взривове. Но американската група веднага прозира значението на тези заключения. И през 1983 година публикува своите резултати.
Според тях масираната размяна на ядрени ракети би покрила минимум Северното полукълбо, а вероятно и цялата планета, с гъст облак дим и прах, който ще потопи повърхността на планетата в пълен мрак за период от най-малко шест месеца и ще причини спадане на температурата във вътрешността на континентите с около 40 градуса Целзий (под точката на замръзване за който и да било сезон). А после, когато достатъчна част от дима и саждите се отдръпне от стратосферата и пропусне слънчевите лъчи, разрушаването на озоновия слой, причинено от термоядрените огнени топки, ще пропусне към Земята два- три пъти повече от вредните ултравиолетови лъчи. Това ще причини смъртоносни слънчеви изгаряния на намиращите се по повърхността човешки същества за по-малко от половин час и ще доведе до пълна слепота при други. Накрая учените завършват успокоително, че „ядрената война вероятно няма да бъде последвана от ледена епоха“.218
Очакваните и приети последици от масиран ядрен конфликт вече включвали по няколкостотин милиона загинали и в страните от НАТО, и в тези от Варшавския договор, плюс унищожението на преобладаващата част от световната индустрия и цялото художествено, научно и архитектурно наследство на човечеството. Остатъчната радиация и разрушаването на наличната инфраструктура се очаквало да причинят такъв тотален срив на земеделието в Северното полукълбо, че останалите оживели след катастрофата постепенно биха умрели от глад и болести. Перспективата, която чертаели и от двете страни на конфликта, в никакъв случай не може да се нарече приятна, но според нея по-голямата част от човечеството ще оцелее, а повечето от обществата в Южното полукълбо ще останат на практика незасегнати. Вероятно новите велики сили — Южна Африка, Бразилия, Индонезия и Австралия — биха намерили начин да избегнат повторението на това преживяване поне няколко поколения напред. Във всеки случай, това нямало да бъде краят на историята, макар че надали звучало успокоително за повечето американци и руснаци.
Но всички тези предварителни изчисления претърпели пълна трансформация от перспективата за „ядрена зима“. Учените предсказвали възцаряване на студ и мрак в продължение на половин година след евентуална ядрена война, които със сигурност ще довършат и без това отслабените от високите дози радиация животни и растения. А когато краят на мрака най-сетне настъпи, ултравиолетовата радиация, поголовният глад и болестите ще сложат край на живота и на малкото оцелели. През април 1983 година се провежда симпозиум, на който четиридесет именити биолози обсъждат ефектите от предвижданите климатични промени след ядрена война върху живите същества. Ето до какво заключение стигат те:
Тези изводи не включват основните физични процеси, които ще доведат до тези последици. Що се отнася до броя на ядрените оръжия, необходими за „постигането“ на подобен ефект, при изчислена „базова линия“ на война, в която се взривяват пет хиляди мегатона ядрени оръжия, 57% от тях биха били наземни детонации върху „твърди мишени“, като например ракетни силози, и 20% — въздушни детонации над градски и индустриални цели. Толкова са напълно достатъчни. (Общото количество ядрен взрив, с който разполагат Съединените щати и Съветският съюз през 80-те е било приблизително тринадесет хиляди мегатона.) Изчисленията се затрудняват от факта, че в издигналия се пласт, закриващ слънцето, ще има два основни компонента: прах от твърдите частици от почвата, превърнали се в пара по време на детонацията, и сажди от горящите градове, гори и тревни площи, подпалени при въздушните детонации.
За постигането на подобна димна завеса е необходим повече прах, отколкото сажди, затова ще бъдат нужни от две до три хиляди наземни детонации. Оказва се обаче, че точно такъв е броят детонации, който всяка от страните е предвидила за евентуалния си успешен първи ядрен удар срещу ракетните силози на другата. Следователно, в обстановката, царяща по време на Студената война, дори и един „превъзходно изпълнен първи ядрен удар“, който напълно би обезоръжил врага, без нападения над градовете и без ответни удари, би бил напълно достатъчен да предизвика ядрена зима. Милионите тонове сажди, отделени от горящите градове, биха произвели още по-голям ефект за образуване на димната завеса особено ако огнените бури предизвикат огромни конвекторни колони, изтеглящи по-голямата част от саждите в стратосферата, където биха останали месеци наред — а в такъв случай само сто мегатона ядрен заряд върху сто града би бил напълно достатъчен.220 През следващите десет години дори Индия и Пакистан биха могли да се приближат до този праг, да не говорим пък, че е напълно нереалистично да си мислим, че градовете ще бъдат пощадени — в тях се намира прекалено голяма част от държавното ръководство, военното командване и индустриалните цели. Затова градовете със сигурност биха били поразени и изгорени.
В края на 80-те години се провеждат редица научни изследвания върху проблема „ядрена зима“, а основната хипотеза никога не губи сила въпреки множеството официални опити за нейното дискредитиране. През 1990 година групата американски учени обобщава своите заключения в списание „Сайънс“,221. Там се казва, че „основните физични параметри на ядрената зима са потвърдени от няколко изключително авторитетни международни щенки и множество индивидуални научни проучвания“. В публикуваната си през 1990 година книга Карл Сейгън и Ричард Турко заключават, че в някои отношения ситуацията се оказва много по-лоша от първоначалните им оценки. „Индустриалните, градски и петролни цели се характеризират с висока концентрация лесно запалими материали върху относително малки площи. Поради тази причина глобалната ядрена зима би могла да бъде породена само с няколкостотин детонации, та дори и по-малко… Всъщност, при не повече от стотина горящи градове, дори и сериозната ядрена зима изглежда възможна.“222 Но от 1990 година насам не е направено нито едно проучване по този въпрос. Този факт е симптоматичен за тоталната загуба на интерес към темата за ядрената война след сриването на Съветския съюз — сякаш самите ядрени оръжия са били унищожени. Ала те не са. Повечето от тях са все още тук, сред нас, точно толкова смъртоносни, колкото са били винаги.
Засега се наслаждаваме на проточила се по-дълго почивка от реалността, че в нашата технологична ера конфронтацията между две велики сили означава ни повече, ни по-малко ядрена война. Освен ако не извършим някаква коренна промяна в настоящата международна система, военните сблъсъци между големи световни сили ще продължават да се случват в бъдещите десетилетия и столетия. А тези нови ядрени конфронтации — между Индия и Пакистан, между Израел и Арабските страни, а вероятно дори отново между настоящите велики сили в някакво ново по рода си съюзническо политическо съзвездие — ще продължават да се разгръщат благодарение на доктриналните дисхармонии, културните недоразумения и технологичното високомерие, които белязаха първото голямо стълкновение. За съвременните велики сили вече е напълно невъзможно да постигнат каквато и да било полезна цел посредством войната, но както институциите им, така и техният манталитет продължават да утвърждават, че бойните действия са право на избор.