Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

нищо не е невинно. Ако вярваме на войниците, нищо не е безопасно.

Лорд Солсбъри

Професионалните военни непрекъснато искат да се подготвят за война, защото „нищо не е безопасно“. Взети като цяло, войниците не са войнолюбци, ала „военната настройка на съзнанието“ — гледната точка на професионалните военни по отношение на човешките дела — оказва огромно влияние върху начина, по който се управлява животът на човечеството. Професионалните офицери усещат до мозъка на костите си ролята на властта, принудата и бруталната сила в човешките дела. Но тяхната гледна точка не може да се определи като средство за лична изгода — тя се корени в неприятните реалности на собствената им професия.

Рождената дата на военната професия като автономно професионално тяло със собствени корпоративни становища и интереси, произтичащи от неговите отговорности, а не от лични амбиции, е 25 ноември 1803 година. На тази дата в Прусия се създава първият истински генералски състав. Задачата му е да приложи към военната институция същите принципи на рационална организация и планиране, които вече са започнали да трансформират цивилното общество на Европа — да разработят фундаменталните принципи за военните операции, които ще служат като насоки за командирите, както и да подготвят детайлизирани военни планове за всеки възможен вид конфликт с други държави.

Тази трансформация прави още няколко стъпки напред само след няколко години, когато шокът от поражението, нанесено й от армията на Наполеон, принуждава пруската армия да последва примера на френските революционери и да сложи край на монопола на аристократите върху офицерските длъжности. Пруските военни реформатори скоро си дават сметка, че „изкуството на войната“, подобно на правото, медицината или която и да е друга професия, всъщност представлява обем от технически знания и практически опит, които могат да бъдат преподавани по такъв начин, че дори и хора с обикновен интелект и познания биха могли да станат изключително добри професионалисти.

Единственият признак за ранга на офицера в мирно време трябва да бъде неговото образование и професионални познания; по време на война — неговата храброст и проницателност. Следователно всички индивиди, от цялата нация, които притежават тези качества, са подходящи и за най- високите военни постове. Всички преждесъществуващи класови предпочитания във военната институция се премахват. И всеки мъж, без оглед на неговия произход, има равни задължения и равни права да стане част от нея.

Декрет за подбора на офицери в Пруската армия, 1808 г.224)

Две години по-късно — през 1810, Пруската армия основава Военна академия (Kriegsakademie), където малък брой надарени старши офицери посещават едногодишен курс по предмети, вариращи от военна история, тактика и военна администрация до чужди езици, математика, география и геология. (Един от първите директори на тази академия е Карл фон Клаузевиц, който по време на работата си там пише първото обобщено изследване върху теорията и практиката на войната, наречено просто „За войната“.) С течение на времето се превръща в традиция единствено завършилите Военната академия да имат правото да бъдат повишавани в по-високо офицерско звание или назначавани в генералския състав.225

Така, за по-малко от едно десетилетие, Прусия поставя основите на първия истински професионален военен корпус, а военната професия се превръща в такава в пълния смисъл на думата. Това ще рече, че държавата им предоставя монопол върху правото да упражняват специалните си умения — така, както е предоставила подобен монопол на лекарите и адвокатите. Освен това те получават правото сами да определят стандартите и да подбират кандидатите за влизане в тяхната професия. На повечето нива офицерите разполагат и с правото да вземат собствени решения относно кой, кога и на какъв пост и звание ще бъде повишен, макар че за най-високите нива последната дума има държавата.

Страните, които поемат щафетата от Прусия и също започват да институционализират военното съвършенство, жънат огромни предимства от този свой ход. Чак до Втората световна война, повече от столетие след създаването на първата Военна академия и пруския генерален щаб, германската армия, която е повече или по-малко наследник на пруската армия, продължава да демонстрира последователно бойно превъзходство над всички свои врагове, когато става въпрос за сблъсък между подразделения със сходна численост и вид.

Един от изводите, който се наложи след нашия анализ на операциите на Западния фронт и в Италия по време на Втората световна война, бе, че немските сухопътни войски делюнстрираха неизлгенно превъзходство над американските и британските сухопътни войски. Като американски офицер от запаса, този факт не ме зарадва особено, но и не мога да отричам онова, което сочат цифрите… като бойни единици, сто немски войника в средата на 1944 година са били равни на около 125 американски или британски войника… И приблизително по същото време, сто немски войника са били равни на около 250 руски.

Това в никакъв случай не означава, че средностатистическият немец е бил по-интелигентен, по-храбър, по-силен или no-мотивиран от средностатистическия руснак. Но със сигурност означава, че, организирани в бойни обединения, германците използват своето въоръжение и оборудване 2,5 пъти по- добре, отколкото го правят руснаците… А най-големите разлики се забелязват при фактора генералски състав… По време на Втората световна война и сред руснаците, и сред американците, и сред британците имаше генерали, не по-лоши от германските, но пък германците имаха десет пъти повече добри генерали от всички останали.

Полк. Т. Н. Дюпюи, (о.з.), Директор на Организацията за исторически оценки и изследвания,

Вашингтон

В крайна сметка всички други големи сили възприемат това пруско нововъведение и започват да професионализират армиите си, въпреки че на някои им трябват почти сто години. Ала появата на тази нова военна професия на обществената сцена има няколко силни и нежелателни странични ефекти. Тъй като едно от основните задължения на офицерите е да разпознават заплахите за сигурността на държавата, поглеждайки навън, те непрекъснато търсят потенциални опасности — и така на практика се оказва, че всяка друга държава в техния обсег съставлява военна опасност само защото притежава собствени въоръжени сили. Рефлексът за постоянно планиране, който притежава генералският състав, осигурява на правителствата детайлизирани и редовно обновявани сценарии за конфликти в малко вероятни места с още по-малко вероятни врагове. (Докъм края на 20-те съставителите на военни планове в Съединените щати и Канада поддържали прецизно изработени планове за нападение един срещу друг.)

В допълнение към добре известната склонност на военните да виждат заплахи навсякъде и във всичко, в повечето държави съществува постоянно съперничество между трите (или повече) основни вида въоръжени сили. В резултат на това съперничество често се наблюдава преувеличение на евентуалните заплахи, пред които е изправена страната, чрез което съответният вид въоръжени сили се надява да оправдае настояванията си за нови и повече оръжия за себе си или въобще да защити своята кауза във вечната междуведомствена надпревара за ресурси. А сред цивилните винаги се намират такива, които нямат нищо против да помогнат на съответния вид въоръжени сили — на определена цена, разбира се.

Когато бях в Пентагона, трябваше да отговарям за петдесет договора с различни групи аналитици около Вашингтон, които имаха за задача да ни дават съвети относно стратегията и тактиката, та дори и как да боравим с различните ни оръжейни системи… Ако те не отговореха на запитванията ни — в смисъл че ако не ни предоставеха основания за съществуването на оръжейните ни системи, аз просто не им подновявах договорите. Един ден срещнах млад човек от една от най-престижните групи за анализ и той ми каза, че по поръчка на Военноморските сили правел проучване върху самолетоносачите. Аз го попитах: „Защо, за бога, правите проучване за ВМС?! Та те са най-големите специалисти в света по въпроса за самолетоносачите?!“ А той отговори: „Ами, не знам точно, обаче ние имаме договор с тях за 50 000 долара. При това единственото, което се изисква от нас, е да им кажем, че според нас ВМС се нуждаят по-скоро от осемнадесет самолетоносача, отколкото от петнадесет.“

Адмирал Джийн Ларок, САЩ (о.з.), бивш директор на Центъра за информация на отбраната