В резултат от всички тези промени ефективността на огневата мощ на бойното поле нараства значително, при това за първи път. Залповете от мускетите и огъня от канонирите на армията на Густав Адолф бил в състояние да разбие пехотна формация от разстояние стотина метра, без никаква необходимост от физически контакт. А веднъж разбити от масирания огън, пехотните вражески формации ставали жертва на кавалерията му, обучена да борави перфектно с меч и да обръща безредиците в своя полза.
В допълнение към всичко това шведската армия била съставена не от наемници, а предимно от шведи, въодушевени от истински религиозен и национален плам. Благодарение на военните реформи, наложени от предишния крал, всеки шведски окръг бил длъжен да осигури определен брой мъже за националната армия на Густав Адолф. Когато през 1630 година тази армия пристига в Германия, за да спаси пропадащата кауза на протестантизма, тя успява да унищожи старите наемнически армии на имперските си опоненти (Испания и Австрия) благодарение на по-голямата си ефективност. Самият Густав Адолф загива в битка през 1632 година, а шведската намеса накрая се оказва просто поредният епизод от на пръв поглед безкрайната война, макар и впоследствие всички останали армии на Европа да побързат да възприемат революционната тактика, създадена от шведския крал.
Ж. ф. Писегюр, 1748 г.108
През столетието след Тридесетгодишната война процентът на кавалерията в европейските армии спада от наполовина до една четвърт. Пехотата вече се е превърнала в „кралицата на битките“. Пропорцията на носещите пики спрямо въоръжените с мускети също търпи бързи промени, тъй като мускетарите вече са въоръжени и с байонети, които могат да поставят в своите пушки и да използват като копия, ако им се наложи да се изправят срещу кавалерийска атака. Това нововъведение обаче ги поставя пред труден избор — дали да опитат един последен залп с пушките и да рискуват да не разполагат с време за поставяне на байонетите, ако не успеят да разкъсат атаката, или да поставят байонетите в мускетите си рано и така да се лишат от огневата си мощ. Изобретяването на специалното гнездо за байонета, което слага край на тази дилема, като предоставя на пушката огнева свобода, елиминира напълно ролята на пиката. И към 1700 година вече всички армии в Европа са въоръжени с мускети.
Освен това мускетите, които вече се използвали, били кремъклийки — доста подобрени оръжия, които давали само по две засечки на всеки десет, а в ръцете на добре обучен войник можели да бъдат презареждани и използвани по два пъти на минута. Кремъклийките обаче се славели с пословична неточност на попадението, с изключение на близко разстояние, ала подобно нещо надали имало особено значение на бойното поле, тъй като пушките не били използвани срещу индивидуални цели. Задачата на пехотните батальони била да произвеждат нескончаеми залпове огън. Биха могли спокойно да бъдат сравнени с човешки картечници, с няколкостотин подвижни части (войниците), които били в състояние на всеки тридесет секунди да произвеждат мощен залп.
Към края на XVIII век в пруската армия се провел следният експеримент — опънали за мишена платно с широчина триста метра и височина два, за да симулират вражеско съединение, след което накарали един батальон от пруската пехота да обстрелва тази мишена от различни ъгли. На разстояние от 200 метра само 25% от куршумите попаднали в тази огромна мишена, при 150 метра я уцелили 4%, а при 75 метра — 60%. Този факт просто потвърждавал нещо, което било известно на всеки опитен войник — стрелбата трябва да се произвежда от колкото е възможно по-близко разстояние.109
По време на битката при фонтеноа през 1745 година например излизащата от една падина на пътя британска бригада зърва френската пехота, френските офицери подвикнали на британския командир лорд Чарлс Хей, като го поканили да открие огън, на което той отвърнал с безупречна британска любезност: „Не, сър, ние никога не стреляме първи. След вас!“. Британските войски продължили да напредват (от редиците се чул вик: „Нека Бог ви направи благодарни за всичко, което всеки момент ще получим!“), докато накрая французите изстреляли първия си залп. И после, докато презареждали, оцелелите британски войници се приближили на разстояние само тридесет крачки и изпратили ответния си залп, с който убили или ранили деветнадесет офицера и шестстотин войници от френския полк само за една секунда — при което останалите напълно разбираемо се разбягали. Прочутата команда, дадена на американските революционни войски при Бънкър Хил — „Не стреляйте, докато не зърнете бялото на очите им“ — в никакъв случай не е проява на необмислена храброст, а отражение на стандартната тактическа доктрина на онова време.
За да издържат на този нов вид битка от войниците се изисквала дисциплина от напълно нов порядък. Войникът е трябвало да извърши серия от сложни движения, докато зареди пушката си и се прицели, изправен очи в очи едва ли не с наказателен отряд, разположен само на стотина метра пред него, без дори да има възможността да се разтовари емоционално чрез физически контакт с врага. А да останеш на мястото си в строя под непрекъснатия артилерийски обстрел само на петстотин — шестстотин метра от теб сигурно е било още по-трудно. Често точно такава е била съдбата на батальоните, не участващи пряко в бойните действия. Следователно задържането на мъжете в строя при подобни обстоятелства изисквало действително безупречна, строга дисциплина. В устава на пруската армия пише, че „ако войникът по време на бойни действия изглежда така, сякаш му се иска да побегне, или пък просто направи крачка встрани от строя, то всеки сержант, застанал в близост до него, трябва автоматично да го наръга с байонета си и да го убие на място“.110
Жертвите по време на бойните действия през XVIII век съперничат на всички битки, водени през древността. Новост също така е фактът, че в процентно отношение двете страни като че ли си ги поделят. Убива се предимно от разстояние, така че възможностите за поголовна сеч след отстъплението на едната страна са значително занижени. Повече от две пети от жертвите по време на типичната битка на това столетие са вследствие огъня на мускетите, а другите две пети — от артилерийския огън. Само една пета от тях се причиняват от мечове и байонети в близък бой. Иначе касапницата в никакъв случай не е по-малка — например по време на битката при Бленхайм през 1704 година само за пет часа в един-единствен ден победителите губят 12 500 човека (24% от числения им състав), а победените губят 20 000 убити и ранени (40% от състава им). По време на Седемгодишната война пък (1756–1763) пруската армия губи 180 000 убити — три пъти повече от броя на войниците, с които е започнала войната.111 Командващият армията — крал Фридрих Велики, се оплаква, че „по брой мобилизираните цивилни могат и да заменят убитите, но не и по качество… Накрая се оказва, че човек не командва нищо повече освен зле обучена и недисциплинирана пасмина селяни“.112
И въпреки всичко сто и петдесетте години, изминали между Тридесетгодишната война и френската революция (1648–1789) са период на ограничени бойни действия. Битките наистина са били ужасяващи, но все пак не са ставали всеки ден. Армиите станали по-многобройни — средният брой на войниците, присъстващи на бойното поле от всяка от враждуващите сили, нараснал от десет хиляди на тридесет хиляди още по време на Тридесетгодишната война, но при най-големите битки на XVIII век бързо достига стохилядната граница. Същевременно с увеличаването на броя им, армиите се изолират все повече от цивилното общество както по отношение на социалния си състав, така и на военните операции. Постепенно те се заемат да се бият само една с друга, а цивилните оставят на мира.
На фона на иначе постоянния характер на войните политическите последици от тях са удивително малки, или поне в Европа — тук-там някоя провинция или няколко крепости си сменяли господарите, тук-там същото ставало с някоя колония, или пък нечий трон се заемал от необичаен кандидат, но за постоянното нарастване броя на населението, както и за неговия просперитет и прилежание не съществували абсолютно никакви пречки. В разгара на Седемгодишната война английският писател Лорънс Стърн тръгва от Лондон за Париж, без да си направи труда да си вземе паспорт, за да пътува през вражеската територия („Въобще не ми мина през ума, че ние сме във война с франция“). И не само, че на френското крайбрежие никой не го спира, ами и френският външен министър най-любезно му изпраща паспорт, след като Стърн пристига във Версай.113
Вероятно би могло да се каже, че европейските монархии от XVIII век целенасочено изключват голямата маса от-поданиците си от войната, точно както ги лишават и от участие във вътрешните дела на държавата.
