държави на такава малка територия — резултат от географските й особености. Множеството полуострови, крайбрежни островите и планински вериги на Западна Европа са точно толкова подходящи за образуването на различни държави, колкото и равната брегова ивица, големите реки и вътрешните равнини на Китай са превъзходен терен за образуването на една единна държава. И докато Китай бива обединен под управлението на един император още преди повече от две хиляди години и си остава такъв през по- голямата част от своята история, то Европа никога не е била обединявана успешно чрез сила.100
На фона на постоянната подготовка на съперничещите си европейски държави за война, е напълно логично всяка нова технология, която би предоставила някакво предимство на една от тях пред останалите, да бъде възприемана много бързо, особено ако е свързана с оръжейните разработки. И тогава са съществували обичайните за всяко общество консерватори, които са се страхували (и често с основание), че новите технологии постепенно ще подкопаят социалните им позиции, поради което и са ги отричали. Но ако даден европейски изобретател е бил отхвърлян от един управляващ, единственото, което е трябвало да направи, било да отиде при съседния, където автоматично получавал радушен прием. (За разлика от Европа, в Китай заповедта, издадена от единствения император, била в състояние завинаги да възпрепятства навлизането на нова технология — и понякога става точно така, както и с прочутата забрана от 1421 година за построяването на презокеански кораби, която подло отнема На Китай възможността да се възползва от своя дял от Новия свят, поради което двете Америки и Австралия са „открити“, завоювани и колонизирани единствено от европейци).101 Поради всички тези причини Китай така и не успява да надрасне особено нивото на оръдията със запалителни снаряди, докато в Европа само за две столетия огнестрелните оръжия достигат в едната си крайност до гигантски канонири, които са в състояние само с един изстрел да запратят по стените на укрепленията метален снаряд с тежест около 600 килограма, а в другата — до аркебузите (първите мускети), които стреляли с 14-грамови куршуми при ефективен обсег на действие стотина метра.
Нашата пълна вманиаченост на тема технологии е толкова голяма, че историците дори са в състояние да дадат конкретна дата за края на Средновековието — 1453 година. Това е годината, когато масираната атака на канонирите на турската армия, ръководена от младия турски султан Мехмед II най-сетне успява да срине дебелите стени, обграждащи град Константинопол — най-голямата столица на света за последните хиляда години, като с това слага край на Византийската империя, последната оцеляла останка от някогашната велика Римска империя.
Но историците на XIX век възприемат Константинопол единствено като символична повратна точка. Най-важното, което всъщност ги интересува, е краят на феодализма в Европа — за него те смятат, че разполагат с перфектната верига на причината и следствието. Канонирите били в състояние да сринат стените на замъците, следователно това слага край на независимата власт на феодалните благородници, а оттам нататък барутът повежда дългия марш към прогреса, който достига кулминация в мира, просперитета и просветеността на нашия XIX век.
Но военните реалности от онова време са твърде различни. Старите средновековни замъци и градски стени се оказват безнадеждно уязвими за огъня на канонирите, които ги сриват чрез собствената им тежест, като се целят в основите и ги подкопават. Към XVII век технологичната надпревара срещу канонирите се печели от един нов вид защитни съоръжения, които се състоят от дълбоки ровове, полегати стени и многоъгълни бастиони. Най-голяма обаче е ролята на канонирите по море, защото презокеанските европейски кораби с широки греди представляват превъзходни оръдейни платформи. Към средата на XVI век бойните кораби на Западна Европа вече носят на борда си широкообхватни канонири, които стрелят от близко разстояние. И през следващите три столетия забележителните артилерийски дуели между тях, модифицирани единствено от добавянето на повече и по-добри оръдия, разположени на две, та дори и на три палуби, решават повечето от морските битки. Що се отнася до сухопътните операции обаче, на огнестрелните оръжия им трябва повече време, докато спечелят познатата си днес водеща роля.
С течение на времето лъковете и арбалетите биват изместени от примитивните мускети като основни стрелкови оръжия — през 1476 година една пета от пехотата на Милано вече е снабдена с тях, а около век по-късно лъковете завинаги изчезват от европейските армии. Ала оръжия от типа на аркебузите не допринасят почти с нищо за промяна в начина на водене на бойните действия.102 Ефектът от тях бил доста сходен с този от арбалета, а и обучението за използването му не било много дълго. Заедно с това аркебузите произвеждали задоволителен шум (което безсъмнено е една от причините те да се превърнат в предпочитани оръжия), но като цяло те си остават вторичен елемент по време на битка чак до XVII век. Сърцевината на всяка армия си оставал строго дисциплинираният пехотен батальон, въоръжен с традиционните пики, който защитавал както себе си, така и аркебузиерите от настъплението на кавалерията, и чийто сблъсък със сходно екипирания и въоръжен пехотен батальон на противника обикновено решавал изхода от битката.
През XV и XVI век основната задача на европейците всъщност била пресъздаването на пехотните армии от античността, което на свой ред изисквало отхвърлянето на властта на старата феодална аристокрация, за момента окупирала напълно военната професия. Подобна идея се радвала, разбира се, на много широка подкрепа, а първите места, по които пехотинците установяват своята власт, са Швейцария и Фландрия, където аристокрацията е най-слаба. Същевременно обаче бъдещите абсолютни монарси на големите европейски сили също не пропуснали да забележат привлекателността на тази идея — чрез нея те биха могли безпроблемно да установят властта си над цялата феодална класа на своите страни — поради което те също започват да поощряват създаването на новите пехотни армии.
В идеалния случай монарсите набирали доброволци за новите си армии от собствените си поданици. Паралелно с това се правели и опити за създаване на национални милиции под контрола на централното управление. На практика обаче подобни опити обикновено завършвали с провал, поради неохотата на селяните да служат в армията. Така постепенно назрява златният век на наемниците, които биха се били за всяко едно правителство, стига да им плаща добре — така износът на роти добре обучени наемници се превръща едва ли не в национална индустрия за по-бедните европейски страни като Швейцария и Шотландия103 и тъй като наемниците излизали доста скъпо, армиите си останали малки — битките от XVI век са се водили с приблизително десет хиляди човека за всяка страна.
Причината за загиването на феодализма не са огнестрелните оръжия. Изместването на центъра на основния източник на богатство от земеделието към търговията разклаща самия базис на икономическата и политическа власт на феодалната аристокрация, което се довършва от нарастващата централизация на политическата власт на монарха. Дори и на бойното поле онова, което лишава рицарите в бляскави доспехи от приоритетната им роля е всъщност повторната поява на дисциплинираните пехотни армии, независимо дали са с пики или без пики. Но е напълно разбираемо европейското рицарство, все по-отчаяно от загубата на власт в новите централизирани държави, да вижда корена на проблема в появата на огнестрелните оръжия. Само след няколкоседмично обучение в стрелба с мускет един прост селянин бил в състояние да убие рицар, посветил целия си живот на обучение в бойното изкуство — чудовищна несправедливост в естествения ред на нещата. В Европа аристокрацията не е можела да стори нищо по този въпрос, защото е имало прекалено много фактори, работещи против тях. Но в другата част на света, където благородните воини били принудени да се изправят единствено срещу заплахата от огнестрелни оръжия, а не срещу цялостно преобръщане в социалното устройство, тази тенденция е била категорично забавена.
Съвет на генерал Атобе Ойносуке към господаря му, Такеда Кацуйори, преди битката при Нагашино, 1575 г.104
Модерните европейски огнестрелни оръжия достигат до Япония чрез португалските кораби през 1542 година и само едно поколение по-късно японците вече произвеждат манифактурно канонири и аркебузи, напълно идентични с европейските оръжия от онова време. Освен това японците твърде скоро започват да
