Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

усилия дават резултати много бързо — когато гръцката флота, преимуществено атинска, унищожава персийската при Саламис и принуждава император Ксеркс да изтегли силите си от Гърция.

Що се отнася до битката, ако зависи от мен, нито бих рискувал да се бия в залива, нито възнамерявам да вляза в него. Напълно си давам сметка, че липсата на достатъчно водно пространство поставя в неизгодни позиции малка, опитна и бърза ескадра като нашата, принудена да се бие срещу множество зле управлявани кораби. Знайно е, че атаката чрез сблъсък е възможна, само ако човек разполага с достатъчно пространство, за да види врага отдалече, което в залива просто не може да стане. Нито пък би било възможно бързото изтегляне, ако се окажем в капан. Невъзможно е също така да се вкли- ним в редиците на врага, а после да го заобиколим, което е добрата тактика за флотата, с преимущество в плаването и управлението. Вместо това ще бъдем принудени да водим морски действия така, сякаш са сухопътна битка, а при тези обстоятелства предимствата са обикновено на страната, която разполага с по- голям брой кораби. Прочее, можете да бъдете сигурни, че ще взема под внимание всички тези фактори.

формио, в обръщение към атинската флота преди битката при Наупактус, 429 г. пр.н.е.92

През древността и средновековието морските бойни действия били проста работа и често представлявали водната версия на сухопътния бой. Двете противникови флоти от галери, обикновено наброяващи стотици кораби, се подреждали една срещу друга по протежение на бреговата линия (като цяло, галерите предпочитали да виждат брега, тъй като нито корабите били годни за навлизане в дълбоки води, нито пък капитаните им владеели добрата навигация извън полезрението на бреговата ивица), след което се насочвали една срещу друга. Главната цел на корабите била да пробият корпусите си с бронзовите си тарани, или най-малкото да изпочупят веслата на вражеската галера (като междувременно смажат всички гребци от съответната страна), след което се връщали и разрушавали с тарана кърмата на извадения от строя противник. Често обаче те се оказвали застанали по дължина един до друг, като войниците от всяка галера се биели на палубата на едната или на другата галера. Точно така е станало и по време на битката в пристанището на Сиракуза през 413 г. пр.н.е., където почти двеста кораба водели битка в изключително ограничено морско пространство.

Много кораби се стълпиха в малкото пространство. Следователно атаките с тараните не бяха много… Когато корабите се срещнеха, войниците започваха да се бият един с друг, като всеки екипаж се опитваше да свали от борда вражеския. Поради тясното пространство често ставаше така, че три, а понякога и повече кораба се оказваха наблъскани един до друг, така че капитаните трябваше да мислят за отбрана от едната страна и нападение от другата… И оглушителният шум от всичките тези сблъскващи се кораби беше не само ужасяващ, но също така заглушаваше напълно заповедите, които даваха командирите.

Тукидид93

Най-големите морски битки в древността са се водили между Рим — предимно сухопътна сила в началото на Пуническите войни през 264 г. пр.н.е., и Картаген — изключително мощна военноморска сила, със съюзници и имоти в Испания, Сардиния, Сицилия и Южна Италия. Военноморското пристанище на Картаген (близо до днешен Тунис) е било изцяло плод на човешката ръка, а до него се стигало през търговското, което от своя страна било защитено от серия тежки железни вериги по протежение на целия вход. Вътрешността на военноморското пристанище представлявала огромно затворено морско пространство с диаметър около деветстотин метра, като в центъра му имало остров за работилници, които можели да поемат работата върху двеста галери наведнъж. Традиционната кар-тагенска квинквирема (с повече от един гребец на весло) носела на борда си екипаж от 270 гребци, 30 офицери и 120 войници, а картагенските корабостроителници били в състояние да произвеждат месечно до шестдесет галери.

По време на многобройните войни, които разтърсвали западната част на Средиземноморието в периода от 264 до 146 г. пр.н.е., когато Рим най-сетне побеждава Картаген, римляните постепенно се научават и да строят кораби, и да се бият с тях. И тук отново ставаме свидетели на забележителна скорост на производство. Малко след избухването на войната римляните си дават сметка, че ще се нуждаят и от флота, затова бързо копират дизайна на картагенците и за по-малко от два месеца създават флота от сто квинквиреми и двадесет триреми. По време на следващите морски битки, и особено при внезапните бури, които често връхлитали неустойчивите галери в открито море, загубите на човешки живот били изключително големи.

През 256 г. пр.н.е. при Екномус, близо до бреговете на Северна Африка, римска флота от 330 галери разгромява кар-тагенска флота със същите размери, като потапя тридесет кораба и пленява шестдесет и четири, което в човешки живот за картагенците означава загуба на тридесет-четиридесет хиляди мъже. А при завръщането й в Италия римската флота попада в силна буря близо до западния бряг на Сицилия, в резултат на което двеста и седемдесет от нейните кораби или потъват, или биват изхвърлени на брега — над петдесет хиляди мъже се удавят. Оттогава насам никоя друга морска битка не е завършвала с толкова многобройни човешки загуби.

Естеството и размаха на военноморското дело от преди две хиляди години налага два извода. Единият е очевидната и вече достатъчно често повтаряна характеристика на военното дело в периода на съзряване на битката — „устойчивото й състояние“. Хиляда и осемстотин години след битката при Екномус, през 1571 г. н.е., съюзническите военноморски сили на Западна Европа се бият с турската флота при Лепанто. Всяка страна разполага с повече от двеста галери, чийто дизайн въобще не би направил впечатление на корабостроителниците в древен Картаген. Тактиката на боя също не би изненадала никого — ако можеш, блъсни противника, ако не можеш — качи се на борда му. Само за един следобед при Лепанто се удавят близо тридесет хиляди мъже.

А другият извод, който се налага, е, че военният конфликт между Рим и Картаген е максималното доближаване на класическите цивилизации до концепцията за тоталната война.

Carthago delenda est. (Картаген трябва да бъде унищожен.)

Катон Старши

За Картаген и Рим Средиземно море някога е било точно толкова голямо, колкото е днес за Тунис и Италия. Преди началото на Пуническите войни между двата народа не е съществувала никаква дълбоко вкоренена историческа или расова вражда (макар че войните, разбира се, я пораждат). Основната причина за войната е ни повече, ни по-малко тревогата на две надигащи се имперски сили по повод самото съществуване на противник, който притежава достатъчно военна мощ, за да се превърна в сериозна заплаха за другия. Така потенциалът за война се превръща и в причина за самата война, а веднъж започнал, конфликтът бързо ескалира до война на поголовно унищожение, защото нито една от двете страни е нямала желание да отстъпи.

Древните цивилизации от II в. пр.н.е. са били способни на организационни и производителни подвизи, сравними с капацитета на Европа от XVI век — общество, което е в състояние да изпрати над сто хиляди мъже в морските битки, би било сериозен претендент за военна мощ дори и по днешните стандарти. Освен това класическият средиземноморски свят изглежда почти във всяко отношение, не само военноморско, точно толкова компетентен във връзка със задачите и търговските движения на цивилизацията, колкото е бил и през XVI век.

Рим и Картаген не просто са строели огромни флоти бойни кораби, за да се бият един с друг — в определени моменти те дори са поддържали сухопътни войски на около три-четири фронта едновременно, разпределени по цялото протежение на западното Средиземноморие. Изтичането на човешки ресурси било огромно — изчислено е, че във върховата точка на Втората пуническа война през 213 г. пр.н.е., 29% от римските граждани от мъжки пол са били мобилизирани94 — ниво, което трудно може да бъде достигнато дори и при световните войни от миналия век. Въпреки че Римската империя в крайна сметка побеждава, само през последните две десетилетия на войната по бойните полета — сухопътни и морски — загиват цели 10% от мъжкото й население.95 Що се отнася до картагенците, техните загуби са на практика стопроцентови — към края на Третата пуническа война през 146 г. пр.н.е. не съществува не само империята им, но и самата столица Картаген е срината със земята, а онези от жителите й, успели да останат живи, продадени в робство. Не