оцелява дори и езикът им. Един ядрен удар над Картаген е щял да сложи край на агонията им по-бързо — иначе резултатите надали се различават кой знае колко много.
Пуническите войни са забележителен пример (или поне най-добре документираният) за тотална война между две цивилизовани държави преди настъпване на съвременността. Според нашите дефиниции тоталната война съдържа три характеристики: способност за мобилизация на цялото годно население, наличие на необходимите ресурси, опосредстващи тази мобилизация, и военна технология за масово унищожение. От тези три Пуническите войни обхващат две — липсва единствено технологията, по очевидни причини. А това в крайна сметка означава единствено, че за разрушаването на Картаген просто е било нужно много повече време, отколкото би било днес. (И още една съществена разлика — случило се е само с едната страна във военния конфликт.)
Ала въпреки че примерът е достатъчно подходящ като илюстрация за начина как понякога войните, независимо от първоначалната си причина, могат да ескалират до крайни предели на насилието, достижими с наличните технологии, Пуническите войни въобще не могат да се сравнят по мащаби с войните на XX век.
Римската империя е притежавала комплексна и изтънчена цивилизация, ала в определени ключови аспекти тя се е отличавала драстично от нашата. Организационните й ресурси са били действително огромни, както се доказва и от склонността й към големи инженерни проекти на гражданското строителство, но интересите й към технологичните новости са били незначителни. Традицията за рационален и напълно безстрастен анализ, която римляните наследяват от древните гърци, започва да се прилага систематично и към политическите, юридически, военни и културни проблеми, но почти не засяга икономическите или научни теми, които са ключови за промяната на вековните условия на обществения договор и отприщване на новите технологии. В продължение на цялото си съществуване Римската империя си остава предимно необразовано селско общество, в което наличието на многобройно и все по-нарастващо робско население прави всички отклонения от съществуващите политически и икономически отношения непривлекателни за шепата милиони, които имали право да изказват мнение. Рим живее и умира по калъпа на класическата цивилизация на древността, без да даде абсолютно никакъв знак, че е годен да излезе от статуквото. И затова естественият му ареал на обитаване е бил именно този период на съзряване на битката, на плаването й в открито море.
Цивилизациите на класицизма не разполагат също така и с богатствата, необходими за истинска тотална война. И двата града държави Рим и Картаген са имали население по-малко от милион жители, но са черпели от ресурсите на огромните империи, които са контролирали. Към 200 г. пр.н.е. три четвърти от богатствата на римската държава са идвали от чужбина, поради което тя е била в състояние да мобилизира голям процент от собствените си граждани и да плаща на голям брой съюзнически войски (а в случая с Картаген — и на наемници). Но и при тях важи с пълна сила основното военно уравнение на предмодерните времена — общества, чиято основна икономическа база е зависима от земеделие, може да си позволи да изтегли само малка част от основното си население, за да я изпрати на война.
По време на продължителната си война Рим и Картаген имат възможността да черпят от ресурсите на цялото западно Средиземноморие, при все това общият брой на мобилизираните мъже надали е надвишил 750 хиляди, което прави около 3% от цялото население на региона. Тези цифри вероятно се доближават до максималния лимит, който което и да е предмодерно цивилизовано общество е можело да си позволи да посвети на войната, въпреки че по онова време въоръжените сили са нямали чак такива големи изисквания върху цивилната икономика по отношение на снабдяването, каквито имат днес. Вярно е, че войниците трябвало да получават храна и заплати, но единствените други изисквания на войната към цивилните ресурси се състояли в желязо за оръжията и дървен материал и работна сила — за строежа на корабите. Пуническите войни са наистина тотални за градовете Рим и Картаген почти по всички съвременни стандарти, ала за западното Средиземноморие от онова време те в никакъв случай не са били такива.
Едва няколко века по-късно, когато Рим завладява цялото Средиземноморие и неговите легиони охраняват граници, простиращи се от Шотландия до Судан, броят на войниците се доближава до максимума, който предмодерните земеделски общества са били в състояние да поддържат. В началото на новата ера, някъде около I век, населението на средиземноморския регион наброява близо шестдесет милиона души, а общият брой на войниците, в това число не само войските на легионерите, но и кавалерията, и помощните войски, е не много повече над триста хиляди. Дори и в края на III век н.е., когато населението нараства до сто милиона и варварските набези по границите стават все по-сериозни, римската армия никога не надвишава 750 хиляди войници.96
Иначе римската армия е била изключително добра, а в доста отношения и много модерна. Войските са били приемливо платени, отлично обучени и можели дори да се надяват на сносна пенсия, ако успеели да доживеят пенсионирането си. В лицето на центурионите римляните са можели да се похвалят с първите професионални офицери в историята на човечеството. Случвало се е понякога и да губят битки, но в дългосрочен план са победили всички останали армии на тогавашните цивилизации. Срещу номадските племена никога не е било необходимо да се бие, защото, след нашествията на кимерийците и на скитите през VII век пр.н.е., точно в периода на зараждането на Римската империя, на цивилизования свят в Европа и Близкия изток не му се е налагало да се справя с нито една мощна варварска инвазия в продължение на близо хиляда години. Ала някъде тогава климатичните промени и нарастването на населението в сърцето на Централна Азия отново принуждават номадите да тръгнат на път, и няколко поколения по-късно „взривната вълна“ достига и границите на Римската империя. В крайна сметка империята е смазана от конете на варварите, а с нея загива и по-голямата част от европейската цивилизация. Трябва да изминат още хиляда години, докато тя успее да възвърне предишния си блясък.
През 378 г. н.е. обединените сили на вестготите и остготите, след десетилетия наред скитане по бреговете на реките Висла и Днестър, решават да пресекат границите на Римската империя. Общо наброяват около сто хиляди човека. Както обикновено, те били придружавани от своите семейства. Покритите каруци на авангарда се установили на лагер на около десет километра от град Адрианопол, а междувременно останалата част от конниците вършеела из земите на Централна Тракия. Римският император Валент излязъл от Константинопол с около шестдесет хиляди войници, две трети от които пехота, и на 9 август достигнал Адрианопол.
Когато римската армия нападнала огромния лагер на варварите, десетки хиляди остготски конници се спуснали по фланга й, помели римската кавалерия и се стълпили около незащитените по фланговете и тила римски легиони. Само за два часа конниците избиват четиридесет хиляди човека, в това число самия император. Така варварите унищожават римски подразделения за първи път, откакто Варии повежда три легиона дълбоко в горите на Германия преди повече от три века и половина. Този път обаче не става въпрос за изолиран инцидент. На хоризонта на историята изгрява мрачното Средновековие (или по-точно, последната мрачна епоха оттогава насам).
Класическият свят умира бавно — западните и южни части на Европа падат преди инвазията на германските племена през IV и V век, но иначе цялата източна част на Римската империя (или както по- късно започват да я наричат — Византия), успява да оцелее още двеста години и повече. През VII и VIII век Северна Африка и Плодородния полумесец са завладени от арабски номади, вдъхновявани от новата религия на исляма. Но на Балканите и в Мала Азия гръцкоговорящата и християнизирана версия на римската цивилизация успява да се съхрани чак до унищожението на основната част от византийската армия от нахлуващите турски нашественици при Манзикерт през 1071 г. н.е. Оттам нататък тя се свежда единствено до незначителна област около Константинопол за още малко повече от столетие. Що се отнася до Източното Средиземноморие, там цивилизацията никога не умира. Под управлението на арабите и турците по тези места се появява една ислямизирана версия на класическата цивилизация, която не само че съхранява, а дори усъвършенства урбанистичния, литературен и търговски характер на тази култура. Всъщност, именно благодарение на тях можем да се радваме на значителния обем данни за традициите на класицизма и древността, достигнал до наши дни.
Мрачното Средновековие на Европа продължава с новите вълни завоеватели: готи, вандали, хуни,
