителното във всичко това е, че нито една от основните индустриални сили днес не очаква да се изправи в сериозна конвенционална война срещу друга, следователно проблеми, като например изграждане на адекватен „военен арсенал“ от ключово военно оборудване за изключително голям брой потребители могат да бъдат спокойно игнорирани. Великите сили продължават да поддържат войски за ядрено възпиране, но дори и най-голямата сред тях — Съединените щати, разполага с точно толкова сухопътни войски, колкото да води кратки войни срещу относително малки и слаби страни — нещо, което историкът Емануел Тод нарича „театрален микро-милитаризъм“. И въпреки че тези сили са напълно достатъчни, за да извоюват бърза и лесна военна победа срещу противници, като например Ирак, способността им да превърнат военния успех в дълготраен политически е далеч по-малко впечатляваща. Точно както ядрените оръжия по принцип нямат никакво отношение към преследването на традиционни военни цели, като например „победата“, така и и конвенционалните военни сили се характеризират в наши дни с ерозия на политическата полезност.

Десета главаПАРТИЗАНИ И ТЕРОРИСТИ

Почти всички предимства са на страната на партизанина, в смисъл, че той не е ограничен от никакви правила, не е обвързан с никакви транспортни средства, не е обременен от никакви устави и наръчници, докато войникът е ограничен от много неща, не на последно място от неговите очаквания за пълноценна храна на всеки няколко часа. В крайна сметка обикновено печели войникът, но на много висока цена.