на световните войни и в настоящата международна политическа система.
Най-удивителната особеност на този списък е, че той има удивително цикличен характер. Оказва се, че в модерната история великите сили са влизали във войни помежду си приблизително на всеки петдесет години само с едно „празно звено“ във веригата на тази последователност, а дори и „продължителният мир“ на XIX век е крайно измамен. Точно по график, в периода между 1854 и 1870 година практически всяка велика сила се е била с една или няколко от останалите: Великобритания, франция и Турция срещу Русия; франция и Италия срещу Австрия; Германия срещу Австрия; а после отново Германия, този път срещу франция. В няколко от тези случая е изглеждало много вероятно една от тези войни да се разшири и да обхване всички велики сили, но никоя от тях не продължава достатъчно дълго, за да се стигне дотам. (Най- общо казано, колкото повече продължава войната между които и да е две велики сили, толкова повече нараства вероятността да повлече и останалите.)
Тази аномална серия от по-малки войни обаче причинява толкова големи промени в международното разпределение на силите, каквито се постигат само от световните войни. В сърцето на Европа се появяват обединена Италия и мощната Германска империя, като същевременно относителният упадък на Австрия става факт, а франция необратимо губи предишната си позиция на най-голяма сила на континента. И така, след като се е адаптирала към новите властови реалности, създадени от предишните петдесет години чрез разликите в ръста на населението и в икономическия растеж в отделните части на Европа, системата на великите сили заживява в продължителен период на мир. Договорът от Франкфурт през 1871, подобно на Конгреса във Виена през 1815, са последвани от четири десетилетия, през които нито една от европейските велики сили не обявява война на друга.
И така, защо всички велики сили непрекъснато влизат във война на всеки петдесет години? Отговорът е повече от категоричен — защото най-значимите международни факти във всеки период между две войни се определят от мирния договор, с който е завършила предишната война. Всяка световна война пренарежда тестето с карти, а после ситуацията в по-голяма или по-малка степен се замразява от мирния договор — именно той фиксира всички чувствителни, спорни граници и определя на всяка от великите сили съответната им позиция в световната игра.
В периода на подписването си всеки мирен договор е обикновено моментална снимка на действителните силови взаимоотношения в света. Няма нищо по-лесно от налагането му, защото облагодетелстваните от него току-що са победили загубилите във войната. Но с течение на десетилетията мир, мощта на някои от силите бързо нараства, а други започват да клонят към упадък. И след приблизително половин век реалните силови отношения в света са доста различни от тези, предначертани от последния мирен договор. Именно в този момент някоя разочарована нарастваща сила, получила прекалено незначителна роля в международната система, или някоя подплашена нация в упадък, която вижда, че силите й постепенно я напускат, полагат началото на поредното пренареждане на картите.
В тази цифра от петдесет години няма нищо магическо. Просто изглежда толкова е необходимо за реалностите на властта да излязат от руслото, предписано от предходното мирно споразумение. Краткият двадесетгодишен период между Първата и Втората световна война определено изкривява възприятията ни за нормалния исторически ритъм, но той вероятно се дължи на факта, че Първата световна война е и първата тотална война в света. Тоталните войни обикновено завършват с драконовски мирни споразумения, тъй като дори и спечелилите са пострадали толкова много, че нямат никакво желание за компромиси. Така Версайският мирен договор от 1919 година е с далеч по-неясно очертани параметри на реалните взаимоотношенията между великите сили, отколкото всички предишни договори. По този повод Гулиелмо Фереро отбелязва: „Огромните победи водят до лош мир“.
Не всички властимащи след 1945 година споделят идеята за цикличната природа на световните войни, но почти всички хора на важни позиции в правителствата, външните министерства и военните министерства на великите сили таят своите подозрения, че историята се ръководи именно от такива феномени. Затова, въпреки изобретяването на ядрените оръжия да означава, по думите на Айнщайн, че всичко се е променило, те не хранят особени надежди, че нещо наистина ще се промени. Нещата изглеждат така, сякаш войната наистина ще продължи да съществува, независимо как времето променя обстоятелствата, свързани с нея.
Войната е играела ключова роля в отношенията между цивилизованите държави още от незапомнени времена — и в началото е изглеждала напълно разумно начинание. Тъй като земята е била основният източник на благосъстояние на народите, то завоеванията на нови земи обикновено са увеличавали богатството им. С подходящото управление на всички ресурси, това положение на нещата е водело до нарастване и на военната мощ, до по-голяма сигурност на държавата и до възможности за нови, по- нататъшни завоевания. Онези, които ги бивало във воденето на войни, преуспявали. Другите, които не ги бивало, обикновено завършвали като изчезнали нации или като роби.
Дори в началото на модерната епоха продължава да важи старото, добре познато уравнение — изричната цел на европейските войни от XVIII век касае все така увеличаването на държавните богатства и мощ посредством териториална експанзия. Държавите, които били добри във воденето на война, се радвали на огромни ползи — английският не се налага като втория по значимост световен език, защото англичаните, видите ли, са били пацифисти — а и цената за включване във войната не е била чак толкова голяма. Ако трябва да бъдем по-точни, до края на XIX век надали някой е считал войната за особен проблем. Вярно е, че военното поражение би могло да се превърне в проблем, ала само малцина са поставяли под въпрос смисъла на самата институция война.
След това новата наука и технология и новият производствен капацитет започват да трансформират древната институция, наречена война, като я индустриализират и рационализират в съответствие с духа на епохата, който изисква търсенето на ефективност във всеки един аспект от живота. Но сърцевината на войната е убиването. Още през Първата световна война европейските държави започват да осъзнават цената на индустриализираното и рационализирано убийство, когато обобщенията показват, че загиналите са единадесет милиона. А после и по-голямата част от света открива смисъла на тази цена през Втората световна война, в която загиват четиридесет и пет милиона души (или дори шестдесет-шестдесет и пет милиона, ако вярваме на съветската статистика за загиналите руснаци).
Рязкото нарастване на загиналите обаче бележи отрицателен ръст на ползите от войната. Благосъстоянието на индустриалните общества вече не се базира на земята, а от самата война не биха могли да спечелят нищо, което не могат просто да купят, при това далеч по-евтино. Въпреки това, вместо да се откажат от войната, която носи все по-малко печалби, нациите, иначе гордеещи се с най-добре образованите хора в историята, водят войни, далеч по-лоши от всичко, познато до момента. И изправени пред толкова много и скорошни доказателства за упоритото придържане към старите рефлекси въпреки новите реалности, кой би могъл да си позволи увереността, че никога повече няма да има война?! Затова, няма ли да бъде по-благоразумно да се постараем да открием начин да водим войни, без да се налага да използваме ядрени оръжия, при това за достатъчно дълъг период, та да дадем на всички шанс да обмислят алтернативите си — просто така, в случай, че пак избухне война?
Защитниците на концепцията за конвенционалната война са принудени да се сблъскват непрекъснато с любителите на по-голямата ефективност, постижима чрез ядреното възпиране, които ги обвиняват, че се стараят „да направят света по-безопасен, за да водят конвенционални войни“. Иначе самата позиция е изключително разумна, стига поддръжниците й да са искрено убедени, че страхът от ядрена война би бил напълно достатъчен да предотврати всякакви войни веднъж завинаги — ала за съжаление не е точно така. Спорът е спечелен от втората група, но не и благодарение на рационално основание. Те печелят, защото ядрената война свежда всички останали видове бойни действия до пълна неуместност, а оттам прави усилията, та дори и самото съществуване на преобладаващата част от професионалните военни, служещи в не-ядрените родове и специални войски също толкова неуместни. Хората обикновено не обичат да бъдат определяни като неуместни и излишни, а освен това надали на този свят съществува по-сплотена професионална общност от тази на офицерския корпус.
