защото новите масови общества просто не можели да продължат да вземат решенията си по стария егалитарен начин. Един милион души не били в състояние да седнат около огъня и да дискутират надълго и нашироко, или дори (при отсъствието на каквито и да било средства за масови комуникации) да са наясно каква е темата, подложена на обсъждане. Проблемът с нарастването на броя на хората постулирал, че егалитаризмът трябва да си отиде — заповедите вече трябвало да произтичат от върха към основата на пирамидата, а всички, намиращи се долу, били принудени да им се подчиняват.
И тъй като човешките същества все още имали генетичен достъп до по-старото си приматно наследство, включващо точно такъв вид йерархична структура, за тях въобще не било трудно да преминат към подобен вид поведение (с малко напомняне от местните силни на деня, които бързали да се провъзгласят за богоподобни царе). Не е изненадващо, че всички тези масови общества били крайно милитаризирани, и въпреки че причината, която се изтъквала, обикновено включвала някаква заплаха отвън, доста трудно е да загърбим подозрението, че военните са се стремили да съхранят социалната йерархия. Ала най-важното и най-обнадеждаващото е, че човешките същества така и не се предали напълно на тиранията и отказали да възприемат докрай ценностите на маймуната крал.
Старите ценности на почтеността и равенството се съхранили навсякъде в поведението на хората, най- вече в малките им социални кръгове на семейството и приятелите. Новите популистки религии на масовите общества, възникнали преди 1500–2500 години, въплъщавали именно тези стари ценности, а не тези на държавата. Въпреки хилядите години законно налагано неравенство и систематично потискане, в които масовите общества третирали повечето хора като работни мравки, човешките същества никога не забравили кои са всъщност. И когато новите технологии на масовите комуникации накрая започнали да връщат възможността на милионите да вземат реално участие в колективните решения, те автоматично си поискали обратно изконното равенство.
Хобс и Русо едва успяват да зърнат зараждането на този процес. Към края на XVIII век в някои богати и технологично развити държави печатната преса и масовото ограмотяване дават на половината от населението достъп до дебата за природата и целите на обществото, така че става напълно възможно да си представиш общество, в което милионите равни един на друг хора вземат заедно решенията — масовата демокрация. От представата за това до реалното му осъществяване има само една стъпка — така започват и революциите. И въпреки че хората през XVIII век знаят съвсем малко за човешкото минало и абсолютно нищо — за първобитните хора, самата дума, която измислят — „революция“#, въплъщава дълбокото им убеждение, че те „се обръщат назад“ към истинското равенство, към старите егалитарни ценности на човечеството.
[# Произлиза от глагола „revolve“, което означава „завъртам се“. — Бел. прев.]
На Запада са му необходими повече от две столетия, както и множество фалстартове и продължителни отклонения, докато успее да се демократизира. И през по-голямата част от това време почти всички били напълно убедени, че онова, на което стават свидетели, е изцяло западен културен феномен, заложен дълбоко в християнската и/или древната гръко-римска традиция. Тази огромна грешка не само успява да битува и до ден днешен, но и да се превърне в основа на яростната убеденост на Запада, че е натоварен с мисията да „донесе“ демокрацията на останалата част от света, като че ли светът никога не би могъл да го постигне със собствени средства и воля. Но истината е, че причините за този западен монопол върху демокрацията са чисто технически, а не културни.
До края на Втората световна война, преди началото на колониалните войни, само шепа общества извън западните разполагат със свободен достъп до масови комуникации на своите собствени езици. Става ясно, че в така наречения Трети свят изобщо не са съществували условия за начало на демократичните промени. Веднъж започнали обаче, изминава само едно поколение преди началото на демократичните революции и в тези страни. Новите демократи дори успяват да измислят как, за разлика от своите западни предшественици, да извършат революциите си безкръвно. От Филипините, Тайланд, Южна Корея и Бангладеш в края на 80-те, до площад Тянанмън, Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз в края на същото десетилетие, а оттам и към края на апартейда в Южна Африка през 1994 година, Индонезийската революция от 1998 и Грузинската революция от 2003 — хората от всички култури и всички религии доказват, че те не само искат демокрацията, но и че могат да я получат (в повечето от случаите) без никакво насилие.
Живеем в разгара на огромна и на пръв поглед необратима трансформация, опосредствана от новите технологии на масовите комуникации, в която човешките същества си възвръщат древното наследство на егалитаризма. Удивително голямата честота на успеха на методите на ненасилие срещу репресивните режими очевидно също е свързана с напредъка на масовите комуникации — когато целият свят ги гледа, тираните предпочитат да се въздържат от употреба на сила срещу невъоръжени хора. И въпреки че прегръщането на демократичните ценности не винаги превръща хората в по-миролюбиви (в крайна сметка някогашните първобитни ловци надали могат да се нарекат особено миролюбиви), то в дългосрочен план ефектът им безспорно е точно такъв — демократичните държави продължават да водят войни, но почти никога не се бият една с друга.
Трябва да продължим да работим върху институциите, защото в противен случай нашият иначе по- равен, по-сътрудни-чещ си свят пак може да бъде преобърнат с главата надолу от войната — при това само от шепа държави, които настояват все така да играят старата игра. Но иначе действително разполагаме с известна част фундаментални социални и философски промени, които биха могли да ни помогнат да вървим напред. В последно време се наблюдава бавна, но напълно осезаема еволюция в човешкото съзнание — последната стъпка от нашето голямо завръщане към човечността.
През всички периоди от нашата история ние сме ръководили делата си, изхождайки от теорията, че съществува някаква специална категория хора (тоест, наши себеподобни), която считаме за пълнокръвни човешки същества, с права и задължения, приблизително идентични на нашите, и която не трябва да убиваме, дори и да се скараме с нея. През последните петна-десет-двадесет хиляди години все повече разширяваме обхвата на тази категория — от първоначалната си първобитна група, към все повече и повече групи. Първо е дошло племето, обхващащо няколко хиляди човека, свързани заедно по кръвна линия и ритуални сходства. После се е появила държавата, в която ние споделяме интересите си с милиони хора, които не познаваме и обикновено никога не опознаваме. И накрая идва цялата човешка раса.
В която и да от така изброените дефиниции няма нищо идеалистично или сантиментално. Тези общности са се появили, защото са били изключително полезни като лостове за задвижване на материалните интереси на хората и за осигуряване на тяхното оцеляване. Същото важи и за последната стъпка — достигнали сме точката, където моралното ни въображение е длъжно да се развихри, за да обхване цялата човешка раса. Ако не го направим, ще загинем. И необходимото изместване на културната ни перспектива, и създаването на политическите институции, които ще я отразят, са все промени, за чийто завършек ще бъде нужно много време. Трудно е да се повярва, наистина, че сме едва на средата на пътя, въпреки че сме потопени в тази промяна вече повече от столетие.
Що се отнася до твърдението, че братството сред човечеството е напълно невъзможно и следователно всеки опит за излизане отвъд границите на настоящата система от национални държави е предварително обречен на провал, можем да кажем следното: естествено е, че никога няма да можем да се заоби-чаме безогледно, но пък и никой не иска подобно нещо от нас. В границите на националните държави също не съществуват неща като универсална любов и братство. Онова, което обаче съществува, и което трябва да излезе извън държавните предели, е взаимното признаване на факта, че всички ще живеем по-добре, ако уважаваме правата си и се съгласим да имаме за свой арбитър някой по-висш орган, вместо да се опитваме да се избиваме едни други, когато правата и интересите ни влязат в конфликт.
Няма нищо случайно във факта, че периодът, в който концепцията за националната държава най-сетне се поставя под въпрос от по-широката дефиниция за човечеството, е също така и периодът, който е станал свидетел на най-катастрофалните войни в историята — защото именно те представляват онзи стимул, който се превръща в двигател на въпросната трансформация. Без заплахата от нова война надали би имало някаква промяна, но и преходът към нова система е доста рисковано начинание. През всяка една година съществува, макар и много миниатюрна, опасност от поредна световна война, която окончателно ще сложи точка на целия този процес, а вероятно и на цялата цивилизация. Кумулативно погледнато, и като се има предвид колко време ще отнеме тази промяна, опасността става огромна. Ала това не е причина да не продължаваме да се опитваме.
