обществеността, защото истинският оперативен план — SIOP-63, не търпи никакви съществени промени в продължение на десетилетия.
Анонимен помощник-секретар по отбраната в лична кореспонденция с Дезмънд Бол190
Истината е, че настъпва разрив между официално обявената от Съединените щати стратегия и реалния оперативен план. Доктрината за сигурното унищожение цели да възпре евентуална съветска ядрена атака срещу САЩ (крайно неправдоподобна вероятност на фона на съществуващия баланс на силите), и което е още по-важно, да сдържи вълчия апетит на отделните видове въоръжени сили за нови оръжия. Но зад фасадата на минималното възпиране се крие доста различна реална стратегия. В случай на война, тя би се водила най-вече съобразно правилата за „контраудара“ и ограниченията, които Макнамара постановява официално в Атина и Мичиган през 1962 година. Най-доброто, което би могло да се каже за Доктрината за сигурното унищожение, е, че формално тя изоставя идеята за обезоръжаващ първи удар срещу Съветския съюз. Макнамара така и никога не е смятал, че първият ядрен удар въобще ще успее и в частни разговори е съветвал както президента Джон Кенеди, така и след него президента Линдън Джонсън, че при никакви обстоятелства не би трябвало първи да използват ядрените оръжия на страната си. Ала оперативният план на САЩ никога не се отказва от очакванията си, че въздържанието и разумът накрая ще надделеят, дори и когато ядрените оръжия започват да избухват в собствените им предели.
Официална Москва продължава да настоява, че ако „агресорът“ „наложи“ на Съветите ядрена война, тя ще бъде водена без всякакви ограничения. Но американските военни стратези предполагат, че и в Съветския съюз съществува същата разлика между декларираната стратегия и истинския оперативен план на държавата. Те изхождат от презумпцията, че всеки разумен човек би стигнал до същото като тях заключение. Тази гледна точка получава своето безспорно потвърждение, когато през 1966 година един съветски генерал разкрива, че съветският оперативен план съдържа пет категории цели, почти идентични с „опциите“ на SIOP-63.191 Но въпреки че в американските военни планове все по-категорично си намират място надеждите за водене на контролирана и ограничена ядрена война, последвалите събития само демонстрират колко далече са те от реалността.
По време на Берлинската криза през 1961 година, при която конвенционалните сили на Запада в точката на конфронтацията се оказват крайно недостатъчни, президентът Кенеди създава специална оперативна група за изследване на възможностите, оглавявана от Пол Нитце. Групата разглежда и почти автоматично отхвърля варианта за ядрено предупреждение, изхождайки от убеждението, че това би довело до взаимна размяна на символични ядрени удари, която едната от страните може внезапно да реши да изостри, за да докаже решимостта си. „И когато това стане, трябва да знаете, че много сте я загази-ли, а още повече сте загубили“ — отбелязва Нитце.
По-интересното наблюдение обаче, извършено от експертите на Корпорацията за изследване и развитие, участващи в групата, касае възможностите за обезсилващ първи удар срещу Съветския съюз (с максимално избягване на градовете). Те заключават, че подобен ход-е потенциално напълно приемлив. С помощта на новите си разузнавателни сателити американското разузнаване установява, че съветските ядрени мощности са в ужасен вид — много по-слаби, отколкото американците са си мислели и в изключително ниска степен на бойна готовност. Затова те измислят стратегия за „умен първи удар“, с който, по техни изчисления, имат 90% шанс за улавяне на почти всички съветски оръжия на земята — и установяват, че никой не иска да има нищо общо с тази идея. „Удивително е как хора, които нямат никакви математически познания, схващат разликата — отбелязва Уилям Кауфман. — Всички много бързо разбраха, че остават още цели 10% всички ние да литнем набързо във въздуха и само за петнадесетина минути изгубиха всякакъв интерес към предложението.“192
Успокоителен изход от ситуацията. Към началото на 60-те години концепцията за „обезсилваща“ ядрена изненадваща атака срещу Съветския съюз вече не привлича вниманието на Вашингтон, а принципът за минимално възпиране успява да се сдобие с поне някаква степен на официално одобрение (въпреки че истинските оперативни планове все още касаят контраудара). Хубавото е, че разумът продължава да бъде фактор в играта, въпреки че засега не е успял да извоюва решителна победа над непрекъснатото настояване за превръщане на ядрените оръжия в „по-използваеми“ по време на война. Но още никой не е преживял пълнокръвна военна конфронтация, в която и двете страни демонстрират пълна готовност за използване на ядрените си оръжия.
Към края на 1961 година, когато Берлинската криза вече е отшумяла, Никита Хрушчов си дава сметка, че Съединените щати вече са разбрали, че неговите широко прокламирани твърдения за нарастващата ядрена боева мощ на Съветския съюз, и особено хвалбите за огромния парк междуконтинентални ракети, са преди всичко голям блъф. Ала това разкритие поставя Хрушчов под невиждан натиск както в собствената му страна, така и в международен план, затова през следващата година той поема риска да разположи тайно ракети с по-къс обсег на действие на територията на новия си съюзник — Куба. Целта му е да постави Съединените щати в обхвата на значителна съветска ракетна мощ и така да затвори стратегическата пропаст между двете държави. Но американците откриват тези ракети и ето как избухва Кубинската криза. Съединените щати обявяват официално, че ще направят блокада на Куба и започват подготовката за нахлуване в островната страна, в случай че Хрушчов откаже да оттегли ракетите си.
Най-интересното за Кубинската ракетна криза от гледна точка на ядрената стратегия, е, че никой не обръща внимание на концепцията за ограничената ядрена война. Хрушчов може и да е бил в далеч по- неизгодна стратегическа позиция от Кенеди, но надали някой се е съмнявал, че дори и малкото му бомбардировачи и ракети са в състояние да опустошат напълно редица американски градове независимо какво САЩ направят или не направят. Към края на 1962 година новият Едноцелево интегриран оперативен план вече е налице, заедно с всичките му опции за селективни и ограничени ядрени нападения, но пред лицето на истинската криза всички избират да се скрият зад относителното здравомислие на оригиналната формула на Бърнард Броуди за възпирането. На 22 октомври Джон Кенеди официално заявява, че Съединените щати ще считат „всяка ядрена ракета, изстреляна от Куба срещу която и да било нация от западното полукълбо като пряка атака на СССР срещу САЩ, която ще изисква масиран ответен удар срещу Съветския съюз“.193
Единственото успокоение насред тази невиждана криза се крие в уверенията, които президентът Кенеди получава от американското разузнаване, сочещи, че съветските ракети в Куба все още не разполагат със свои ядрени бойни глави. Следователно Кенеди решава да се концентрира върху спирането на съветските кораби, насочени към Куба, които биха могли да носят на борда си въпросните глави, като същевременно продължава с изпълнението на плановете по подготовката за инвазия в Куба, в случай, че Москва не се оттегли. И накрая това става — Хрушчов изтегля съветските ракети от Куба в замяна на американското обещание да не нахлуват на острова, а американците изтеглят своите ракети от Турция няколко месеца по- късно. Така, след тринадесет напрегнати дни, светът отново успява да си поеме спокойно дъх. Но тогава никой в Съединените щати не си дава сметка колко близо е бил този свят до ядрената война.
Ако Хрушчов не беше изпратил на Кенеди онова ключово писмо, в което предлага компромисно решение, Съединените щати като нищо щяха да изпълнят планираната си инвазия в Куба, защото всички във Вашингтон са били на мнение, че е необходимо да се направят най-малко още няколко стъпки в този опасен танц, преди ядрените оръжия да бъдат пуснати на дансинга. И тъй като ракетите в Куба все още не са били действащи, бойните действия щяха да си останат конвенционални, поне докато Москва не се реши на крайната, почти немислима стъпка, да прибегне към първи ядрен удар директно от Съветския съюз към САЩ. Трябва да изминат цели тридесет години, докато Робърт Макнамара установи, че всички във Вашингтон са били изцяло на грешни позиции.
