Баркли дьо Толи126
Наполеон печели всички битки, включително и тази при Бородино, и даже окупира за известно време Москва, но руснаците отказват да се признаят за победени, така че накрая той е принуден да се изтегли в разгара на зимата — поради липса на провизии. Руснаците предпочели да унищожат собствените си зърнени и хранителни запаси, вместо да ги оставят на французите. Само няколко хиляди французи успяват да напуснат Русия живи.
През пролетта на 1813 година Наполеон все пак успява отново да събере армията си — като свиква година по-рано набора за 1814, както и всички онези, които до този момент били обявени за негодни за военна служба по някаква причина. Той с пълно право очаквал да бъде нападнат от всички европейски сили, опитващи се да се възползват от поражението му в Русия. Но наличните човешки ресурси били малко, а някои от новите войници успели да получат само едноседмично обучение, преди да бъдат хвърлени в битка. По-важно е обаче, че прусаците най-сетне се били решили също да издадат указ за задължителна военна служба. По това време в Европа няма друго кралство, по-авторитарно и по-силно характеризиращо се с класови привилегии и неравенство, отколкото Прусия. Но след приемането на новия закон от 1813 година всички мъже, навършили двадесет години, били длъжни да се явят на тригодишна служба в редовната армия, следвани от две години в активния резерв и четиринадесет — в неактивния резерв на ландвера (запасни войски).127
Реформаторите в пруската армия заложили на картата комбинация от патриотизъм и принуда, която да задейства лостовете на задължителната военна служба, дори и без наличието на революционния идеал за равенство на всички граждани. Те изходили от предположението, че мъжете ще бъдат подмамени от обещанието за равенство на бойното поле — нещо, което им е отнето в обикновения живот. В знак на тези свои намерения те създават Ордена на Железния кръст още с началото на бойните действия срещу Наполеон — символ на храброст, който разчупва всички правила на пруското общество, тъй като е достъпен както за благородниците, така и за селяните и буржоазията. В декрета, с който създават това бойно отличие, пише следното: „В настоящата голяма катастрофа, която поставя на карта всичко мило за нацията, високият боен дух, който я въздига, заслужава да бъде почетен и увековечен чрез някои твърде особени монументи. Това, че настойчивостта, с която нацията устоя на неустоимото зло на една желязна епоха, не се превърна в плахост, се доказва от огромния кураж, който днес изпълва гърдите на всички нас и който оцеля, само защото черпи силата си от религията и от истинската лоялност към Краля и Отечеството“.128
„Дайте ми национална армия“ — умолява маршал Блюхер пруските реформатори. И ето че през 1813 година получава такава. Донаборниците утрояват числеността на неговата армия и изиграват съществена роля в двете решителни победи над Наполеон при Лайпциг през 1813 и при Ватерло през 1815 година. „Отначало батальоните на ландвера не бяха много добри — казва маршал Блюхер, — но след като устата им се изпълни предостатъчно с барут, те започнаха да се справят не по-зле от редовната армия.“129
Битките по време на френската революция и Наполеоновите войни са били много по-ожесточени от водените през XVIII век и може би по-многочислени — в един-два случая Наполеон е разполагал с близо двеста хиляди войника на бойното поле и близо до него, въпреки че е срещал доста затруднения в контролирането на толкова голяма армия, — но по принцип си остават същите. Оръжията са били напълно идентични с тези от предишното столетие, а и тактиката надали може да се определи като особено променена. В действителност, типичната битка на Наполеон не се е различавала чак толкова много от битките на Александър Велики, с изключение на огнестрелните оръжия, които изземват повечето функции на хладните. Иначе приблизително същият брой мъже се подреждали в относително еднакви формации, върху почти същото компактно пространство, биели са се за приблизително същото време (може би с няколко часа повече през XIX век), като накрая оставяли на бойното поле горе-долу същия процент жертви.
Голямата промяна във войната обаче касае броя на сраженията. По времето на класицизма или дори през Тридесетгодишната война годишно са се водели от три до четири битки, като само в една-две от тях общият брой на двете армии надвишавал сто хиляди души. През периода 1792–1814 година се водят четиридесет и девет такива сражения, като по останалите фронтове на войната паралелно с основните е имало поне по една друга битка.130 Мобилизацията на цялото годно мъжко население на държавите предоставя на генералите нечувани до този момент човешки ресурси — и те се възползват максимално от тях. През този период загиват най-малко четири милиона души.
Истина е, че това е само половината от загиналите по време на Тридесетгодишната война, но да не забравяме, че тук вече става въпрос за съвсем различен феномен. Преобладаващата част от хората, загинали по време на Тридесетгодишната война, са били цивилни, жертви на глада, чумата или обикновеното убийство, когато продължителните периоди на ожесточени битки из Централна Европа причинявали социален и икономически срив на някоя и без това бедна държава. А по-голяма част от загиналите по време на френската революция и на Наполеоновите войни са войници — безпрецедентна цифра в историята на човечеството до този момент. Въпреки това европейското общество не се срива под този огромен натиск. Имало е трудности, но не и поголовен глад. Воюващите сили съумели да владеят нещата на този етап, както и да задържат народа си — година след година, без да му се вижда краят. Европейските държави натрупали богатства, организационни умения и мотивационни методи, необходими за водене на масови войни — с процент на участие на цялото население, който никое цивилизовано общество до този момент не е постигало.
Другата важна промяна е от политическо, а не военно значение. За първи път масовите общества са успели да намерят начин да се отърват от авторитарните си управници и да възродят старите човешки принципи на равенството. За по-малко от петнадесет години народните революции свалят монарсите първо в Британските колонии в Америка (население три милиона души), а след това във франция — най-голямата държава в Европа (население тридесет милиона). Това са първите големи държави, чиито официални ценности са много по-близо до тези на нашите първобитни предци, отколкото на мравките. Знаменателен е и фактът, че те се появяват точно в момента, когато на историческата сцена излиза и най-ранната форма за масова комуникация — печатните книги, подпомагащи ограмотяването на масите. Щом масовите общества успели да разрешат проблема с числеността и си възвърнали способността да обсъждат нещата и да вземат решенията колективно, пирамидалните структури на властта и привилегиите, които и без това не се радвали на особена популярност сред народа, вече не били необходими. На обществата им предстояло да се превърнат в саморегулиращи се — с други думи, демократични — и веднага щом това станало възможно, хората не закъснели да си спомнят, че винаги са предпочитали точно този порядък.
Но този факт не ги превръща автоматично в миролюбиви държави — както се доказва и от яркия пример на революционна франция. Както знаем обаче, за нашите примитивни предци също не може да се каже, че са били особено миролюбиви. Иначе той определено предоставял няколко нови възможности, стига на демокрацията да й е писано да се превърне в доминантната политическа структура на планетата. Но всичко това лежало далече в бъдещето. За момента обаче, както и за нещастие, главната последица от народната революция била да покаже дори и на недемократичното мнозинство европейски държави как да използват псевдоегалитарното средство на национализма, за да мотивират целите си нации да вземат участие във войните им. Единственият липсващ елемент за трансформацията на масовата война в тотална е технологията. Ала през 1815 година Индустриалната революция обхваща вече цяло поколение, и съвсем скоро ще започне да наваксва и този последен пропуск.
Седма глава
ТОЧКАТА НА АБСУРДА — ТОТАЛНАТА ВОЙНА
