Ограничените бойни действия са едно от най-възвишените постижения на XVIII век. Те принадлежат на клас парникови растения, които могат да виреят единствено в аристократична и качествена цивилизация. Но вече не сме способни на подобна възвишеност. Тя се нарежда сред многото хубави неща, които изгубихме в резултат от френската революция.
Всеки, който прибягва до безпощадно използване на сила, без оглед на кървавата касапница, която тя поражда, със сигурност ще спечели предимство, особено ако неговият противник я прилага с не толкова голяма енергичност… Принципът на умереността във философията на войната е пълен абсурд. Войната е акт на насилие, доведено до своя краен предел.
Изисканата носталгия на фереро по ограничените бойни действия на XVIII век съдържа една елементарна истина. Подобни ограничения са неразривна част от авторитарния и йерархично устроен социален ред, следователно в никакъв случай не биха могли да оцелеят в новите масови общества, заразени с вируса на национализма. Истинският военен говорител на XIX век обаче е Карл фон Клаузевиц — пруски ветеран от Наполеоновите войни, чиито трактати по теория на войната се превръщат в евангелие за всички следващи поколения военни. Все пак едно от ограниченията на стария начин за водене на бойни действия успява да оцелее, макар и в размит вид, още почти столетие — доколкото е възможно, ужасите на войната били спестявани на цивилните.
Веднъж зачислен във войските и облякъл униформа обаче, всеки гражданин се превръщал във войник, а следователно — и в превъзходна мишена за всяко оръжие, което човешкото въображение било в състояние да измисли. Ала онези, които си оставали вкъщи, дори и хората, живеещи в зоната на бойните действия, като цяло били оставяни на мира. Причините за тази отсрочка за цивилните са три. Първата е все още относително слабото значение на индустриалното оръжейно производство и екипировка, в сравнение с решаващата роля на числеността на армиите. Втората е отсъствието на оръжия, които са в състояние да уцелят центровете на военната продукция на врага. И третата е пълното нежелание на войниците да насочат оръжията си срещу цивилни. За съжаление, веднага щом първите две обстоятелства се променят, последната причина бързо отпада като пречка.
В продължение на четиридесет години след пълното поражение на Наполеон през 1815 година, между водещите европейски държави цари мир. Вероятно донякъде мирът се дължи на умората и изтощението, но по-съществената причина е друга — мирът е своеобразна консервативна реакция спрямо ексцесиите на френската революция. Сред опасните новости, които тя въвежда, държавите побързват да премахнат най- главната — задължителната военна служба. Повечето европейски държави скоро се връщат към старите си малки професионални армии. Ала в Прусия — най-малобройната от великите сили, задължителната военна служба не е премахната. Така чрез нея, както и благодарение на спомените, познанията за създаването на масовите армии се съхраняват. Затова с приближаването на поредния военен порой от средата на века (1854–1870), всички велики сили в Европа, с изключение на Великобритания, която се радва на защитата на своята флота, отново въвеждат задължителната военна служба. Някъде по това време на сцената на войната започват да се появяват и новите оръжейни технологии.
Но най-голямата война от средата на XIX век не се води на територията на Европа. Това е американската Гражданска война, в която загиват 622 000 американски войници — много повече, отколкото в двете световни войни, както и в Корея и Виетнам — при това от население, което е било само една десета от сегашното. И двете страни във военния конфликт бързо прибягват до задължителната военна служба — Конфедерацията през 1862 година, а Съюза — година по-късно, — в резултат на което и двете армии стават огромни за времето си. През четирите години на войната в армията на Съединените щати влизат почти два милиона мъже, а в тази на Конфедерацията — почти милион, по време, когато общият брой на населението и от двете страни е само тридесет милиона. И една пета от зачислените в армиите умират.
Избухналата в един преходен период война представлява странна комбинация между стария и новия начин за водене на бойни действия. Армиите започват войната с типична Наполеонова тактика, ала само след броени месеци пехотните защитници и от двете страни използват естествени прегради навсякъде, където това е възможно. И до днес не е съвсем ясно точно какво ги принуждава да започнат да се окопават. Само десетилетие по-рано на сцената се появяват новите пушки, чийто ефективен обхват е четири пъти по- голям от този на старите мускети, но на практика разстоянието, при което пехотата откривала огън, не се променя особено от времето на старите стрелкови оръжия. Точността на попадението обаче със сигурност се е увеличила. Повечето войници вече целенасочено се прицелвали, и при среден обхват на стрелба от 130 метра много от тях със сигурност са улучвали мишените си.133
При все това резултатите от новия навик на пехотата да се прикрива във всеки възможен случай бързо стават очевидни. Например при битки като Втория Манасас през август 1862 година осемнадесетте хиляди вирджинци на Стоунуол Джаксън се подреждат зад естествената преграда на една железопътна линия, за да посрещнат атаката на петдесетте хиляди войници от армията на Севера. „Войските на федерацията (от първа дивизия) скочиха и десет хиляди гърла нададоха гръмовен вик. Втурнаха се напред, докато преполовиха разстоянието до дигата, а после, от окопите на Конфедерацията ги заляха пушекът, залповете и рева на четири хиляди добре прицелили се войници. И цялата земя наоколо бе огласена от дивия, безпощаден и ужасяващ рев на Юга… Тази последна атака имаше същата кошмарна съдба като предходните.“134
Генерал Хил — авторът на горния цитат, пише за войната в изключително романтичен стил, а и много от обикновените войници и от двете страни са се придържали към абсолютно същите старомодни ценности. В разгара на атаката един офицер от войските на Севера подкарва коня си през черния барутен пушек пред своите войници и достига до върха на железопътната дига, като по чудо жив. В продължение на няколко секунди стои така, с меч в ръка — точно толкова безполезен, колкото и храбростта му. Някои от войниците на Юга, намиращи се пред него, започват да викат: „Не го убивай! Не го убивай!“. Ала само след няколко секунди и той, и конят му биват простреляни от друг, не толкова романтичен.
Викът, който се дочува, е далечен отзвук от идеалите на XVIII век, когато се е смятало за неспортсменско да се целиш по отделни вражески индивиди, особено офицери — всички са имали еднакъв шанс в общия оръжеен залп. Но този боен стил вече не е на място при Втория Манасас, където войските на Конфедерацията се прицелват в индивидуални мишени, а общият залп е забравен. Нямало никакво значение, че войските на Съюза също били въоръжени с пушки, защото и без това било невъзможно да произведеш точен пушечен изстрел, докато бягаш по неравен терен. Но онова, което става ясно при битки от този характер, е новият факт, че войски, намиращи се зад прикритие и въоръжени с пушки, са в състояние да спрат много по-многобройна пехотна формация, атакуваща по открита местност.
Полковник Теодор Лиман, 1869 г.135
