определено не толкова организирана) версия на древната фаланга.
През периода на класицизма конете стават по-големи и по-издръжливи в ролята им на „оръжейни платформи“, а с нарастване на заплахата от нападения по границите на Римската империя, съотношението между кавалерия и пехота в римската армия се променя драстично. Колкото и пехотата да е ценна на бойното поле, пешаците се движат далеч по-бавно, отколкото качените на коне войници, а и от пехотинците по принцип няма никаква полза, ако не са там, където има нужда от тях. За арабските и турските племена, които накрая нахлуват през източните граници на Римската империя, конете са на практика начин на живот, така че последвалата им доминираща роля в битките по мюсюлманските земи е напълно разбираема. Ала за по-голямата част от варварите, които настъпват в западните части на империята, конете въобще не са начин на живот (макар че елитните воини със сигурност са яздели такива), поради което доминиращата роля на кавалерията по бойните полета на Западна Европа се нуждае от известно обяснение. В крайна сметка завоевателите много скоро установили властта си над огромен брой уседнало население, което е било в състояние да осигурява обучени и дисциплинирани пехотни формирования в старите традиции.
Проблемът отчасти е и в липсата на пари — завоевателите нямали нито желание, нито възможности да пресъздадат наново държавите, които биха започнали да събират данъци по стария начин, така че как да обучават войници в стила на някогашната римска пехота, че даже да им плащат?! Но в случая става въпрос най-вече за културни традиции. Както всеки член на някогашната европейска аристокрация си спомня и до ден днешен, и както всеки бивш кавалерист би се съгласил, конете са много по-приятни и забавни. Освен това те предоставят далеч по-големи възможности за индивидуалните победи, които са основният стимул в живота на всеки воин от германските племена и неговите потомци — европейските аристократи, отколкото на пехотинеца, приклещен в старите фаланги. Ако хората не разваляха играта, изпращайки на бойното поле подобни сериозни пехотни формирования, то кавалерията щеше да разреши всички битки.
Войната е сериозна работа, затова на пръв поглед изглежда невероятно нещо толкова лекомислено като предпочитание към определен вид бой, който се определя като по-забавен и по-достоен от друг, да повлияе на доминиращия военен стил на цяла една епоха. Ала този необичаен уклон вече има прецедент. Когато бойните колесници излизат за първи път на бойното поле през второто хилядолетие пр.н.е., те са представлявали действително страховити бойни системи, но с течение на времето военното им приложение очевидно започва бързо да деградира. Пехотата не закъснява да научи няколко важни противоколеснични тактики — например, ако държиш здраво копието си напред и не се паникьосаш, когато колесниците връхлитат срещу твоето формирование, в последния момент конете им ще направят завой; освен това една рота добри стрелци, изпълняващи ролята на стрелкова поддръжка на пехотата, ще успее да спре атаката, като се изтегли няколкостотин метра напред и ги засипе с дъжд от стрели. В „Илиадата“, чието действие се развива през XII век пр.н.е., колесниците вече са сведени до ролята на обикновени „полеви таксита“, които стоварват героите за решаващата битка (въпреки че това по-скоро отразява ролята им през по-късния VIII в. пр.н.е., когато устните предания най-сетне биват записани).
Въпреки всичко това става ясно, че за доста дълго време — много по-дълго, отколкото е разумно от тактическа гледна точка — колесниците си остават оръжието с най-висок статус на бойното поле. Но от гледна точка на политиката и социалните традиции използването им е съвсем логично — стига да си припомним, че колесницата е била наследствено бойно превозно средство за пастирите — завоеватели, които са се заели с управлението на цивилизования свят след първата Мрачна епоха. Определено е било много по-вълнуващо (а сигурно и по-безопасно) да се втурнеш на бойното поле, качен на колесница, отколкото да бъдеш пехотинец, и докато това е преобладаващото мнение, то защо да не поддържаме огъня на старата игра?! Налага се едно подозрение, че доминиращата роля на кавалерията в Западна Европа през вековете между падането на Римската империя и късното средновековие се дължи на чувства от сходен характер.
Другият фактор, който пречи на възраждането на пехотата, е определено политически — тя би означавала предаването на военната власт от управляващите в ръцете на управляваните. Средностатистическият поданик в средновековното селско общество не би могъл да вземе участие в кавалерията, защото само богатите феодални господари са можели да си позволят необходимите коне и доспехи, но при подходящо обучение той лесно би могъл да се превърне в сносен пехотинец. От друга страна обаче наличието на пехота е свързано с голям брой хора, което автоматично означава, че в ръцете на обикновените граждани ще попадне голяма военна власт. Това със сигурност би имало драстични революционни последици (както в крайна сметка става) за строго диференцираните феодални общества, които се създават след нахлуването на варварите в Западна Европа.
Силата на традициите на близкия бой е не по-малко удивителна — доказва го и фактът, че тази тактика продължава да се използва дори и в относително неблагоприятния контекст на кавалерийския сблъсък. По всички други места по света конните войски се възползват от своята мобилност и от изключително ефективния комбиниран лък, за да следват бърз и относително безопасен стил на боен маньовър — поне докато не доведат вражеските редици до пълно объркване. На Запад обаче кавалерията се заема със стремителни нападения в стил „смърт или слава“, които всъщност зависят в значителна степен от набраната инерция на огромните коне и добре екипираните техни ездачи. Пълното налагане на тази практика обаче ще трябва да изчака появата на стремето (което пристига в Европа през VIII век, вероятно от Китай, на много по-усъвършенстваните седла, та дори и на много по-едрите коне, но към момента на Кръстоносните походи през XII век рицарските войски на християнския свят всъщност се бият в конна фаланга — тежко въоръжена фаланга, висока три метра и движеща се с четиридесет километра в час. Ако подобно формирование те нападне, това ще бъде последното нещо, което ще си спомняш от този свят. Но едновременно с това никак не било трудно да й се измъкнеш, стига да не си културно обременен с подобна военна тактика, което (наред и с други неща, разбира се) е причината, поради която кръстоносците накрая са принудени да се върнат в Европа. А към края на Средновековието, когато населението, богатствата и организационните умения на Западна Европа започват да възвръщат нивото си от времето на Римската империя, бойните полета отново стават свидетели на възраждането на пехотата, въпреки почти пълната липса на промени в областта на оръжейната технология.
Първите признаци за завръщане към пехотното въоръжение се забелязват по време на Стогодишната война (от XIV до XV век). Тогава английските стрелци са се отбранявали от кавалерийските атаки, като пред фронтовата си линия изкопавали серия от дупки, в които конете на нападателите си чупели краката, или пък набучвали в земята копия (късният еквивалент на преградата от остриета на някогашните фаланги), като по този начин погубвали систематично френските формации от тежко въоръжена кавалерия.
В стремежа си да се справят със заплахата на дългите лъкове и арбалетите#, които били в състояние да пробият дори и метална ризница от значително разстояние, конните рицари първоначално били принудени да използват бронята — класическата желязна пижама, носена от последните няколко поколения на европейското рицарство. Броните им били нарочно изработвани с ръбове и полегати фасети, предназначени да отблъскват стрелите. За да успее да пробие подобна броня, стрелата трябва да бъде насочена под ъгъл почти деветдесет градуса от разстояние двеста метра. Но същата такава броня за защита на конете била непрепоръчително тежка и скъпа. Затова последните битки от Стогодишната война, като например тази при Ажинкур през 1415 година, стават свидетели на жалък спектакъл — свалени от седлата рицари, всеки помъкнал на гърба си броня от около четиридесет килограма, опитващи се да атакуват пешком. Става ясно, че рицарството вече е мъртво. В най-буквалния смисъл на думата.
[# Арбалетът също е изобретен в Китай, още през IV век пр.н.е. В Европа влиза два пъти — първо в Древна Гърция през Картаген (използван е в Битката при Сиракуза, 397 г. пр.н.е.), а след необяснимата му забрава от петстотин години, втори път, през X век. Доказано е, че е използван още в Битката при Хейстингс през 1066 г., когато Уилям Завоевателя покорява Англия. В края на XII век Ричард Лъвското сърце вече го използва по време на Третия кръстоносен поход. — Бел.прев.]
Човечеството си взело поука — ако пехотата действително е най-ефективният елемент на бойното поле, то тя трябва да бъда истинска пехота, а не просто свалени от конете ездачи в метална екипировка. Към XVI век, въпреки навлизането на барутните оръжия по бойните полета на Западна Европа, битката още веднъж се концентрира върху сблъсъка на тежката пехота, биеща се в стил, който със сигурност би се сторил познат
