Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

без въобще да му мине през ум какво всъщност ще се случи.

От двете страни на фронта мъжете започват да излизат от окопите си, изоставили своите оръжия, и да се срещат в неутралната зона. Всичко започва точно пред този саксонски полк, но се разпростира със скоростта на светлината (от свещи) нагоре и надолу по фронта, докато накрая десетки хиляди мъже се оказват заедно, като си разменят немски пури и кейк за британски цигари и коледен пудинг, пеят познати коледни песни на два езика и дори накрая играят футбол с импровизирани топки и врати.141 В крайна сметка това не са професионални войници — само шест месеца преди това те са били фермери или банкови чиновници, или студенти, и въпреки целия си наивен ентусиазъм, с който са посрещнали началото на войната, те всъщност не са искали да убиват никого, а още по-малко пък — да умрат. По свой неподражаем начин това може да се нарече първата мирна демонстрация на XX век. Нищо чудно, че главните щабове и от двете страни изпаднали в паника. Въпреки строгите заповеди, забраняващи „побратимяването“, били необходими дни наред, докато вкарат всички обратно в окопите, за да започнат наново поголовното убиване.

В началото на 1915 година военните власти започват да си дават сметка, че окопите не са само тактическа пречка пред стария начин за водене на бойни действия. С повсеместното си роене и свързване, те създават един напълно нов стратегически проблем — непрекъснатия фронт. Никой не го бил планирал, никой не го очаквал — и сега никой нямал разрешение за този проблем.

Сред първите, които обръщат внимание на този проблем, е генерал фох — по-късно главнокомандващ на цялата френска армия. Изпратен на западната фронтова линия през септември 1914 година, след като войските на север и на изток от Париж са стигнали до патова ситуация, той се оплаква: „Изпратиха ме тук да извърша съответните маневри, обаче нещата не вървят много на добре. Това непрекъснато удължаване на фронта буквално ми играе по нервите.“142 Само след няколко седмици, докато Съюзниците и немците се опитват неколкократно да заобиколят оставащия открит фланг на окопите, но само за да се сблъскат, да спрат, и накрая да завършат с изкопаване на нови линии с окопи, фронтът достига до морето. Внезапно излиза, че вече няма никакъв вражески фланг, който можеш да заобиколиш, а само една безкрайна фронтова линия. На теория се оказало напълно възможно да изминеш всичките 760 километра от Ламанша до границите на неутрална Швейцария по една от двете успоредни линии на окопите, които на места се доближавали до десетина-двадесет метра (макар че обичайното разстояние било няколкостотин метра), при това, без дори да стъпиш на неизкопана земя.

Математиката, която създава непрекъсната фронтова линия, е съвсем проста. В продължение почти на цялата човешка история използваните оръжия са принуждавали войниците практически да се притискат един до друг, рамо до рамо, за да могат да контролират пространството непосредствено пред тях — само десет метра в случая с древните фаланги, но не повече от стотина метра в случая с пехотните батальони на XVIII век, които вече носят мускети. Следователно битките представлявали изключително пренаселени събития, случващи се на тясно пространство, и относително компактните армии прекарвали почти целия остатък от времето си в марш през открити местности и в маньоври за спечелване на по-добра позиция за критичните няколко часа, когато ще се срещнат на бойното поле.

Но със скокообразното нарастване на огневата мощ през втората половина на XIX век — пушките били в състояние да произвеждат по десет изстрела в минута от хиляда метра, следвани от картечниците и модерната артилерия — ключът към военния успех се оказал разгръщането на строя. По време на американската Гражданска война атакуващите войски вече спонтанно изоставят уязвимите масови формации от Наполеонов тип за по-отворен боен ред, а отбраняващите се скоро установяват, че за защитата на фронта са необходими много по-малко мъже с пушки, отколкото са били нужни с мускети. А по време на Бурските войни в Южна Африка през 1899 година, особено по време на битката при Коленсо, бурите откриват, че са в състояние да посрещнат фронталните атаки на британците само с по един стрелец на всеки три метра.143

Всички европейски армии са имали професионален генералски състав много преди 1914 година, който прекарвал времето си в изработване на сложни планове за това как трябва да се води следващата война. (Очевидно е, че именно техните планове се превръщат в гаранция за сигурната следващата война.) Всички генерали разбирали ефекта от новите оръжия, като например картечниците, които до момента са се използвали единствено в малките и „колониалните“ войни. Дори и цивилните, като например Хилари Белок, са знаели, че европейските войски винаги побеждават „диваците“, защото:

Каквото и да става, ние си имаме картечница „Максим“, а те си нямат.

Но генералите пропуснали да извършат едно ключово изчисление. То изисквало от тях да умножат широчината на фронта, който един-единствен пехотинец вече можел да удържа, по милионите мъже, които ще бъдат на тяхно разположение при една европейска война. Отговорът, разбира се, бил много прост — армиите вече били в състояние да се разпръснат дотолкова, че да запълнят цялото налично пространство на непрекъснатия фронт.

И те направили точно това. Не само във франция, но и през обширните територии на Русия, а впоследствие и през северна Италия, северна Гърция, североизточна Турция, та дори и през Месопотамия и Палестина. За мъжете в окопите тази война била нещо, което малцина техни предшественици били преживявали. Вместо да водят боеве един-два пъти годишно, те се намирали на бойното поле, на една крачка разстояние от врага, ден след ден, час след час, непрекъснато. Всеки ден те се изправяли пред опасността да бъдат убити и всеки ден били принудени да търпят мизерията на постоянния живот в окопите.

На фронтовата линия е истински ад, особено през зимата. През зимата е действително кошмарно. През лятото не беше чак толкова зле, но пак беше лошо. Зимата обаче не можеше да се сравни с нищо.

Това не беше място за човешки същества, сериозно ви казвам.

Канадски ветеран

Постоянното стоене в тази подобна на овесена каша тиня стана причина за едно заболяване, което се прочу като „окопни крака“. В нашия полк се наложи извършването на десетки ампутации.

Британски ветеран

Плъховете не те оставят на мира. А когато те ранят, плъховете започват да те ядат, и никой не може да се погрижи за теб. Това беше мръсно, отвратително място за живот, с цялата поквара, позната на човечеството.

Британски ветеран

Същността на военното изкуство на генералите открай време е била умелото съставяне на план за маневрите на войските, ала сега нито едно придвижване не било възможно, докато не се измисли начин за пробив в линията на насрещните окопи. А непрекъснатият фронт означавал, че всяка една атака трябва да бъде фронтална. И тъй като пехотинците не можели да се надяват да издържат на огнената градушка, която би ги посрещнала, ако се опитат да напреднат без подкрепления (нали точно затова са се и окопали), единственият начин за извършване на пробив изисквал първоначалното елиминиране на източниците на тази огнена градушка чрез непрекъснат обстрел на вражеските окопи и артилерийски позиции преди каквато и да било атака. Или поне така трябвало да стане на теория.

И така, окопната война се превърнала във война на артилерията и вече повече от половината убити ставали жертва на снарядите. Но най-големият проблем през 1915 година, за всяка държава, бил не на фронта, а у дома, където производството на снаряди не било в състояние да отговори на непрекъснатите нужди. Предвоенното френско планиране предполагало производството на 10 000 75-милиметрови снаряда на ден. Към 1915 година обаче франция вече произвежда по 200 000 снаряда дневно и въпреки това не успява да насмогне на нуждите на фронта. (Артилерията на Наполеон изстрелва само 25 000 снаряда в деня на битката при Ватерло през юни 1815, а през същия този месец се бие още само веднъж.) В периода между 1915 и 1916 година Русия увеличава производството на снаряди десетократно, до 45 милиона снаряда на месец, и пак не успява да насмогне. Дори във Великобритания — най-индустриализираната държава в света по онова време, през 1915 година се отбелязва критичен недостиг на снаряди, като този недостиг продължава да расте с главоломна скорост. По време на Третата битка при Ипр през 1917 година продължилите деветнадесет дена британски бомбардировки използвали 4,3 милиона снаряда, с обща тежест