Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

F 100–5, типичният пакет съдържа две атомни сухопътни мини, тридесет бойни глави W48 (плутониев заряд, полезен товар под 1 килотон) и бойни глави W33 (обогатен уран, с променлив полезен товар до 10 ки- лотона) за 155-милиметрови (8-инчови) артилерийски снаряди, десет ракети земя-земя „Ланс“ и „Пършинг“ за дълбочинни ядрени удари, и пет въздушни бомби Б-43 (полезен товар: между 500 и 1000 килотона). Скромно начало наистина — четиридесет и седем ядрени детонации в близост до Фулда Гап, с полезно тегло, не повече от 3000 килотона общо.

За сравнение, бомбата, пусната над Хирошима, е била по-малко от 20 килотона. Става ясно, че една ограничена или „театрална“ ядрена война на Централния фронт не само би унищожила по-голямата част от армиите, участнички в нея, а би причинила и смъртта на десетки милиони цивилни в Централна Европа, при това само за броени дни. Дори това ниво на ескалация на бойните действия се е възприемало принципно като последна възможност за размисъл и отказ, преди противниците да се решат да прибягнат до „стратегическите“ си ядрени оръжия и до опустошение на цялото Северно полукълбо.

Нито един здравомислещ лидер от двете страни би планирал и извършил нарочна атака срещу противоположната на своята страна на Европа. Повече от ясно е, че е нямало да спечели нищо, а е щял да загуби прекалено много. Въпреки всичко това присъствието на огромни конвенционални сили от двете страни на границата и тяхната естествена склонност да тренират войната, която се надяват да избегнат, в главите на войниците и политиците и от двете страни успяват да създадат впечатлението, че някоя от двете страни може и да предприеме нападение, ако е убедена, че ще й се размине.

Въпрос: Всички наши военни маневри в Централна Европа изхождат от идеята, че Съветският съюз ще ни нападне. Дали и в съветските войски тренират за ситуации, в които войските на НА ТО нападат първи?

Отговор: Точно това правят. Техните сценарии, напълно еквивалентни на нашите, задължително започват с офанзива на НА ТО, а после, след около двадесет и четири часа, те някак си обръщат нещата и се заелшт да контраатакуват по Рейн.

Адмирал Робърт фолс, председател на Военния комитет на НАТО,

1980–1983 г.

Забележителна интерлюдия наистина. В продължение на повече от четири десетилетия — период, покриващ целия трудов стаж на поколение военни, неуморно продължават опитите за превръщането на Централна Европа в ловно поле, където великите сили се надяват да спасят един изчезващ вид — конвенционалната война. Проблемът е, че разграничителната линия, която се опитват да прокарат между конвенционалната и ядрената война, в крайна сметка се оказва изкуствена, и освен това твърде неубедителна. Ако едната страна започнела да взема надмощие в евентуалната конвенционална война, другата автоматично щяла да прибегне към своите ядрени оръжия, а патовата ситуация също би допринесла за силен натиск по посока ескалация на бойните действия. И така, независимо дали някой печелел, губел или започнел да буксува, конвенционалната война в Европа вероятно накрая би довела до ядрена, при това за не повече от две седмици.

Откакто командвах дивизия в Германия в края на 50-те, и ядрените оръжия се появиха за първи път като памучно-вълнен облак върху пясъчната маса, винаги съм изпитвал ужасен страх. Схващането, че можем да контролираме ядрената война, си е чиста проба фантазия. От мига, в който на някое бойно поле на Европа се пусне ядрено оръжие, все едно отваряш Кутията на Пандора и изобщо нямаш представа какво ще излезе от нея. Единственото нещо, в което можеш да бъдеш сигурен, е, че съществува изключително голяма вероятност за ранна и стремглава ескалация в стратегическата размяна на удари, която никой не иска. Следователно просто не трябва да използваш тези неща.

Генерал сър Джон Хакет

Всички са имали изключително добри намерения, но ако стрелбата наистина беше започнала, напълно сигурно е, че по-голямата част от Европа щеше да бъде унищожена. По време на военните игри „Уинтекс x83“ — едни от последните съвместни учения на войските на НАТО преди края на Студената война, по сценарий войските на Варшавския договор пресичат границата на Западна Германия на 3 март. На 8 март командващите силите на НАТО искат разрешение да използват ядрените си оръжия, за да спрат съветския пробив, а на 9 март се заповядва първият ядрен удар срещу Варшавския договор. Конвенционалната война продължи само шест дена.

Пакистан не е демократична държава и затова не знаем какъв е нейният ядрен праг. Затова трябва да отвърнем на удара и да бъдем готови за взаимно унищожение и от двете страни.

Йогендра Нараин, Министър на отбраната на Индия,

2002 г.

Мощта на ядрените оръжия поставя същите окови на конвенционалните военни сили на новите си собственици, с каквито са се борили първите пет утвърдени ядрени сили в света. Едно скорошно проучване на Университета на Илинойс стига до заключението, че евентуалната ядрена война в Индийския субконтинент би причинила смъртта на 17 милиона души в Пакистан и 30–35 милиона души в Индия, като тази бройка се очаква да нарасне с увеличаване на настоящия брой на ядрените оръжия на двете страни — около сто за Индия и може би малко по-малко от петдесет за Пакистан. В резултат на всичко това Пакистан и Индия са поставени в същата „усмирителна риза на разума“, за която говори Уилям Кауфман през 1955 година във връзка с конфликта между САЩ и СССР, следователно не биха могли да постигнат нищо повече от война. Подобно на Москва и Вашингтон по време на Кубинската ракетна криза от 1962 година, Исламабад и Ню Делхи се принудиха да признаят тази реалност по време на тежката военна конфронтация в Кашмир през пролетта на 2002 година, когато разположиха повече от милион мъже по цялото протежение на общата си граница, а десет месеца по-късно съвсем внимателно ги оттеглиха.

Както показва историята на съветско-американските отношения след 1962 година, признаването на пълната взаимна уязвимост не води задължително до автоматично намаляване на военното напрежение. В момента Индия и Пакистан се намират все още в онази изключително опасна фаза, през която минаха руснаците и американците в началото на шестдесетте. Малкият брой на ядрените оръжия на всяка от страните е уязвим при внезапно нападение на другата, следователно фалшивите предупреждения за атака, било то технически или дипломатически, спокойно могат да предизвикат напрежение и превантивен ядрен удар на принципа „използвай ги, или ще ги загубиш“. (Настоящите планове на Индия за изтегляне на част от нейния ядрен арсенал от руски ядрени подводници, носещи индийски крилати ракети „Брамос“, са на много години от своята евентуална реализация, а и с този ход тя не би могла да елиминира напрежението в отношенията си с Пакистан, освен ако и самият той не превърне своите ядрени оръжия в недосегаеми за евентуален удар.) И въпреки всички тези приготовления и намерения рискът от размяна на ядрени удари принуждава политиците и от индийска, и от пакистанска страна да се откажат от каквито и да било фантазии за решителна военна победа над другата.

Но всичко това са само фантазии — за радост на всеки разумен човек, Индия и Пакистан вече са демонстрирали, че военната мощ и без това не е в състояние да донесе политическо разрешение на техния конфликт. Индия побеждава Пакистан три пъти, преди ядрените оръжия да влязат в уравнението. И това надали е особено изненадващо, като се има предвид, че населението на Пакистан е седем пъти по-малко от това на Индия. Но по всички предишни исторически стандарти модерните държави са изключително трудни за унищожение. Съвременен Пакистан има ефективно централизирано правителство, значителни богатства и милиони високообразовани хора, както и достъп до всички технологични и научни достижения на нашата епоха. Страната се посвещава на целта да настигне развитието на съседката си Индия в областта на ядрените оръжия веднага щом Ню Делхи прави изпитания на своя първи „мирен ядрен експлозив“ през 1974 година. През 1998 година Пакистан автоматично успява да отговори на смелите серии от шест изпитания на ядрени оръжия на Индия (проведени преди всичко, за да може Индия да утвърди своя статус на световна велика сила) с пет собствени такива. Резултатът от продължилата вече повече от половин век военна конфронтация е перманентна патова ситуация, в която седем пъти по-голямото предимство на Индия по отношение на населението вече няма абсолютно никакъв смисъл.

Ако изгубим тази война, аз ще започна нова, този път в името на съпругата ми.