Това е епохата на абсолютизма, а абсолютният управник държи слугите му да бъдат послушни инструменти на неговата воля, а не независими граждани със собствени интереси и лично мнение, франция от времето на Луи XIV вече е по-богата и по-многобройна дори и от Римската империя по време на Пуническите войни, така че нищо не й е пречело да създаде по-голяма и по-евтина армия, базираща се на същия принцип на универсалното задължение за военна служба, какъвто е съществувал и в Рим. Не трябва да се забравя обаче, че римската армия е действала при условията на републиката — а надали точно това е имал предвид крал Луи XIV. Видът армия, който той и неговите приятели от монархическия клуб са предпочели да създадат, поставя строги ограничения и на вида бойни действия, на които е способна тази армия, ала все пак става въпрос за ограничения, които те нямат нищо против да приемат.
Към края на XVII век всички кралства в Европа вече разполагат с постоянни армии, контролирани и поддържани директно от собствените им правителства. Редовните войски трябвало да получават заплати дори и в мирно време, ала на тях можело да се разчита много повече, отколкото на наемниците, освен това те освобождавали новите абсолютни монарси от необходимостта да разчитат на някаква конкретна част от цивилното население за помощ по време на военна криза. Монарсите държали да избегнат всички задължения и ограничения върху властта им, които биха произтекли от подобна необходимост. Освен това става въпрос за епоха, напълно съзнаваща нуждата от изграждане и опазване на собствената национална икономика, а последното нещо, което монарсите искали, било да привикат няколкостотин хиляди производителни поданици на военна служба.
И така, накрая армиите на Европа се оказват съставени от „благородници и бродяги“. Многобройната и все още с военен уклон аристокрация на Европа, голяма част от която вече била на ръба на бедността, била неутрализирана политически по много хитър начин — всички благородници получили монопол върху офицерските длъжности в новите редовни армии. В тази си роля те вече не представлявали заплаха за централното управление, тъй като били превърнати в слуги на държавата, с държавна заплата, същевременно загубили ролята си на независими командири на войските, които някога събирали сами. Така офицерският състав на европейските армии се превърнал в превъзходна система на аристократите за забавление сред природата. (Самите аристократи веднага се заели с вътрешни борби и ожесточено лобиране, за да съхранят и дори разширят своя монопол върху офицерските звания с решителност, достойна за най-силните съвременни профсъюзни организации.)
Войниците, които тези офицери командвали, произхождали от другата крайност на социалния спектър — най-добрите сред тях били обезземлени селяни, безпарични авантюристи и политически бежанци, а най- малко половината от тях — пияници, хронични лентяи и отявлени престъпници, за които армията била последното спасение от гладна смърт или правосъдието. Около една трета от войските в типичната европейска армия били чужденци. В армия, съставена от подобна пасмина, дисциплината можела да бъде налагана само по един начин — чрез свободно използване на камшика, примката или наказателния отряд. „Казано накратко, простият войник трябва да се страхува много повече от своите офицери, отколкото от врага“ — споделя Фридрих Велики.114 А ето какво отбелязва за своите войски генерал Уелингтън: „Не знам дали плашат врага, но със сигурност плашат мен!“.
С няколко думи случилото се в армиите в края на XVII и началото на XVIII век може да бъде описано така: обществените прослойки, чиито богатство и власт точно в този момент се намират във възход — т. е. централното управление и градската буржоазия, са наели обедняващата аристокрация и отрепките на обществото, за да водят войните им вместо тях. Ала армиите все още не са били толкова евтини, или поне по отношение на наличните ресурси на правителствата, защото е трябвало да бъдат поддържани в пълна бойна готовност и мощ дори и през мирно време. Войните обичайно се водели само с войските, с които държавите разполагали още от самото начало, защото за превръщането на обикновения доброволец в полезен войник били необходими по няколко години.
И тук като че ли не става въпрос толкова за обучение, колкото за дисциплина — при това точно в Павловския смисъл на думата. От обикновения войник не се изисквало нито мислене, още по-малко пък ентусиазъм — на френските войници било забранено както да говорят, така и да викат, дори и по време на атака. Единствените изисквания към тях били пълно подчинение, издръжливост и способност за извършване на изключително сложни маньоври в големи формации, както и да зареждат мускетите си и автоматично да стрелят с тях при условията на боен стрес. Всичко това се постигало посредством хиляди часове повторения, съпътствани от всемогъщия стимул на физическото насилие, като наказание за провал при изпълнение на поставените задачи. Добре обученият войник, колкото и презиран като индивид, бил скъпа стока, напълно незаменима в краткосрочен план, чийто живот държавата нямала никакво желание да харчи по време на битка. Ето какво отбелязва маршал Сакс през 1732 година, демонстрирайки почти китайски тип мъдрост: „Въобще не съм привърженик на решаващите битки, особено в началото на войната. Убеден съм, че един способен генерал е в състояние цял живот да води войни, без да е принуден да участва нито в една“.115
Хроничният проблем на тези армии било дезертьорството. Мизерните условия на живот, бруталната дисциплина и отегчението до оглупяване, съпътстващи обучението, били достатъчно непривлекателни дори и в мирно време, когато напълно лишените от патриотични чувства войници се изправяли пред непосредствената опасност от битката, естествената им реакция била да дезертират. Въпреки максимално строгите мерки, взети в тази насока, по време на Седемгодишната война от руската армия успели да избягат осемдесет хиляди войника, а от френската — седемдесет хиляди.116 Екстремалните предохранителни мерки, които армиите били принудени да предприемат с оглед предотвратяване на дезертьорството, налагали непривични ограничения на оперативността им на бойното поле.
За армията било практически невъзможно да се изхранва от земята, върху която била разположена, защото, ако войниците получели разрешение да претърсват сами, армията просто щяла да се стопи. Следователно армиите от XVIII век не били в състояние да се откъснат задълго от линиите си на снабдяване, а и цялата технология по снабдяването била изключително тромава. Близо до района на бойните действия трябвало да има централен склад, подготвен дълго преди пристигането на войските, който да съхранява големи количества храна. (По време на седемгодишната война хлябът се приготвял от четиридесетгодишно брашно.) Полевите фурни можели да бъдат разположени на максимално разстояние до деветдесет километра, а самият хляб да бъде каран още шестдесет километра, докато стигне до армията, но това бил лимитът. На теория нито една армия не можела да навлезе повече от сто и петдесет километра във вражеската територия, без да си устрои някакъв междинен склад.
Но дори и тази сложна организация по снабдяването не била в състояние да осигури фуража за четиридесетте хиляди животни, които придружавали типичната армия от сто хиляди човека. На практика армиите прекарвали голяма част от времето си в местене и търсене на нови пасища, тъй като на ден за четиридесетте хиляди животни били необходими минимум осемстотин акра трева.117 Тази подробност освен това ограничавала военните кампании на армиите до периода от май до октомври, когато по полето има трева. Изключенията били много редки.
И така, войните по онова време обикновено се водели в ясно дефинирани погранични райони, изобилстващи на укрепления, а самите бойни действия представлявали бавна и тромава работа, състояща се предимно от обсади. През 1708 година обсадният батальон на граф Марлбъро се състоял от осемнадесет тежки оръдия и двадесет обсадни мортира, чието придвижване на разстояние петдесет километра изисквало три хиляди каруци и шестнадесет хиляди коне. Армиите провеждали маньоврите си така, че да застрашат взаимно линиите си на снабдяване и по този начин да предизвикат отстъплението на по-слабата. Действителните сражения били относително редки явления, защото войниците били прекалено скъпи, за да бъдат похарчени напразно, така че, защо да си правят труда, щом противникът можел да бъде накаран да се оттегли само чрез хитри маневри?! На всичко отгоре армиите се придвижвали толкова бавно (освен в ръцете на най-опитните командири), че ако едната страна нямала желание за сражение, то другата би се сблъскала с огромни трудности, ако реши да предизвика битка.
Всички тези ограничения се подсилвали и от ограничените цели на войните, които надали можели да се определят като въпроси на живот и смърт за политическите режими, които ги предизвиквали. Съществувало неписано споразумение, въз основа на което войните не трябвало да бъдат довеждани до момент, в който едната армия постига тотално превъзходство над другата, или пък унищожава напълно противника си. Това споразумение се подсилвало чрез средството, известно с подвеждащото определение „баланс на силите“ —
