конвенционалната мощ на САЩ за воденето на войни, които масираният ответен удар не би могъл да възпре. Веднъж дори президентът Айзенхауер казва на Главнокомандващия на Сухопътните сили на САЩ генерал Максуел Тейлър, който настоява за засилване мощта на на-земните войскови формирования, че за презокеанските операции не са необходими много конвенционални сили, но пък, че „армията ще бъде наистина от жизненоважно значение при поддържане на реда в Съединените щати след голямата война, ще бъде силата, която отново ще обедини нацията“.179 Със същата твърдост той устоява на опитите на Стратегическото въздушно командване да изнудят Министерството на отбраната, като го накарат да ускори програмите по производството на нови бомбардировачи и ракети. Обичайният метод на действие, който избират командващите СВК, е манипулиране на данните от разузнавателните доклади така, че да предскажат предстоящ „пробив в бомбардировачите“ в полза на Съветския съюз от 1955 до 1957 година, следван от друг, точно толкова митичен „пробив в ракетите“ от 1957 до 1960 година. Дуайт Айзенхауер е не само бивш офицер от кариерата, отлично познаващ номерата и хитрите методи на действие на военните, но и достатъчно опитен в отхвърлянето на апокалиптични тълкувания на международната ситуация. И тъй като не съзира на хоризонта никаква предстояща война, просто отказва да даде съгласието си за каквато и да било ускорена програма за увеличаване мощта на една военна институция, която вече и без това вдъхвала достатъчно ужас на Съветския съюз по всички параметри. „Ако нещо не се счупи, няма нужда да го поправяте.“
Френският президент Шарл дьо Гол,
1968 г.180
По време на Втората световна война, водени от неистовия страх да не би Германия първа да разработи ядрени технологии (иначе неоснователен), Великобритания и Канада предлагат доброволно своите значителни ресурси под формата на научни таланти, технологии и уранови запаси на разположение на американския проект „Манхатън“, без никакво официално споразумение относно последващо поделяне на ядрените оръжия, които бъдат произведени в резултат на този проект. А самото правителство на Съединените щати, естествено, няма никакво намерение да ги поделя и споделя. Този факт предизвиква отчетливо различни реакции в двете държави. На фона на отслабените до крайна степен велики сили, през 1945 година Канада се превръща в четвъртата по мощ икономика в целия свят. Ала тя няма никакви претенции да играе глобална милитаристична роля, а освен това срещу нея няма никакви потенциални военни заплахи, така че решава, на практика без никакви спорове, че ядрените оръжия нямат никакво отношение към нейната външна сигурност. Но Великобритания, поставена под зоркото наблюдение на Съветския съюз, разположил се в сърцето на Германия — на не повече от шест хиляди километра разстояние, бързо стига до заключението, че изпитва остра нужда от собствени ядрени оръжия, в случай, че нещата се объркат.
Що се отнася до франция, която през по-голямата част от войната е била окупирана от Германия, веднага щом успява да стабилизира своята икономика и да възстанови правителствения си апарат, достига до абсолютно същото заключение и се заема с осъществяването на собствена програма за разработка на ядрени оръжия. А щом комунистическият режим на Китай изгубва благоволението на Москва в края на 50- те, от своя страна също създава собствена програма за производство на ядрени оръжия, чиято цел е да възпре евентуална съветска ядрена атака. Във всички тези случаи става въпрос за средства за „минимално възпиране“. Нито една от тези нации няма възможността да изпрати ядрено оръжие към всяка ракетна пускова установка и всеки малък град на Съветския съюз, както Съединените щати, но и самите те не го намират за необходимо.
Французите са обзети от идеята „да откъснат една от ръцете на съветската мечка“. А британците дефинират свой „критерий Москва“ за ядрените си мощности — логиката на разсъждение в островната държава гласи, че докато Великобритания има възможността да изтрие от лицето на земята Москва, то руснаците надали ще използват ядрени оръжия срещу цели в Обединеното кралство, дори и ако успеят по някакъв начин да неутрализират Съединените щати. Но при създаването на ядрените си оръжейни мощности както британците, така и французите си правят и изключително цинични и тънки сметки. И двете държави тайно вярват, че собствените им ядрени оръжия биха могли да служат като „преден пост“ на по-мощните американски ядрени сили, независимо дали САЩ имат намерение да започнат ядрена война или не.
Както британците, така и французите с пълно право се притесняват, че Вашингтон може и да се стресне пред лицето на една евентуална съветска победа в конвенционална война в Европа. Въпреки обещанията на американците, нищо чудно в последния момент да решат да оставят Западна Европа да се срине, вместо да изпълнят заканите си за „масиран ответен удар“ и да започнат ядрена война, в която ще бъдат изпепелени и американски градове. От тази гледна точка независимите френски и британски ядрени сили са средство за предотвратяване на подобен развой на събитията.
Ако франция или Великобритания успеят да поразят руснаците с относително малък брой ядрени оръжия, то Съветският съюз ще бъде безнадеждно осакатен, за да води ефективна ядрена конфронтация със Съединените щати. Като имат предвид този факт, стратезите в Москва ще бъдат принудени да съставят планове, които да включват удар срещу всички Западни сили едновременно — американски, британски и френски, — за да предотвратят подобна вероятност. Американските стратези от своя страна, също изхождайки от този факт, ще бъдат принудени да планират първи ядрен удар срещу Съветския съюз, както изисква доктрината за масирана ответна атака — отново като превантивна мярка. Логиката на разсъждение на британците и французите е повече от объркана, разбира се, ала същевременно безмилостно рационална — ние не можем да имаме доверие на американците, че ще пожертват Ню Йорк, за да спасят Лондон и Париж. И наистина, когато ножът опре до кокала, те биха били луди, за да допуснат подобна саможертва. Точно затова ние трябва да разполагаме с арсенал, който ще принуди руснаците да атакуват с ядрените си оръжия и американски цели, когато решат да нападнат и нас. Едва тогава бихме могли да вярваме на американците, че ще спазят обещанието си.
Тази напълно хладнокръвна рационалност обаче не попречва на Западноевропейските велики сили също да се поддадат на „безумието на численото превъзходство“. През 80-те години и Великобритания, и франция се заемат с такава масирана „модернизация“ (т.е. увеличаване) на ядреното си въоръжение, че накрая завършват с възможността да унищожат по хиляда цели всяка. Китай, който демонстрира по-голяма въздържание по отношение на количеството, все пак решава да последва донякъде примера на Великобритания и франция, и изпраща част от отбранителните си сили по море, в подводници — както диктува политиката на минималното възпиране. Израел, чиито първи ядрени оръжия са създадени в средата на 60-те години, избира да не следва,техния пример — най-вече защото няма никаква причина да се страхува, че ще загуби оръжията си при евентуална арабска изненадваща атака — по онова време нито една арабска държава не разполага с ядрени оръжия, нито пък ги е придобила и до днес, четиридесет години по-късно. Този ход обаче помага на Израел да следва неофициално обявената си стратегия на „масиран ответен удар“, което означава, че арабските държави са напълно наясно, че евентуално израелско поражение в конвенционална война би ги накарало да отвърнат с ядрено оръжие. Доказателствата, с които разполагаме, безспорно сочат, че по време на първите си дни на паника от войната с Египет и Сирия през 1973 година израелците действително са се готвели да използват ядрените си оръжия.
Подписването на Договора за ограничение на ядреното въоръжаване през 1968 година слага край на този двадесетгодишен период, в който броят на страните, притежаващи ядрени оръжия, скача от една на шест. С този договор въпросните страни поемат ангажимента да не предлагат ядрените си оръжия на други държави, а повече от сто други държави се съгласяват да не създават такива. По-голямата част от останалите евентуални производители на ядрени оръжия отказват да подпишат договора, но трябва да минат още тридесет години, преди друга държава официално да се превърне в ядрена.
