Първият набор мобилизирани — през февруари 1793 година — изисква определен брой мъже от всеки окръг, като всеки местен батальон трябвало да бъде обединен под знаме, на което пишело: „френският народ се надигна срещу тиранията“. Ала с влошаването на военната обстановка конвентът издава призив за масова мобилизация — през месец август. В навечерието на новата 1794 година френската армия наброява около 770 000 мъже121. Така през следващите две десетилетия последвалите войни на масовите армии опустошават цяла Европа.
Задължителната мобилизация не е нова идея — още през 1506 година Общото събрание на Флоренция издава декрет за задължителна военна служба на всички годни мъже между осемнадесет и тридесет години. Но подобна практика остава единствено в рамките на насилствения подбор на малцинство без особен късмет, при това нито продължава дълго, нито обхваща цялата страна. Със своите принципи за свобода и равенство френската революция за първи път стимулира, а след това и експлоатира чувствата на ожесточен национализъм, които правят записването в армията желана цел. И именно тези чувства променят драстично поведението на френските войски.
„Въоръжената нация“ произвежда войници, които притежават както лоялността, така и желанието да се бият в по-отворени и по-мобилни формации, с отделения, изпратени напред в разреден строй. С революционния си ентусиазъм и своята многочисленост те често просто превземат трудно подвижните редовни войски на старите режими, изправени срещу тях, обучени в боен стил и дисциплина, която пруската армия нарича kadavergehorsam (сляпа покорност). И тъй като новата френска армия била много по-малко застрашена от дезертьорство (пък и е била толкова многочислена, че няколко дезертьора надали са имали особено значение), за нея не съществувало задължението да стои непрекъснато заедно, така че е можела и сама да се изхранва, когато се налагало — ако хлябът привършел, войниците просто започвали да копаят по полетата, за да извадят наскоро донесените от Америка картофи. Този факт на свой ред означавал, че те вече не били толкова зависими от складовете и снабдителните вериги, което ги правело далеч по-мобилни и по-бързи — максималният обсег на придвижване вече не се ограничавал до сто и петдесет километра.
Изходът от сраженията вече не бил лишен от победа, защото френските войски спокойно можели да бъдат пуснати да преследват и унищожат докрай противниковите сили, без страх, че някой може да дезертира. През 1794 година Карно от Комитета за обществена безопасност дава следните инструкции на френската армия: „Действайте в масови формации и по възможност — офанзивно. Разгърнете боя колкото е възможно по-широко и преследвайте врага до пълното му унищожение“. Карл фон Клаузевиц — пруски офицер, чийто първи сблъсък с революционните сили е през 1793 година, когато е едва на дванадесет — си спомня следното: „Върху ни се стовари с колосалната си тежест целият френски народ, полудял от политически фанатизъм“.122
След като Наполеон се провъзгласява за император през 1804 година, за демократичните идеали на революцията вече не се чува много често — целта на тази война е била просто установяването на френска власт над цяла Европа (а оттам — и създаването на световна империя). И въпреки всичко, благодарение на хитрата си и напълно цинична експлоатация на френските апетити за национална „слава“, заедно с всички средства за принуда, с които разполага един диктаторски режим, Наполеон успява да изкара още десет години в постоянни войни. В периода между 1804 и 1813 той мобилизира 2,4 милиона мъже. Докато са физически годни за служба, всички остават в армията, а при рухването на империята само половината се завръщат у дома. „Войските са създадени, за да бъдат убивани“ — казва веднъж Наполеон, макар че с течение на времето доброволците драстично намаляват. Към 1810 година 80% от годишната квота донаборници не се явява по своя воля на военна служба.123
И въпреки че във франция войските стават доста по-евтини от преди, същото не може да се каже за оръжията. Революционният режим скоро установява колко е лесно за едно истински централизирано управление с диктаторска власт да извлече максимума от икономиката — много повече, отколкото старата монархия е смеела да изисква. Държавните оръжейни фабрики започват да се множат, а цените и заплатите в тях са строго контролирани. Екипировката, храната и конете били реквизирани — заплащането ставало по-късно, по правителствени цени, или никога. А след нарастване на завоюваните територии в държавната хазна започнали да се вливат толкова много пари и богатства, че за известно време войните наистина се отплащали за разходите, направени по тях.
Но за противниците на французите ситуацията била далеч по-трудна. Те били принудени да събират армии, равностойни по численост на френските революционни войски, но не смеели да въведат задължителната военна служба — от страх да не разрушат нестабилната структура, върху която се крепели монархическите им режими. Това означавало, че армиите им трябвало да станат платени, което обременявало в значителна степен техните хазни. За да посрещне задълженията си, Великобритания — като най-богата от съюзниците, трябвало да субсидира повечето от останалите страни — през 1799 година наложила първия в света данък общ доход. Останалите европейски страни също били длъжни да сторят необходимото, за да спрат французите, защото правилата на войната се оказали драстично променени — революционните армии разпространявали републиканските идеи навсякъде, където се появели, а Наполеон присъединявал или подчинявал цели кралства, а на трона им поставял свои роднини или близки маршали. За правителствата, които се биели срещу французите, това била война за оцеляване, така че те били готови да поемат почти всички рискове, за да оцелеят — дори и дотам, че да свикат под знамената всичките си поданици.
Мобилизацията на цели народи станала значително по-лесна, след като Наполеон се обявил за император на френската империя, с което френската кауза завинаги загубила революционната си достоверност. Сега вече френската армия се превърнала просто в чужденци, нападащи отечеството, при което монарсите можели спокойно да изходят от националните чувства на поданиците си, за да ги мобилизират за съпротива. Дори и в многонационалната империя Австрия през 1807 година бил направен опит за създаване на народна милиция — като единствено средство за отпор „срещу разграбването на националните ни ресурси“ (въпреки че консерваторите в Австрия преценили тази стъпка като изключително опасна в политическо отношение), макар и да не се задържала задълго.124 В Испания, която се намирала под френска окупация в продължение на половин десетилетие, националните партизански отряди, биещи се в името на прогонения си крал и подпомагани от редовната британска армия, базирана в Португалия, за всичките години причиняват на французите точно толкова поражения, колкото и гибелната за тях руска кампания. (Именно по време на тази многогодишна битка възниква и думата „партизанин“ — „guerrilla“#.
[# От „guerre“ (фр.) — „война“. — Бел.прев.]
И когато през 1812 година, след като успява временно да подчини всички останали държави на континента, Наполеон решава да нападне Русия с 440 000 човека, руският отговор е идентичен. В руската история тази военна кампания е известна като „Великата отечествена война“ — термин, който Съветският съюз възражда, за да опише битката на народа си срещу Хитлер. Бойните действия са много по-ожесточени, подклаждани от национален антагонизъм, който въобще не е съществувал по времето на ограничените войни и професионалните армии. В битката при Бородино — последната защитна позиция на руснаците преди Москва, руснаците губят тридесет и пет хиляди свои войници, а французите — тридесет хиляди. Ето как е описана тази битка от двама участници в нея:
Капитан Шарл франсоа, 30-ти Полк125
