Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

изключително ограничени на брой предварителни нагласи — на практика за тях всички бойни действия в джунглата се равняваха на партизанска война. Точно тази представа за партизанската война и телевизията накараха всички да повярват, че случващото се във Виетнам е единствено партизанска война. Седмица след седмица, година след година хората наблюдаваха кинопрегледи, състоящи се само от няколко предварително установени сцени — хора, газещи през оризища, хора, вървящи през толкова гъста джунгла, че на никого не му се вярва наблизо да има друга бойна единица, която да се бие срещу нашите, или села, върху които падат бомби.

Във всички тези случаи врагът просто не се виждаше, което като че ли потвърждаваше образа на партизаните като неуловими елелгенти. Пристигнал си ти там, с изобилие от военна мощ, и се опитваш да ги намериш. Те обаче стрелят, намират те. Ти не ги намираш. Те побягват. После ти претършуваш из основи поредното село, но без никакви резултати.

Истината е, че в повечето случаи, при това точно по времето, когато подобни сцени се заснемат, срещу американските войски действат многочислените конвенционални сили на Северен Виетнам. Иначе идеята, заложена във всеки подобен кинопреглед, е, че по време на война врагът обикновено не се вижда. Така цялата Виетнамска война изглеждаше на мнозина като партизанска война, макар че тя въобще не беше такава. Американските бойни подразделения влизаха в джунглата, качваха се в планините в западните части на страната, където живееше врагът, и тръгваха директно в битка срещу врага в традиционния стар боен стил, а щом стигнеха до такова положение, следваше класически конвенционален бой на американците срещу идентично въоръжения и екипиран азиатски противник.

Том Туленко,

бивш американски военен съветник, Виетнам

Целта на американската стратегия е да предотврати поражението на Южен Виетнам, като изпрати достатъчно сухопътни войски, които да отнемат напрежението от плещите на южновиетнамската армия (която през 1965 година е пред колапс), а офанзивният елемент се състои в „ограничени“, но иначе ши- рокомащабни въздушни бомбардировки над Северен Виетнам. Тази теория на ескалацията включва все по- разширяващ се списък с цели, до достигането на „прага на болката“ на Ханой, който накрая се въздържа да изпрати редовни войски по маршрута „Хо Ши Мин“ към Южен Виетнам. „Не мога да повярвам, че четвърторазрядна сила като Виетнам няма предел на възможностите си“ — казва пред своя екип съветникът по националната сигурност Хенри Кисинджър през 1969 година. Но дори когато американците извършват ескалация на бойните действия, бомбардирайки Ханой и Хайфон, все още не успяват да достигнат прага на болката на ожесточено националистическия и безмилостно тоталитарен режим на Северен Виетнам.

Американската стратегия изхожда от теза, базираща се по-скоро на предварителни нагласи, отколко на факти, че заплахата срещу режима на Южен Виетнам през 1965 година произлиза не от местните партизански отряди (виетконгците), радващи се на известна логистична поддръжка от севера — което е било точно така, — а по-скоро от мощно проникване на редовни войскови съединения на Северен Виетнам, преминали по маршрута „Хо Ши Мин“. Оттук се правят заключенията, че ако Ханой може да бъде накаран да спре тази подривна дейност, проблемът на Южен Виетнам автоматично ще отшуми. Става така, че изпращането на голям брой американски войскови подразделения в Южен Виетнам превръща погрешната оценка на Вашингтон в реална, тъй като реакцията на Ханой е да изпрати многобройни свои сили право в Южен Виетнам.

В края на 1968 година армията на Северен Виетнам на практика контролира всички военни операции на юг, като повечето партизански водачи на Виетконг са заменени от редовни се-верновиетнамски офицери, а в централните планински райони действат цели дивизии от армията на Северен Виетнам. Осигурявайки по този начин на американците всички твърди цели, за които те си мечтаят, отстоявайки им в открит бой и причинявайки им огромни загуби, войските на Северен Виетнам нарушават всички традиционни правила на разпокъсаните партизански бойни действия. Но те и без това отдавна не водят подобна война. Те работят по аналогия на битката от 1954 година срещу французите при Диен Биен Фу, при това за тях няма никакво значение дали ще спечелят битката така, както е станало тогава, или пък ще загубят, както се случва по време на обсадата на Ке Сан през 1967–1968 година. Целта им просто е чрез принуждаване на американците да влязат в ожесточен бой, като дори приемат загубите от десет към едно в полза на врага, което е неизбежна последица от далеч превъзхождащите ги в огнева мощ американски войски, северновиетнамците да предизвикат онзи процент загуби сред редиците на противника, който да срази волята на американската общественост да продължи войната.

По време на Парижките мирни преговори през 1973 година полковник Хари Съмърс казва на полковник от Северен Виетнам: „Нали знаете, че така и не можахте да ни победите на бойното поле?“. На което неговият комунистически колега отговаря: „Може и така да е, обаче това няма никакво значение за изхода на войната“.231

Нещата се развиват точно така, както са ги предвидили в Ханой. Американските войски почти не загубват битка във Виетнам, но само след три години бойни действия, чиято кулминация е нарочно „самоубийствената“ офанзива на Ханой при Тет през 1968 година, Северен Виетнам печели битката на американския домашен фронт. Преди Тет от американска страна загиват само петнадесет хиляди войници232, а и в чисто военен смисъл Тет е победа за войските на САЩ. Но дори и в този мащаб загубите, в комбинация с безмилостното телевизионно отразяване на войната, се оказват много повече, отколкото американската общественост има готовност да понесе, особено за такава съмнителна кауза. След Тет и победата на Ричард Никсън на президентските избори в края на същата година американското правителство престава да си търси поводи за битки и започва да търси пътища за отстъпление — макар че трябва да изминат още пет години, за да се намери прочутият „приличен интервал“ за отстъпление на американските сили през 1973 година, без да се почувстват открито унизени и да се престорят, че това въобще не означава поражение за армията на САЩ, когато две години по-късно Ханой жъне плодовете от своята победа.

След Виетнам острата политическа чувствителност на електората в западните страни по отношение на човешките загуби се превръща в основна пречка за милитаристичните амбиции на техните правителства за интервенция на чужди територии. Дори и смешно евтината и лесна победа на американските военновъздушни сили във Войната в залива през 1991 година не успява да изтрие „Виетнамския синдром“ (въпреки че на времето президентът Джордж Буш е напълно убеден, че е постигнал това). А само вестта за осемнадесетте загинали американски войници за един-единствен ден по време на военната намеса в Сомалия през 1993 година има такъв отзвук върху общественото мнение в САЩ (благодарение най-вече на телевизионните кадри, показващи как мъртъв американски войник бива влачен по улиците на Сомалия за радост и наслада на тълпите), че само след няколко месеца президентът Бил Клинтън е принуден да изтегли американските войски оттам. А през 1994 година той отказва да позволи интервенция на Обединените нации за спиране на геноцида в Руанда поради страх от подобни обществени реакции (все пак е година на избори).

Общественото недоволство във връзка с жертвите на бойното поле не се ограничава единствено до Съединените щати — то изиграва решаваща роля и за изтеглянето на Съветския съюз след интервенцията на някогашната свръхсила в Афганистан през 1979 година. Бившият съветник по националната сигурност на САЩ Збигнев Бжежински твърди, че опитите му да подмами Москва да нападне Афганистан в крайна сметка са успели — в края на 70-те той редовно е захранвал с оръжие и пари фундаменталистката опозиция на просъветския режим с нарочната цел да създаде „руски Виетнам“ и в крайна сметка да унищожи Съветския съюз. „Кое е по-важно за историята на света? — пита триумфално той през 1998 година. — Възходът на талибаните или унищожението на Съветския съюз?! Няколко надигнали се на бой мюсюлмани или освобождението на Централна Европа и краят на Студената война?!“ Принципът, който ръководи стратегията на Бжежински, е, че руснаците са точно толкова уязвими, колкото и американците на деморализацията и общественото недоволство, които идват с нарастване броя на жертвите в една на пръв поглед безплодна и безполезна война. И макар да е крайно съмнително, че игрите на Бжежински имат нещо общо с рухването на Съветската власт, те със сигурност допринасят за сходни на Виетнам ефекти сред съветското обществено мнение и принуждават Москва да сложи край на военната си намеса в Афганистан.