Стратегическа отбранителна инициатива по принцип е добронамерена. Хората, които стоят зад системата „Междузвездни войни“, търсят частична защита не за американските градове, а за по-заслужаващите си отбрана ракетни установки и силози, както и други стратегически съоръжения, от които Съединените щати биха могли един ден да започнат и да спечелят ограничена ядрена война. Ала в съзнанието на президента Рейгън целта на тази програма е преди всичко и най-вече защитата на американските граждани от ядрени оръжия. И което е още по-интересно, той напълно искрено вярва, че, веднъж разработена, технологията за „Междузвездни войни“ би могла да бъде споделена и със Съветския съюз.
Генералният секретар Горбачов:
Среща на върха Рейгън — Горбачов, Рейкявик, Исландия, 11 октомври 1986 г.216
По време на срещата на върха в Рейкявик Рейгън предлага унищожението на всички нападателни балистични ракети (за ужас на своите съветници), като изхожда от становището, че базирането на ядреното възпиране само върху бавнодвижещи се бомбардировачи и крилати ракети би направило света далеч по- спокойно място за живеене. Ала нежеланието му да се откаже от своите „Междузвездни войни“ слага край на възможността за постигане на договорености по този въпрос. Но когато още следващия месец избухва скандалът „Иран-контри“, той променя драстично политическия си курс. Официално така и не се отказва от Стратегическата си отбранителна инициатива (а самият Горбачов, след като си дава сметка, че това е само една мечта, която надали ще бъде реализирана, накрая решава да прекрати настояванията си по този въпрос), но по всички други въпроси американският президент е готов на всякакви сделки. По време на първото официално посещение на Михаил Горбачов в Съединените щати през 1987 година двамата подписват Договора за премахване на ядрените ракети със среден обсег на действие, с което слагат край на паниката по повод разполагането на ново поколение ядрени ракети в сърцето на Европа. А когато през юни 1988 година Роналд Рейгън на свой ред посещава Москва, той заявява, че Студената война „разбира се“ е завършила и че неговите приказки за „империята на злото“ са от „друго време“. Става ясно, че още преди падането на Берлинската стена през следващата година Съединените щати и Съветският съюз вече не са стратегически противници, въпреки че за ядрените сили на двете страни и самите хора, които отговарят за тях, им трябва още малко време, докато преодолеят стария си навик да се възприемат като врагове.
Така първата продължителна военна конфронтация между две велики ядрени сили завършва мирно. Но за хората, загрижени за бъдещето на човечеството, този факт не е особено успокоителен на фона на многобройните случаи, в които се е стигало до реална употреба на ядрени оръжия, както и предвид факта, че самият процес на технологично развитие непрекъснато е отключвал нови нестабилни елементи в цялата система. По-силният от съперниците — Съединените щати, е полагал почти непрестанни усилия да съхрани своето числено и технологично превъзходство, което би включило оръжията му в употреба. Съветският съюз, както се полага на по-слабия съперник, се е придържал много повече към стратегията на възпирането, изисквана за максимален ответен ядрен удар, но същевременно е бил твърдо решен да превърне ответния си удар в първи, ако заключи, че войната е неизбежна.
Не съществуват никакви конкретни доказателства, че която и да било от двете страни е възнамерявала да извърши изненадваща първа ядрена атака срещу другата, ала самият факт, че нито едно ядрено оръжие не е влязло в реална употреба по време на четирите десетилетия на тази конфронтация, се дължи по-скоро на голям късмет, отколкото на особена проява на здрав разум. И едва в края на тази „студена“ конфронтация участниците в нея успяват да си дадат сметка какво би могло всъщност да се случи, ако всички тези оръжия, които са натрупали, са били използвани.
Карл Сейгън217
По времето на Кубинската ракетна криза през 1962 година президентът Джон. фицджералд Кенеди контролира повече от шест хиляди ядрени оръжия, много от тях дори с по-голяма експлозивна мощ, отколкото тези, с които САЩ разполагат днес. Генералният секретар на КПСС Никита Хрушчов вероятно е имал под своя опека осемстотин атомни бомби и ядрени бойни глави. В продължение на две седмици те вървят по ръба на ядрената война, с ясното съзнание, че всяка погрешна стъпка би обрекла десетки милиони техни сънародници на сигурна смърт. Ала на нито един от двамата не му хрумва, че използването на тези оръжия би могло да отключи глобална катастрофа — начинът им на разсъждение е в стила на свръхмощна Втора световна война. В този ред на мисли те виждат жертвите като три-четири пъти повече, а самият развой на бойните действия — просто по-бърз, благодарение на ядрените оръжия. И тъй като, според тях, начините да се умре не са чак толкова много, като изключим лъчевата болест, надали върху жителите на градовете могат да се стоварят нови видове агонии, много по-различни от онези, преживени по време на огнените бури в Хамбург и Токио.
Едва в началото на 80-те години учените започват да си дават сметка, че от 50-те човечеството живее под постоянната заплаха от „ядрена зима“. Какво всъщност би причинила на нашата планета евентуална ядрена война се разбира през 1971 година, когато малка група астрофизици, събрали се да анализират резултатите от данните, донесени от сондата „Маринър 9“ от Марс, за свое огромно разочарование установяват, че цялата планета е покрита от мощна прашна буря, която продължила три месеца. И тъй като нямали какво друго да правят, те се заели да изчисляват как подобен дълготраен облак прах би могъл да промени условията върху повърхността на планетата Марс. Така стигнали до заключението, че той ще доведе до драстичен спад в температурата на планетата.
Силно заинтригувани, те започнали да проучват метеорологичните данни за нашата планета, за да проверят дали относително малките количества прах, изхвърлен от действащите вулкани в горните слоеве на атмосферата, водят до същите последици. Така установяват, че всеки път през последните няколко века, когато някой голям вулкан е избухвал, се е наблюдавал, макар и малък, но категоричен спад в глобалната температура, траещ година, че и повече. Затова продължават, като изследват последиците от сблъсъка на случайни астероиди със земята, при който в атмосферата се изхвърлят големи количества прах — както се е случвало от време на време през геологичното ни минало — и откриват доказателства за временни, но драстични климатични промени, които причинили масово изчезване на животински видове. След тях и други учени заключават, че минимум половин дузина от „изчезванията“, включващи измирането на голям брой видове, съществуващи в съответния период, са се случили едва през последните няколко милиарда години и че основният заподозрян за тези събития е поредният продължителен период на тъмнина и студ, причинен от праха, изхвърлен след силни сблъсъци на нашата планета с астероиди.
Първоначалната неформална група учени, взели участие в проекта „Маринър“ през 1971 година, се разотишли всеки по своята работа, но продължили да поддържат връзка помежду си. В началото на 1982 година те били запознати с копие от доклад, написан от двама учени от института „Макс Планк“ в Западна Германия. В този доклад учените изчисляват, че масивните горски пожари, които биха били причинени от избухването на атомна бомба при евентуална ядрена война, биха изпратили в атмосферата няколкостотин милиона тона дим, който „ще ограничи в голяма степен проникването на слънчевата светлина към земната повърхност“. А в този доклад дори не се взема под внимание дима от горящите градове и праха от земните
