използват новите огнестрелни оръжия далеч по-ефективно, отколкото европейците, защото през XVI век страната е обхваната от продължителна гражданска война и военната ефективност е приоритет номер едно. Ето как през 1567 година господарят Такеда Шинген инструктира своите офицери: „Оттук нататък оръдията ще се превърнат в най-важните оръжия. Затова намалете броя на пиките (на войсково подразделение) и на най-способните си мъже раздайте оръдия“. Шест години по-късно самият той загива от аркебузен куршум.
А господарят, който през 1575 година бива успокоен от своя генерал, че ще бъде изправен само срещу петстотин мускети в решителната битка при Нагашино, е неговият приемник Такеда Кацуйори (битката е пресъздадена през 1980 година от режисьора Акиро Куросава във великолепния филм „Кагемуша“). Но съветът на генерал Атобе към неговия господар се оказва опасно погрешен — защото враговете им, Токугава Йейасу и Ода Нобунага разполагат не с петстотин, а с десет хиляди мъже, въоръжени с аркебузи. Те били подредени в три редици и обучени да стрелят подред, по залп на ред, така че между отделните залпове да не остава много време, което е било необходимо за презареждането на мускетите — тактика, която се налага в Европа едва половин век по-късно. Такеда обаче решава да се вслуша в съвета на своя генерал и пуска всичките си войници във фронтални атаки. Защитниците отстояват позицията си и стрелят методично, като покосяват шестнадесет хиляди от хората на Такеда. Впоследствие кланът Такеда никога не успява да се възстанови след тази огромна загуба.
Токугава Йейасу105
През 1575 година японската мускетна армия е вече най-добрата в целия свят. А към момента на голямата инвазия на Корея през 1590 година, когато триста хиляди японски войници са подмамени в блатата от корейската съпротива и са принудени да се изправят лице в лице с масирана китайска подкрепа, никой практичен японски войник не е и искал да чуе за хладни оръжия. Един японски господар пише вкъщи следното: „Моля ви, уредете да ни изпратят пушки и амуниции. От пики няма абсолютно никаква нужда“. Друга заповед пък гласи подкрепленията да носят „колкото е възможно повече пушки“. „Дайте стриктни заповеди всички мъже, включително и самураите, да носят мускети“ — завършва посланието.
И все пак към 1675 година в Япония вече не може да се открие нито една пушка. Мускетите изчезват напълно и от войната. Това е един от най-странните обрати в историята — японците размислят за пътищата, по които ги водят огнестрелните оръжия, стигат до извода, че крайната цел въобще не им харесва и просто се обръщат назад. Когато през 1854 година „черните кораби“ на капитан Пери най-сетне принуждават Япония да възстанови контактите си с останалата част от света, европейците заварват едно напълно съхранено средновековно общество, в което оръжията на войната са мечовете, пиките, лъковете и стрелите.
Към 1615 година „Епохата на воюващата държава“ е вече приключила. Продължителната битка на Токугава срещу неговите противници завършва с пълна победа и полага основите на период от около две столетия, през който Япония се радва на относително стабилна феодална система на управление — натискът за военна ефективност е вече значително намалял. Ала всичко това не е достатъчно, за да обясни причината, поради която японците съзнателно изоставят огнестрелните оръжия. Онова, което най-много тревожи елита, са социалната намеса на зареждащите се от цевта мускети.
Надали ще причиним кой знае какви поражения на историята, ако сравним воинската класа на японските самураи с феодалните благородници на Европа. И двете са групи, които дължат богатствата, властта и социалните си позиции на своите воински умения, откъдето черпят и своето самоуважение. Ала бойните умения са важен отличителен белег само ако се постигат благодарение на продължително и непосилно обучение и имат пряко отношение към шансовете на притежаващия ги за успех и оцеляване в битката, водена с меч, пика или лък. За овладяването на огнестрелните оръжия обаче е необходимо много по-малко време, а ефектът от тях е далеч по-демократичен — по време на отчаяните атаки на клана на Такеда и самураи, и простолюдие умират с еднаква скорост и идентична безполезност под огъня на противника при Нагашино.
Още от самото начало на въвеждането им по бойните полета на Япония, мускетите се сблъскват с яростна съпротива, защото на практика те слагат край на едноличните битки, при които самураят е печелел слава и почести. Отвращението на самураите към огнестрелните оръжия е толкова голямо, че преобладаващата част от стрелковите войски на Ода при Нагашино са обикновени селяни. А този факт само увеличава обидата, която новите оръжия нанасят на самураите — така се оказва, че загиват изпод ръката на по-низши от тях в социално отношение хора. Класата на професионалните воини в Япония е била огромна — от 7 до 10% от цялото население (в сравнение с тях феодалните благородници на Европа са били само един процент), затова с края на гражданските войни и с приключване на корейската авантюра отказът от тези омразни оръжия бил неминуем.
През 1607 година Токугава Йейасу централизира производството на огнестрелни оръжия в само две места и назначава специален комисар, който да издава разрешенията. На практика разрешения получават единствено правителствените поръчки, които през XVII век се свеждат до нулата. И тъй като занаятът им постепенно умрял, най-добрите японски майстори на пушки постепенно се върнали към производството на мечове. Става ясно, че технологичната промяна не е необратима — управляващата воинска каста на Япония се отказва от огнестрелните оръжия, защото се опасява, че социално егалитарната им намеса постепенно ще подкопае основите на военното уравнение, което ги държи на върха на социалната пирамида.
Сходни тревоги относно социалните последици от въвеждане на огнестрелните оръжия назряват и сред класата на професионалните военни в Европа. В края на XV век Джан Паоло Вители — един от водещите италиански кондотиери започва да избожда очите и да реже ръцете на всички аркебузиери, които успява да плени, защото смята, че убийството на благородник от разстояние, от някакъв си плебей пехотинец, е истински срам и позор.106 Ала подобна реакция не се отличава с нищо от тази, с която защитниците на старите традиции посрещали стрелците с дълги лъкове и арбалети преди няколко века. И тя с абсолютно нищо не е в състояние да спре вятъра на промените.
Европа не е Япония. Тя се намира в процес не само на военна революция, но и на трансформации с дълготраен отзвук — процеси на промяна на цялостната структура на политическата власт и икономическата производителност, които не биха могли да бъдат спрени от обикновените прояви на милитаристичен лудизъм. Към средата на XVI век в Бреша и в околността — основният военнопроизводителен район на Италия, вече се произвеждат по двадесет и пет хиляди мускета годишно, дори и в мирно време. А по време на войната с турците през 1570–1573 година тази производителност нараства четирикратно.
Въпреки всичко това армиите в Европа продължават да се ръководят от модела, усъвършенстван от испанците — най-мощната военна сила на епохата: солидни терци (фаланги) от пехотинци, въоръжени с пики, с дълбочина от шестнадесет, двадесет, та дори тридесет реда, с мускетари, поставени по ъгловите позиции на формацията, както и изключително тежката и почти неподвижна полева артилерия на онова време, разположена успоредно на фронтовата линия. Кавалерията също присъства, заела местата си по фланговете, но ролята й продължава да отслабва, дори и след като и кавалеристите получават огнестрелни оръжия. Доста често те се превръщат в пехотно съединение, което просто стреля с пистолетите си, отстъпва, презарежда и отново стреля. Ала по време на катаклизма, познат като Тридесетгодишната война, на тази неповратлива, твърде бавна версия на класическия боен строй, й предстои да претърпи съществена промяна.
От средата на XVI век нататък Европа непрекъснато се раздира от религиозни войни, породени от Протестантската реформация. Най-забележителни от тях са Хугенотските войни във франция от 1562 до 1593 година и осемгодишният холандски бунт срещу испанското господство, който започва през 1567 година.
