В началото на управлението на администрацията на Картър на най-високо ниво, но само за кратък период от време, се прокрадва идеята за изоставяне на цялата масивна постройка на ядрената бойна технология и оттегляне към стратегията на минималното възпиране. Президентът Джими Картър — бивш подводничар, който не е имал пряк контакт с ортодоксалното военно мислене за ядрената война в продължение на две десетилетия, бил повече от изумен, когато, по време на брифинг преди встъпването му на длъжност разбира, че в оперативния план на САЩ вече са включени четиридесет хиляди потенциални цели в Съветския съюз. Но още по-голямо било изумлението на Комитета на Началник-щабовете, когато Картър заявява, че двеста ракети, всички до една в подводници, са напълно достатъчни да възпрат евентуална съветска атака срещу Съединените щати.209
Този път обаче защитниците на американската стратегическа ортодоксалност нямат нужда да прибягват до спешни мерки, за да „върнат еретика в лоното на единствената църква“, както през 1961 година Уилям Кауфман успява да примами Робърт Макнамара с теории за ограничена ядрена война. Самият Картър бързо бива повлечен към дъното, предаден от собственото си възхищение пред елегантността на подредбата и теориите, които подкрепят ядрената стратегия на САЩ. Към края на неговия мандат всички разработки, съдържащи се в теорията за ограничена ядрена война от началото на 60-те, се превръщат в ясно формулирана доктрина.
Тази доктрина намира място в Президентско решение 59 на Джими Картър от юли 1980 година, последвано от поредната ревизия на оперативния план — SIOP-5D. Един от авторите на тази поправка — генерал Джаспър Уелч, обяснява, че „целта е да изясним веднъж завинаги, че ядрените оръжия трябва да заемат напълно подобаващо място в един глобален конфликт, а не само в някаква спазматична размяна на удари“. Новият оперативен план предлага богат избор от селективни и ограничени „ядрени опции“, които позволяват използването на ядрени оръжия в безкраен и отчасти необозрим обсег от специфични военни обстановки. „Бойните действия могат да се водят някъде по средата между Киев и Москва. Може и да са някъде по Сибирската граница — което е по-вероятното им място — и в тях да участват американци, китайци и руснаци. Но за планирането и общата тактика това няма никакво значение.“210
Збигнев Бжежински — съветникът по националната сигурност на президента Картър, твърди, че значението на новата стратегическа политика се състои в това, че „за първи път Съединените щати целенасочено се стремят да придобият възможности за управление на продължителен ядрен конфликт“. Той печели и една лична червена точка за това, че въвежда нова отличителна черта в оперативния план. Чрез нея той предоставя на САЩ възможността да подбират за убиване само етнически руснаци — „истинският враг“ — като пощадят останалите национални общности в Съветския съюз. (Збигнев Бжежински е по произход поляк.) Но министърът на отбраната Харолд Браун изтъква, че поправките, нанесени от администрацията на Картър, са предимно доизясняване и закодиране на вече съществуващата военна доктрина на САЩ. „Президентско решение 59 не се различава радикално от стратегическата политика на Съединените щати през последните десетина години“ — казва той.
Неговият предшественик на този пост, Джеймс Шлезинджър, изказва несъгласие с него, като изтъква, че Президентско решение 59 представлява промяна на акцента „от селективност и подсказване на решимост към категорична победа… по начин, който може и да е приемлив на хартия, но надали е възможен в реалния живот“. След като напуска Пентагона, Браун на практика се съгласява с обвиненията на Шлезинджър. Той обяснява, че администрацията е била разделена между тези, които вярвали във вероятността за победа в една продължителна ядрена война и онези, които изобщо не вярвали. Спорът се въртял около въпроса какво точно е необходимо за ефективното възпиране на СССР, като много от присъстващите настоявали, че Съветският съюз трябва да бъде накаран да повярва, че ако започне война, тя ще бъде спечелена от Съединените щати. „Така всички тръгнахме по този път и накрая се озовахме във въпросното блато — завършва по този [???]“211
В началото на 80-те доктрината на Съединените щати за водене на ядрена война се превръща в подобие на барокова, самообвързваща се по сложност структура, чиято връзка с реалния свят е твърде отдалечена. Тя е точно толкова откъсната от реалността, колкото и екипажите в ракетните силози, които дават дълги дежурства в бетонните си бункери под земята.
Въпрос:
Отговор:
В.:
О:
Разговор с командир на екипаж за изстрелване на междуконтинентални балистични
ракети „Минитмън“, база на ВВС „Уайтман“, 1982 г.
Дори и пилотите на бомбардировачи понякога са виждали горящите под тях градове (макар че не са различавали хората). Ала командирът на капсула за изстрелване на ракетите „Минитмън“ се намира на разстояние десет хиляди километра от целите. Приятният млад капитан от ВВС, който няма да разполага с време за мислене, докато не задейства бутона, който ще изпрати петдесет ядрени ракети към Съветския съюз, си дава ясна сметка за последиците, ала за него те са толкова отдалечени и хипотетични, че въображението му отказва да ги превърне в реалност. Основната причина, поради която той доброволно е подал молба за дежурства на подобни обекти — подобно на множество негови колеги — е, че скучните двадесет и четиричасови дежурства в капсулата му предоставят достатъчно време да се подготвя за вземане на магистърска степен по бизнес администрация чрез кореспондентски курс.
Той е облечен в безупречно изгладена униформа, носи нашивки със светкавици, а на джоба му се чете надписа „боен екипаж“, въпреки че няма нищо общо с традиционния образ на воина. Работата му напомня много повече на тази на дежурния инженер в някоя водноелектрическа централа, а дори така нареченото изстрелване на ракетите — „отиването на война“, както го наричат момчетата помежду си — би изискало много по-малка доза инициативност и действия, отколкото задълженията на инженера покрай водната турбина. „Учат ни да реагираме автоматично, така че ние не сме активна част от процеса по вземане на решенията. Ние изпълняваме заповедите, които получаваме, посредством съобщенията, които достигат до нас, а за разсъждение ни остава време едва след като сме направили всичко, което се е изисквало от нас.“
Десетки хиляди чисти и спретнати мъже като него са държали пръстите си на някой ядрен спусък по време на Студената война. Нито един от тях няма кой знае какво особено типично военно излъчване в сравнение, например, с професионалния пехотинец, но пък и самата ядрена война няма особено голям военен характер в точния смисъл на думата. В началото на 80-те години всички ядрени сили успяват да съберат общо над две хиляди и петстотин наземно базирани балистични ракети, над хиляда балистични бомби на борда на подводниците си и хиляди бойни самолети, пригодени да носят ядрени бомби, плюс крилати ракети за изстрелване от суша, вода и въздух, и пълно бойно снаряжение от полеви ядрени оръжия, вариращи до двадесет и деветкилограмови преносими атомни експлозиви, предназначени за внасяне дълбоко в тила на врага от екипи коман-доси. Големите ракети са в състояние да носят безброй отделни ядрени бойни глави, а общият брой на ядрените бойни глави в света е над петдесет хиляди. По време на първия мандат на президента Роналд Рейгън от 1981 до 1984 само в Съединените щати на ден се произвеждат по осем нови ядрени бойни глави (макар че много от тях са преработени остарели бойни глави).
Администрацията на Рейгън се преструва на по-радикална в желанието си да се изправи очи в очи със Съветския съюз, но по отношение на ядрената си политика поема щафетата от Картър. В указанията си от 1982 година министърът на отбраната Каспър Уайнбъргър говори открито за необходимостта от американски ядрени сили, които да могат „да надделеят и да бъдат в състояние да принудят Съветския съюз да се стреми
