Проблемът, пред който сме изправени, рано или късно щеше да се появи — войната е дълбоко вкоренена в нашата култу
pa, но тя е смъртоносно несъвместима с напредналите в технологично отношение цивилизации. Шест десетилетия след Хирошима ние разполагаме с далеч по-точно и задълбочено разбиране за същността на съдбата си, в случай че не успеем да разрешим този проблем. Ала за Алберт Айнщайн същността на нашата дилема е очевидна още през 1945 година: „Всичко се промени — с изключение на начина ни на мислене“.
Девета глава
СТАРАТА ИГРА Е ОЩЕ ЖИВА
Поради способността си да причинят касапница в невиждани мащаби ядрените оръжия са в състояние да доведат до внезапни и крайно неочаквани обрати в късмета на бойното поле, като увеличат несигурността и ирационалността, които са неизменни характеристики на конфликтните ситуации. Ако ги използваме срещу врага, ние го подканяме да ни отвърне и никой не би могъл да предвиди шока, ужаса и целия цикъл от ответни удари… Ние сме притиснати от усмирителната риза на разума, която ни възпира да не се нахвърлим срещу противника.
Войната трябва да се върне на традиционното си място на политика с други средства. Вероятно няма да можем да пресъздадем прецизните различия, които са характеризирали политиката на XVII и XVIII век, но може би ще сме в състояние да се доближим до относително подредения и структуриран модел на XIX век — а това, само по себе си, би било значително постижение. Независимо от природата на ситуацията обаче, ние ще държим да подсигурим и в бъдеще участието си в старата игра.
Идеята, че между нациите съществува игра, в която войната участва с неизменна роля, би се сторила на външния човек най-малкото абсурдна, ако не и сквернословна, но за хората, които ръководят външната политика на суверенните държави или служат в техните въоръжени сили, тя е дълбоко убеждение. Възходът на ядрените оръжия заплашва да превърне тази игра в невъзможна за продължаване, затова реакцията на тези хора е логична — излизат с концепцията, че войните могат да се водят с всичко друго, само не и с ядрени оръжия, защото те провалят играта. И точно това е конвенционалната война. Това е понятие, което преди 1945 година въобще не е съществувало, а предназначението му е преди всичко и най-вече да поддържа старата игра жива. Ала защо толкова много хора, повечето от които не са нито зли, нито глупави, смятат, че са длъжни да продължат да играят тази игра? Отговорите на този въпрос са два вида — исторически и институционален.
Конфронтацията след 1945 година между Съединените щати и Съветския съюз, която стана известна като Студената война, бе напълно предсказуема (а също така и предвидена от мнозина) веднага след като през 1943 година станаха ясни вариантите за изход от Втората световна война. След 1945 година победният алианс бързо се разпадна, защото с подобни съюзи обикновено така става. След като противниците са претърпели пълно поражение, именно победителите са тези, които остават на шахматната дъска, и като такива, те автоматично се превръщат в най-силната потенциална заплаха един за друг. Погледнато най- общо, в онзи момент те са се намирали приблизително на половин век от следващата световна война.
Джордж Кенън, бивш посланик на САЩ в Москва
Двете държави — победителки, които излизат от Втората световна война като „свръхсили“ — Съединените щати и Съветският съюз, имат всички причини да са доволни от изхода на нещата. Задоволството им се засилва от факта, че на практика те си разделят Западна и Централна Европа — центъра на световната власт от предишните три века, на сфери на влияние, чиято граница минава приблизително по линията, където двете армии спират през 1945 година. Но защо в крайна сметка те се определят като врагове и влизат в продължителна и изключително опасна военна конфронтация? Не съществуват никакви доказателства, че която и да било от двете някога е искала да нападне другата. Идеологическите различия също не са особено убедително обяснение за случилото се, защото преди 1945 година двете държави не са били противници въпреки противоположните си идеологически системи на управление. Наред с това и двете са счели за възможно да си сътрудничат с други държави, които също предпочитат противоположни идеологии — например стратегическото сътрудничество, което се развива между Съединените щати и Китайската народна република през 70-те или близките връзки на Съветския съюз с Индия.
Едно от възможните обяснения за това положение на нещата (вероятно най-циничното) е, че продължаващото разделение на Европа на съветски и американски зони на влияние зависи изцяло от наличието на военна конфронтация между двете свръхсили. Именно този военен сблъсък, радващ се на благословията на универсалните им идеологии, е факторът, който легитимира милитаристичното им присъствие в държави, намиращи се далеч отвъд собствените им граници, както и разделението на по- голямата част от света на два съперничещи си блока, ръководени съответно от Москва и Вашингтон. Това в никакъв случай не означава, че която и да е от двете свръхсили съзнателно е търсела конфликт с другата, за да оправдае доминиращата си роля над своята сфера на влияние. Ала много често в човешката история хората действат по начини, които обективно налагат техните интереси, въпреки че съзнателно те не са в състояние да си го признаят.
Но дори и ако лидерите на двете свръхсили са виждали някакви предимства в тази конфронтация — а някои от тях наистина са ги съзирали — те до такава степен са се страхували, че всичко ще завърши с унищожителна ядрена война, че са нямали нищо против да инвестират усилия в понятия от рода на „конвенционална война“. Защо? Защото са били напълно наясно какви са правилата на историята.
Приели сме да определяме като „световни войни“ само двете големи войни през XX век, но онова, което ги отличава от предишните военни сблъсъци, е единствено по-напредналата военна технология. Политическата дефиниция на световната война я определя като военен конфликт, в който вземат участие всички велики сили на съответната епоха. В най-общия случай това означава, че бойните действия ще се водят по цялата планета, но не географията е ключовият фактор в случая. Онова, което прави една война световна, е участието на всички велики сили в два големи противникови съюза. И в крайна сметка, подобна война се води на практика за всичко.
Съобразно този критерий можем да кажем, че в модерната история е имало шест световни войни: Тридесетгодишната война от 1618–1648, Войната за испанския престол от 1702–1714, Седемгодишната война от 1756–1763, Наполеоновите войни от 1791–1815, и накрая двете войни, които вече носят името Световна война — от 1914–1918 и 1939–1945 година. Войната за испанския престол и Седемгодишната война не се открояват така ярко, както останалите войни от тяхната епоха в сравнение с останалите четири, най-вече поради нивото на „фоновия шум“, който през XVIII век е далеч по-силен — европейските династии почти непрекъснато са водели ограничени войни помежду си. Въпреки това и тези две войни са успешни кандидати за включване в списъка на световните, при това не само въз основа на всеобхватната група участници и факта, че са най-големите в съответните периоди, но също така и защото всяка от тях представлява кулминация и изчерпателно разрешение на проблемите, съпътстващи дългата поредица предходни по-малки войни и спорове между великите сили. Самите съвременници на двете войни са на мнение, че те окончателно „уреждат“ нещата, а паралелно с това те дефинират параметрите на относителния статус на великите сили в последващия период на относителен мир. Точно такава е функцията
