маджари и норвежци. Те превземат западните части на бившата Римска империя през V век, но продължават да нахлуват чак до X век. От 2000 г. пр.н.е. насам това е третият опит за разрушаване и опустошаване на цивилизацията, чиито корени, както видяхме, се намират в региона на Плодородния полумесец. И всеки път са били необходими векове наред, за повторно нареждане на пъзела на културата особено като се има предвид, че обикновено победителите номади е трябвало да свършат работата по реконструкцията. От всички области на първоначална поява на цивилизацията в Стария свят само Китай и до днес говори (в по-голяма или по-малка степен) езика на предците си. Във всички останали региони по света индоевропейските, тюркските и семитските езици на разнообразните нашественически вълни от завоеватели са унищожили изцяло оригиналните езици на първите народи.
Макар в Китай езикът и културата да издържат на напора на варварите, не същото може да се каже за неговия народ. Великата китайска стена не успява да се радва задълго на предимствата си като военно защитно съоръжение. Хуните нападат северните части на Китай през 304 г. н.е. (около седемдесет години преди фритигерн да смаже римските легиони при Адрианопол), като полагат основите на епоха на абсолютен хаос, който продължава четири века. А монголите от XIII век са още по-лоши — изчислено е, че войниците на Чингис хан избиват четиридесет милиона китайци, за да освободят северните райони на страната и да ги използват за отглеждане на своите стада. Ирак, който е бил обект на монголските нападения само за две години — от 1258 до 1260, е до такава степен опустошен и лишен от население, че чак през XX век успява да възстанови броя на жителите си от периода преди монголите.
Забавянията, пречките и изгубените шансове, изстрадани от цивилизацията през по-голямата част от нейната история, се дължат изцяло на тези спорадични, но напълно унищожителни катастрофи, причинени от номадските нашественици. И точно в тях се крие обяснението за относително скорошното възникване на понятието „прогрес“. Като се замислим, изминали са само седем века, откакто монголите са се разхождали преспокойно само на ден път с кон от Виена. И ако по това време те бяха завоювали Западна Европа, та дори и само за няколко години (като истински степни номади, те и без това не биха останали задълго, защото не биха могли да намерят задоволителни пасища за всичките си коне, както и не биха успели да поддържат задоволителна военна мощ по неравния терен на Западна Европа), напълно е възможно процесът на засилващи се настъпателни промени, който възниква в Европа през следващите векове и води до възникването на днешния модерен свят, все още да не бе започнал. Но след като завладява напълно Унгария и Полша, Чингис хан умира, а хората му предпочитат да се заемат с битките по унаследяване на престола на новата Монголска империя. Така Европа получава своя исторически шанс и видът цивилизация, която тя произвежда, успява да избута номадите до крайните предели на ирелевантността. Както и да ни доведе до ръба на пропастта.
Историята на войната е неизбежно евроцентрична, защото именно европейците са онези, които накрая завладяват по-голямата част от света, а оръжията и военната тактика, измислени от европейската цивилизация, продължават да доминират планетата и до ден днешен. Но за период от около хиляда години, през втората част от периода на плаването в открито море — съзряването на битката, Европа прави крачка встрани от отъпкания коловоз на войната и възприема един твърде ексцентричен начин на военно дело. Варварите вече са я подчинили напълно, а те носят със себе си собствени военни традиции. В действителност, те носят със себе си доста багаж.
Мрачното Средновековие въобще не е мрачно за онези региони, подчинени на ислямската култура. В постепенно сформиралите се мюсюлмански държави съзираме политически частичен вариант на старите цивилизации на класицизма, но в ислямска парадигма. Арабите, както впоследствие и турските завоеватели, се появяват като победни, но иначе крайно ограничени малцинства — степите и полупустинните области, откъдето те произлизат, са родили много по-малки общности от тези на земеделските райони, които завладяват. И въпреки изключително ентусиазираната им емиграция в новозавоюваните земи, те никога не успяват да станат болшинство. Изчислено е, че през целия период на турските нашествия, в Анадола се настаняват не повече от сто хиляди коренни турци от Централна Азия (което обяснява факта защо съвременните турци имат повече средиземноморски черти, отколкото централноазиатски). А повечето египтяни са произлезли от хората, които вече са населявали земите им по времето на фараоните, а не от бедуинските заселници. Следователно, за да управляват подобни големи общества, завоевателите са били почти длъжни да приемат и продължат съществуващия социален ред. Културният престиж на исляма е сигурна гаранция, че покореното местно мнозинство накрая ще приеме религията иа исляма и ще започне да говори арабския или турския език на завоевателите (към 800 г. н.е. приблизително половината от населението, което някога е съставлявало християнския свят в последните дни на Римската империя, е покорено от мюсюлманите). Но иначе институциите на новите мюсюлмански империи (както и бюрократите, които ги ръководят) са в по-голямата си част приемници на стария римо-византийски модел. Те просто са направили онова, което най-добрите номадски завоеватели са вършили от край време — поддържане на старите традиции на цивилизацията. Но вероятно точно този факт по-късно поставя ислямския свят в крайно неизгодна позиция, защото в Европа нещата се случват по различен начин.
Завоевателите на Западна Европа са истински варвари. Те не споделяли почти никои от ценностите и предубежденията на цивилизованите общества, а по отношение на религиозните си убеждения били езичници. Затова унищожението, което те водят след себе си, е далеч по-голямо, като същото се отнася и за броя им. Те представлявали по-скоро цели нации, намиращи се в постоянно движение — нации от опитни селяни от централните и източни части на Европа отвъд границите на Римската империя, отчасти принудени да тръгнат наново поради увеличаването на населението им и привлечени от перспективите за лесна плячка, отчасти бягащи под заплахата на истинските номади, като например хуните от степите. Те пристигат със своя елит от воини ездачи и сриват защитите на империята, но когато се озовават в земите на днешните франция, Испания и Италия, по-голямата част от тях предпочита отново да уседне и да продължи със селскостопанските си занимания. Те вероятно не са надхвърляли по брой оцелелите граждани на някогашната Римска империя, а и фактът, че скоро приели християнството, спомогнал значително като официален език да си остане този на покорените народи, а не техните родни германски езици. (От всички части на Западна Европа, някога управлявани от Рим, само най-южните части на германоезичните земи, ниските земи (Холандия) и Англия днес не говорят някакъв латински диалект, а дори английският е наполовина френски жаргон с латински корени). И все пак новодошлите били достатъчно много на брой, за да се превърнат в гаранция, че управлението на нещата ще става точно по техния начин, а не чрез старите методи, измислени през трите хиляди години имперско владичество на Средиземноморието и Близкия изток.
В Западна Европа настъпват няколко века на почти тотален колапс, а когато накрая стабилната социална структура отново излиза на сцената, тя вече се базира на изключително голямо разпиляване на политическата и военна мощ. Истинската властова основа през феодализма не е държавата (която едва ли може да се каже, че е съществувала), а няколкото десетки или стотици квадратни километра, които съответният местен воин е получил в дар или просто си е присвоил със сила. И единственият военен орган, който минавал за централна администрация на кралството, бил съветът на същите тези воини — ако въобще благоволели да се появят и за колкото време им се приискало да го направят. Моделът на класическата цивилизация е окончателно разрушен, което гарантира на Европа цяло хилядолетие на постоянни вътрешни борби и външна слабост. От друга страна, вероятно точно този факт я е направил така отворена за промени.
Във военно отношение завоеванията на номадите и варварите означават, че всички бойни полета на Европа и Средиземноморието започват да се определят от кавалерията. Нещата продължили в същия дух, дори и след окончателното установяване на новия ред. В ислямския изток основният метод на бойни действия продължава да се придържа към номадските традиции — бързи, леко въоръжени и екипирани конници, използващи комбинирани лъкове за извършване на атаки от далечно, безопасно разстояние, както и мечът и леката пика в по-редките случаи, за близък бой с противника. На запад кавалерийският бой приема доста различни характеристики, като накрая се развива в уникална форма ездачи с тежки доспехи, покриващи целите им тела, яхнали тромави коне, отглеждани заради способността им да носят големи тежести. За постигане целите на своите битки тези ездачи са разчитали на физическия сблъсък — конна (и
