Моше Даян227
Абсолютно същите изводи важат и за арабско-израелската конфронтация, която започна само година след индийско-пакистанската. Съмнителната още от самото начало арабска победа беше напълно изключена веднага, щом Израел разработи първите си ядрени оръжия в началото на 60-те, продължилият четири десетилетия ядрен монопол на Израел в Близкия изток също не му предоставиха някакви осезаеми предимства. В четирите от общо пет войни досега, като западна държава с класическа европейска система за мобилизация на населението, Израел успя да извади на бойното поле много по-големи войски, отколкото арабските му противници. И във всичките тези войни, с изключение на първата — Войната за независимост от 1948–1949 година, той притежава и непробиваеми технологични предимства. Успешната израелска атака срещу Египет в сътрудничество с Великобритания и франция през 1956 година беше последвана от самостоятелната победа на Израел през 1967 година, която постави целия Синайски полуостров в израелски ръце и затвори Суецкия канал за десет години. Но военните победи на Израел така и не са водили до траен политически успех.
Едва след ограничената победа на Египет по време на войната от 1973 година, която възстанови донякъде военния баланс между двете държави, стана възможно и египетско-изра-елското мирно споразумение — точно по границите от 1948 година трите израелски военни победи над Сирия поставиха голяма част от Голанските възвишения в израелски ръце, ала нито едно сирийско правителство оттогава насам не прояви готовност да приеме мирно споразумение, различно от възстановяващото границите от 1948 година. И след двадесет години безплодна окупация и все по-нарастващ брой загинали, през 2002 година Израел най-сетне се изтегли едностранно от южните части на Ливан. Вече нито една от съседките на Израел няма претенции да го настига във военно отношение. Но дори и с безрезервната подкрепа на Съединените щати — единствената останала велика сила в света, Израел и до ден днешен не е съумял да превърне несъизмеримата си военна мощ в регионална политическа сила — което ще рече, в способност да контролира изхода от възникващите ситуации.
аятолах Рухола Хомейни, Техеран, 20 октомври 1980 г.228
Надали историята познава по-ярка демонстрация на издръжливостта на модерната държава от тази, на която станахме свидетели по време на най-голямата война от края на XX век — ирано-иракската война от 1980–1988 година. Опитът на Ирак да се възползва от безредиците, настъпили след Иранската революция от 1978–1979 година, и да окупира богатите на нефт и предимно арабскоговорящи южни провинции на Иран не беше нищо повече, освен акт на върховна глупост и безразсъдство. Населението на Иран е три пъти повече от това на Ирак, а и революцията вече беше изиграла своята роля за събуждане на националистическия плам в страната, докато ситуацията в Ирак представляваше груб диктаторски режим, управляващ население, разделено от огромна етническа и религиозна пропаст. Въпреки всичко Техеран не успя да победи Багдад — иракските шиити, които представляват по-голямата част от населението, останаха като цяло верни на иракското държавно ръководство въпреки призивите на техните събратя по религиозни убеждения в Иран, а кюрдският бунт в северните части на Ирак беше сразен по най-брутален начин.
Щом като Съединените щати, побеснели от свалянето на своята пионка в Иран — шейха, се съюзиха с режима на Саддам Хюсеин през 1983 година, ирано-иракската битка се превърна на практика в кървава окопна война, доста наподобяваща ситуацията на Западния фронт по време на Първата световна война, включваща и употреба на бойни отровни вещества от страна на иракчаните. Администрацията на Рейгън положи неимоверни усилия да подпомогне победата на Ирак — обяви оръжейно ембарго над Иран, окуражи своите съюзници да продават модерни оръжия на Ирак, осигуряваше непрекъснато разузнавателни данни от своите сателити, а накрая изпрати и специалисти от ВВС на САЩ по разчитане на сателитни снимки, които да помогнат на Ирак да планира своята офанзива срещу иранските окопни заграждения. Освен това положи максимални усилия да прикрие факта, че Саддам Хюсеин използва отровен газ срещу собствените си граждани от кюрдски произход, като инструктира Държавния департамент да хвърли вината върху правителството на Иран. И въпреки цялата тази американска помощ и подкрепа никой не успя да сломи волята на Иран. Войната завърши през 1988 година с взаимно изтощение и възстановяване на предвоенното статукво.
Провалът на конвенционалната военна мощ да осигури категорични резултати, дори и при конфронтации, където ядрените оръжия не водят до стратегическа парализа, се превърна постепенно в хроничен. Светът в началото на XXI век представлява нова, напълно непозната обстановка. Пограничните войни — главният инструмент на международната политика през вековете, на практика напълно изчезнаха от територията на двете Америки, Европа, Океания и по-голямата част от Азия. Ако изключим вечно размирната югозападна част на Азия, простираща се от Кашмир през Афганистан и Ирак до Израел — тоест, по-голямата част от Близкия изток — единствените международни войни, които са се водили през последните тридесет години из тези обширни територии, обхващащи повече от 80% от световното население, са Виетнамската инвазия на Камбоджа през 1979 година и англо-аржентинската война от 1982.
Африканските държави на юг от Сахара продължават да бъдат разкъсвани от войни — там живее само 10% от световното население, но през последното десетилетие точно там са съсредоточени половината от загиналите по време на войни на цялата планета. Най-лошата от последните няколко години е многостранната война в Демократична република Конго, втората по население държава в Африка след Нигерия, в която участваха шест чуждестранни африкански армии и повече от милион души намериха смъртта си. Но това е единствената африканска война от последните години, която има значими международни измерения. Повечето конфликти са предимно вътрешни, подклаждани от изключително сложната етническа политика, с която се характеризира Африка.
От всички населени континенти Африка е единственият, който не е преживял както хилядолетията имперско господство, които постепенно успяват да смелят многобройните етнически групи в Евразия в относително управляем брой големи етнически групи — 75% от европейците говорят само осем езика, а половината от населението на Азия говори само три — така и поголовния геноцид, който драстично намалява етническото многообразие на двете Америки, Австралия и Азия, като го заменя с малък брой култури с предимно европейски корени. За разлика от всички тези части на света Африка е съхранила по- голямата част от своето етническо многообразие — повече от 200 етнически групи, наброяващи общо около четвърт милион, но броящи се на пръстите на ръката етноси, малко над 10 милиона души, са причината за големия брой междуетнически войни.
Тези африкански конфликти допринасят в голяма степен за общото впечатление, че светът е разкъсван от войни. Всъщност повечето държави в останалите части от света живеят в мир, а в предвидимото им бъдеще също не се забелязват никакви признаци на войни на техните или близките на тях територии. Трудно е да се прецени как този феномен на нарастваща неспособност на военната мощ води до добри резултати, но все пак значението му е повече от сигурно — налице са само шепа, да не казваме дори и нулеви, примери за военни победи, които са дали някакви постоянни изгодни резултати за победителя. Този извод важи с еднаква сила даже и за евтините и лесни победи, до които се стига, когато богатите и технологично напреднали държави стоварят цялата си военна мощ върху корумпираните и некомпетентни диктаторски режими в развиващия се свят.
Морис Яновиц, „Професионалният войник“229
