към бързо прекратяване на бойните действия, при условия, изгодни за САЩ… дори и в случай на продължителна война“. В наново ревизирания оперативен план SIOP-6 министърът поставя още по-голямо ударение на концепцията за пряко нападение над съветското държавно ръководство, а ветеранът-ана-литик Андрю Маршал, който оглавява групата по преработката на този план, дори говори за нарочно проточване на ядрената война, при което противниците биха могли да изстрелват ядрени ракети един срещу друг на интервали от приблизително шест месеца.212
Но радикализмът на Рейгъновата администрация не е толкова прекален, както изглежда на пръв поглед — той представлява просто фина настройка на една стратегическа политика, която се води отдавна. Същото се отнася и за поддръжката, която това американско ръководство оказва на партизанската война, предизвикана от афганистански бунтовници и доброволци от арабски ислямистки групировки срещу подкрепяното от Съветския съюз правителство на тогавашен Афганистан. Решението за намеса в Ирано- Иракската война, за да се спаси режима на Саддам Хюсеин от поражение, въпреки че именно Ирак е този, който напада Иран, се дължи по-скоро на несдържаната ненавист на САЩ към ислямската революция в Иран, която също датира още от администрацията на Картър. „Антикомунистическите“ кръстоносни походи в Карибския регион и Централна Америка — субсидирането на „контрите“ партизански формирования, водещи война срещу правителството на Никарагуа, щедрата поддръжка на дясноцентристките режими, борещи се срещу левите партизани в Ел Салвадор и Гватемала, смехотворната инвазия в Гренада — са просто далечно ехо от манията на администрацията на Кенеди за сваляне режима на Кастро в началото на 60-те. Единственото наистина ново творение на Роналд Рейгън е Стратегическата отбранителна инициатива „Междузвездни войни“ — при това тя е нова само като технология, но не и като намерение.
Истинската цел на „Междузвездните войни“ изобщо не включва осигуряването на САЩ с непробиваема защита срещу ядрена атака, тъй като дефиницията на проблема, която Бърнард Броуди прави още през 1946 година, е все още актуална — цялата въздушна (и космическа) отбрана действа на принципа на изтощението, което означава, че известна част от нападателните оръжия със сигурност ще успеят да се промъкнат покрай нея — а ако са ядрени, дори и малка част е вече много. Американските отбранителни съоръжения, базирани в космоса, никога не биха могли да се надяват да се справят с хилядите идващи към тях бойни глави и придружаващите ги средства за проникване, които биха били включени в евентуален съветски първи ядрен удар срещу Съединените щати — и по-реалистично настроените поддръжници на Стратегическата отбранителна инициатива си дават ясна сметка за този факт. Ала космически базираните отбранителни съоръжения биха могли накрая да се окажат достатъчно добри, за да се справят с разпокъсан ответен удар, след като Съветският съюз вече е бил опустошен от успешен американски първи ядрен удар. Както казва Научният комитет по отбраната през 1981 година: „Нападателните и отбранителни оръжия винаги работят заедно“.213 Както винаги, целта е придаването на по-голяма доза правдоподобност на американската ядрена стратегия и увеличаването на обсега и силата на политическата й приложимост.
Но за да бъдем справедливи към президента Рейгън, трябва да кажем, че той така и не успява да схване значимостта на този факт — хората, които му пробутват концепцията за „Междузвездните войни“, свирят на струната на неговото дълбоко отвращение към ядрените оръжия и копнежа му за някакво магическо избавление от цялата тази заплаха от ядрена война. Ала другите, които вече са минали по този път, веднага надигат предупредителни гласове. „Подобни системи биха могли да играят дестабилизираща роля, щом осигуряват щита, така че да можете да използвате по-лесно меча“ — заявява Ричард Никсън през 1984 година. Уилям Кауфман пък описва Стратегическата отбранителна инициатива като най-новата проява на търсенето на изгубената „ядрена Аркадия“ на американското ядрено превъзходство.214 А тъй като Съединените щати, по същото това време, се опитват да инсталират ракети „Пършинг“ със среден обсег на действие в Западна Европа, за да спечелят повече време при евентуална изненадваща съветска атака, тревогата на съветското държавно ръководство е напълно разбираема.
Съветският лидер Юрий Андропов, 1983 г.215
Не безобидната реторика на Роналд Рейгън за „империята на злото“ плаши Съветите, а конфронтационната ядрена политика, която провежда твърдолинейният му министър на отбраната Каспър Уайнбъргър и всички привърженици на разгарянето на Студената война около него. Най-опасното на тази конфронтация, според тях, е, че тя би могла да се превърне в прът в колелата на обещаващия развой на политическите събития в Съветския съюз, където вече е започната поредица от реформи, предизвикани от смъртта на дългогодишния диктатор Леонид Брежнев през 1982 година.
От края на 60-те години насам СССР на практика не се радва на особено голям икономически ръст на развитие (въпреки всичките тонове бетон, които са излети). След първите си дни на почти безплатна работна ръка, прииждаща от селата в градовете, икономическата и политическа система на комунизма се оказва неспособна за създаде условия за по-нататъшен растеж и при всички обстоятелства би се срутила под товара по поддържане на глобална стратегическа конфронтация със САЩ, било през 80-те или 90-те, независимо какво правят или не правят сменящите се администрации във Вашингтон. Всъщност, отправната точка на опитите на Съветския съюз за реформи е рязкото спадане на цените на нефта след 1981 година — внезапно основният валутен източник на страната се срива, и по чисто съвпадение точно тогава умира и Брежнев.
В стремежа си да предотврати неизбежния икономически срив на страната, политическото ръководство на СССР издига на най-високия си пост Юрий Андропов, ала за съжаление той най-неочаквано умира през 1983 година. След кратко връщане към старите порядки по времето на Константин Черненко, който също умира само след няколко месеца на този висок пост, през 1985 година на политическата сцена на Съветския съюз излиза друг реформатор — Михаил Горбачов. Първоначално реформите му касаят единствено икономическата сфера, но Горбачов бързо си дава сметка, че стагнацията има и политически измерения и затова полага основите на политическото отваряне на страната, което накрая довежда (за негово огромно съжаление) до гибелта на комунизма. Речите на Рейгън за „империята на злото“ и неговите бюджети за отбраната на практика нямат нищо общо с този развой на събитията. И все пак е трудно да си представим, че процесите на реформи, които накрая довеждат до освобождението на Източна Европа и до разпадането на СССР, щяха да успеят или дори, че Михаил Горбачов щеше да е жив, ако администрацията на Рейгън накрая не бе решила да укроти отявлената си враждебност към някогашния си най-голям враг. Имаме голям късмет, че все пак някой сред тях е решил да прояви здрав разум.
През ноември 1986 година, само година и нещо след идването на Михаил Горбачов на власт, избухва големият политически скандал „Иран-контри“. Става ясно, че членове от администрацията на Рейгън тайно са организирали продажбата на оръжия на Иран (въпреки че официално САЩ подкрепят Саддам Хюсеин във войната му срещу Иран), с цел да съберат пари за никарагуанските „Контри“, като по този начин нарушават забраната на Сената на САЩ, който е постановил отказ за поддръжка на тези партизански сили. Каспър Уайнбъргър и неговите хардлайнери автоматично са отстранени от постовете си (единадесет младши членове на администрацията накрая са осъдени за углавно престъпление), а социологическите проучвания показват, че само за един месец народното одобрение на Рейгън спада от 65 на 46% — най-резкият спад, преживяван от американски президент. Роналд Рейгън упорито повтаря, че не си спомня да е бил в течение на тази сделка, наречена „Иран-контри“, но после си дава сметка, че бързо трябва да смени основната тема. Единият от начините да го направи е като започне процес на помирение със Съветския съюз.
Въпреки честото си пренебрежение към детайлите Роналд Рейгън открай време е бил напълно искрен в желанието си да сложи край на заплахата от катастрофална ядрена война, която тежи над неговата страна и целия свят през по-голямата част от съзнателния му живот. Освен това той е категорично решен да бъде далеч по-радикален в преследването на тази цел, отколкото който и да било друг американски президент от Втората световна война насам. Но не винаги е пределно ясен как точно може да се постигне тази цел — по време на първата си официална среща с Горбачов през 1985 година той озадачава съветския президент с предложение за съвместна дейност, ако извънземните решат да ни нападнат, макар че неговата
