Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

Матрицата на взаимно преплитащи се интереси, която ръководи този процес, в Съединените щати става известна като „военно-промишлен комплекс“ — кръстена по този начин от президента Дуайт Айзенхауер в прочутата му реч при напускането на длъжността през 1961 година. Например огромна част от сумите, които САЩ харчат за отбраната си, зависят от неофициалния съюз между офицерите от Пентагона, чиито перспективи за по-нататъшно издигане в йерархията зависят от успеха им в защитаването на интересите на техните видове ВС и в придобиването на нови оръжия, роли и ресурси за тях; амбициозни учени и технократи, които предоставят идеите за новите оръжия; консултанти по отбраната, които предлагат стратегии, оправдаващи необходимостта от тези оръжия; и частната индустрия, която осигурява голяма част от политическия чадър, необходим за продажбата на целия този пакет. Изпълнителите на военните договори притежават не само оръжието на големите пари, но и прякото политическо влияние, което идва от факта, че подсигуряват толкова много работни места. Комбинацията между всички тези хора е буквално перфектна — и обикновено успява да прокара своето.

Приблизително същата комбинация от фактори действа и във всяка друга голяма световна сила — повсеместна склонност на военните да виждат заплахи навсякъде, ожесточено съревнование за ресурси между отделните видове въоръжени сили, както и неофициален съюз между военните и цивилните играчи, които си подсигуряват жизнения стандарт посредством военните договори. Дори и в държави като бившия Съветски съюз, където не е съществувала търговска връзка, същите групи по интереси са създавали идентични по своята същност комбини, ръководени единствено от кариеристки мотиви — съветският еквивалент на военно-промишления комплекс беше известен като „съюз на хранещите се с метал“. И докато отделните родове войски, специализиращи се в създаването на ядрени оръжия, са извличали огромни суми пари от правителствата си за производството им, то останалата част от въоръжените сили, които са мразели ядрените оръжия и са се страхували от тях, защото те заплашвали да превърнат съответните им родове войски в архаична отживелица, започват, продължила цяло поколение, повече или по-малко успешна кампания за поддържане живота на концепцията за конвенционална война.

* * *

Съветските танкове нахлуват в Западна Европа. Британската армия, принудена от руските сили да мине в отстъпление, разполага с още един, последен шанс за оцеляване — използването на своето високотехнологично оръжие за спешни случаи — пилешката атомна бомба.

В разгара на Студената война Даунинг стрийт беше принуден да заложи на гигантска плутониева сухопътна мина, поддържана в изправност от отделение германски пилета. Седемтонното оръжие с кодово наименование „Син паун“, беше изпипана със занаятчийска прецизност муниция, която трябваше да бъде заровена в равнините на Северна Германия по време на британското отстъпление и детонирана дистанционно или чрез часовников механизъм, за да унищожи напредващите руски войски в случай на Трета световна война. Но създателите й от Института за изследвания на атомните оръжия „Алдермастън“ са дотолкова притеснени от въздействието на централноевропейската зима върху тяхното средство за предизвикване на деня на Страшния съд, че решават да предприемат пилешка тактика. Специален меморандум от 1957 година препоръчва при сухопътната мина да бъдат заровени ято пилета, за да поддържат топлината й.

В-к „Индипендънт“, 1 април 2004 г.226

В четиридесет и петгодишната конфронтация между НАТО и Варшавския договор в района на Централна Европа неизменно присъства и елемент на черен хумор, тъй като идеята, че конвенционалните военни сили биха могли да се сражават задълго в тази част на света, преди собствениците им да решат да прибягнат до ядрените оръжия, е била неправдоподобна още при самото си раждане. И наистина, в първите дни на Студената война доктрината за „масирания ответен удар“ формално е обещавала точно това. Ако руснаците нападнели Европа, никой не планирал подготвителни глупости с конвенционални средства — знаело се, че бомбардировачите на Стратегическото въздушно командване на САЩ автоматично ще унищожат СССР с ядрени оръжия. Но на истинските войници на земята тази идея въобще не се нравела.

Теорията гласеше, че веднага щом другата страна демонстрира пределно ясно, че започва нападение, ти отпускаш края на американското стратегическо въоръжаване и започват да детонираш, да палиш и да изкореняваш достатъчно хора от другата страна, докато не я накараш да спре да прави онова, което прави, каквото ще да е то. Честно да ви кажа, това бяха просто бълнувания на болно дете. Но когато изказах на глас това свое становище, изгубих доста приятели, особено сред пилотите.

Генерал сър Джон Хакет, бивш главнокомандващ на Северните войски на

НАТО

Наясно сме, че от 1945 година във Вашингтон са се обмисляли деветнадесет ядрени удара, четири от които — срещу Съветския съюз.

Маршал Олег Лосик, Военна академия „Малиновски“, Москва

Стратегията за масиран ответен удар е била най-простата, най-сигурната и най-приемливата за Запада, стига именно той да притежава ефективния монопол върху ядрените оръжия. А руснаците живеят в непрекъснат кошмар и ужас, докато не достигнат ядрена мощ, относително съизмерима с тази на Съединените щати. По силата на логиката, вероятността за война между Съединените щати и Съветския съюз би трябвало да се сведе до нула, тъй като е повече от очевидно, че евентуална война би разрушила и двете страни. При все това, тъй като само малцина са били убедени, че нова война е невъзможна, именно в периода след 1960 година Западът започва да обръща сериозно внимание на своите не-ядрени сили в Европа и да теоретизира по въпроса как биха могли да бъдат използвани те при обстоятелства, граничещи с повсеместна ядрена война.

Повечето хора били напълно убедени — и може би с право — че съществува много по-голяма опасност за война, подклаждана от конфронтацията на разположените буквално едни срещу други конвенционални сили на НАТО и Варшавския договор в Централна Европа, отколкото от всякакви други опосредствани „първи ядрени удари“ срещу двете велики сили. Поради тази причина възможността за водене на не-ядрени бойни действия в Европа, поне за кратък период, добива още по-голямо значение, за да даде на дипломатите шанс да спрат общия поход към гибел. (Безсъмнено днес стратезите на Индия и Пакистан се борят със същия род проблеми.) Доктрината, която прави конвенционалната война отново актуална, се нарича „гъвкаво реагиране“. От 1962 година тя се превръща в реална политика на НАТО в Европа, макар че официалното й обявяване става едва през 1967 година. Варшавският договор така и не я приема формално, но от началото на 70-те години СССР започва да действа точно по нея.

„Гъвкавото реагиране“ всъщност не обещава, че НАТО няма да използва ядрени оръжия още от самото начало на войната — точно поради тази причина тя е целенасочено неясна по този въпрос, а и самото командване на НАТО неизменно изтъква, че то ще нанесе първия ядрен удар — но всички войници възнамеряват да останат „конвенционални“ или поне дотогава, докато е възможно. Борба като през Втората световна война за тях е далеч за предпочитане пред участие в истинска Трета световна война. Проблемът, който никой не може да разреши обаче, е, че рано или късно една от страните задължително ще започне да губи — и на този етап е много вероятно да влязат в действие ядрените оръжия. Ще ги изстреля или губещата страна, за да даде знак, че няма да приеме поражението, или пък победителите ще усетят тези намерения и ще решат да действат превантивно. Но дори и в такъв случай те се надяват да спечелят още малко време пред Армагедон, като ограничат ескалацията и се задоволят само с „полеви“ ядрени оръжия.

Приблизително шест хиляди от общо двадесет и петте хиляди ядрени оръжия от арсенала на САЩ в средата на 80-те са били сравнително слаби съоръжения, складирани в Западна Европа. (Съветският съюз е съхранявал малко по-малък брой тактически ядрени бойни глави в Източна Европа.) В случай, че НАТО първо реши да ескалира бойните действия, то Върховното командване на Обединените сили в Европа вероятно би поискало политическо разрешение от НАТО и Белия дом за изстрелване на един или повече „пакета“ ядрени оръжия с цел използване в определени райони от фронта, където поражението е предстоящо или вече се е случило. По спецификациите, зададени от Полевия наръчник на Армията на САЩ