Заплахата за сриване на храма над собствените ни глави, както и над главите на всички останали, лежи в самата същност на доктрината за ядреното възпиране, но от всички тези събития може да се извлече поне минимално успокоение. Кубинската криза бе ярка демонстрация на факта, че наказанията за грешките в изчисленията при евентуална ядрена конфронтация са толкова невъобразимо тежки, че теориите за податливостта на контрол нямат почти никаква сила, когато политическите лидери се изправят пред необходимостта да вземат истински решения по време на криза. Тогава те стават изключително предпазливи и консервативни в действията си. Хората наистина разпознават разликата между симулация и действителност.
Другият важен извод от въпросната криза е, че разузнаването никога няма да бъде идеално, и че решения, които на пръв поглед изглеждат рационални, могат в крайна сметка да се окажат фатални. Ако Съединените щати бяха решили да предприемат конвенционална инвазия на остров Куба, за да се справят с ракетите, преди те да бъдат превърнати в действащи (както и са възнамерявали), войските им щяха да бъдат изтрити от лицето на земята още на брега от съветските командири, изпратени там, които са имали заповеди в подобна ситуация да действат точно така, без да се налага да искат разрешение от Москва. Както признава по-късно и самият Макнамара, Съединените щати автоматично са щели да отговорят със собствените си ядрени оръжия, и ето, че щеше да започне Третата световна война. Впоследствие президентът Кенеди заключава, че шансовете Кубинската криза да завърши с ядрена война, са едно към три.195
Кубинската ракетна криза успява завинаги да изтрие концепцията за ограничена ядрена война от американските стратегически кръгове — вече на никого не би хрумнало да „даде сигнал за решимостта си“ с няколко подбрани ядрени удара по време на реална криза. Защото, докато хората продължават да вярват в подобна концепция, това само би улеснило започването на ядрена война, тъй като подплашените и отчаяни политически лидери се улавят за обещанието за контролируемост като удавници за сламка. Същевременно обаче тя служи и като оправдание за създаването на още по-комплексни и сложни стратегически системи, както отбранителни, така и нападателни, но с оглед на тяхната природа ефективността и взаимодействието им не биха могли да бъдат предварително тествани. Историята на следващите двадесет години от американската ядрена политика е преди всичко разказ за разрива в братството на американските интелектуалци в сферата на отбраната. Една част от тях продължават да търсят Светия граал, опитвайки се да превърнат ядрени оръжия използваеми в рамките на ограничена ядрена конфронтация, а друга окончателно загубва вярата си в подобна химера.
Всичко, което знаем за съветското военно мислене, подсказва отхвърляне на онези фини нюанси в милитаристичната мисъл, които днес са се превърнали в нещо обичайно за нашата страна. Става въпрос, например, за разликата между ограничена и обща война, между „контролирано“ и „неконтролирано“ стратегическо насочване, и между ядрени и неядрени тактически операции… Насилието между два силни противника не се поддава на почти никакъв контрол, а още по-малко пък може да бъде контролирано едностранчиво… Всички примери от началото на модерната епоха подсказват, че веднъж започнали бойните действия, нивото на насилие задължително ескалира.
След петнадесет години бродене из блатата на ограничената ядрена война, след Кубинската криза, Бърнард Броуди се завръща към първоначалното си заключение, че ядрените оръжия са променили всичко и че единственото им рационално приложение е като средство за възпиране на войната, а не за воденето й. Заради тази своя ерес той е буквално анатемосан от членовете на Корпорацията за изследване и развитие, където повечето от цивилните интелектуалци, доминиращи в американската ядрена доктрина, възприемат неговия отказ за превръщането на ядрената война в рационален политически инструмент като чиста проба предателство. Те просто отказват да признаят огромната роля, която играят емоциите при разрешаване на въпроси на живот и смърт, както и факта, че културните и идеологически различия ще принудят техните съветски колеги да стигнат до други заключения и ще лишат от смисъл понятията им за ограничена ядрена война, в която всяка от страните сигнализира своите намерения посредством подбор на различни категории цели.
Част от проблема се корени в хиперрационалния затворен стил, характеризиращ по онова време мисленето в Корпорацията за изследване и развитие. Лицето на този стил е Херман Кан, автор на книгата, която се опитва да измести класиката на Клаузевиц „За войната“, самонадеяно озаглавена от своя автор „За термоядрената война“. „Не мога да разбера хората, които казват, че не ги интересува“ — отбелязва Херман Кан, продължавайки със своя хладнокръвен анализ, в който разпределя жертвите по милиони така, както нормален човек би разпределил яйцата по дузини. А в отговор на критиките, отправени към неговото хладнокръвие, той казва: „Да не би да предпочитате една приятна гореща грешка?!“. Други от колегите му, далеч по-чувствителни по отношение на ужаса, който анализират и планират, съвсем искрено си признават, че са били както интелектуално заинтригувани от сложността на ядреното военно планиране, така и изкушени от усещането за власт и отговорност, което върви заедно с него. Уилям Кауфман споделя, че веднъж подхлъзнал се в дълбоката, непрогледна пропаст на ядрената стратегия, „нямаше нищо по-лесно от това да бъдеш напълно погълнат от нея, да живееш, да ядеш и да дишаш тази материя всеки божи час от всеки божи ден“ — ала веднъж успял да се измъкне от тази сфери и да я зърне от разстояние, веднага прозрял нейната налудничавост и нереалност.197 Малко преди смъртта си през 1978 година Бърнард Броуди сподели с мен, че според него по-голямата част от идеите на цивилните стратези във връзка с ограничената ядрена война са били чисто и просто проява на върховен кариеризъм. Теорията за минималното възпиране — единственият логичен подход към ядрените оръжия, е била разработена и завършена само година след пускането на атомната бомба над Хирошима. Тя е била проста, изчерпателна и напълно неподатлива на фина настройка. Но следващите кандидати за работа в сферата на ядрената стратегия са изгаряли от нетърпение да си създадат репутация, като дадат и своя принос към теоретичната мисъл, което естествено довело до изобилие от „свръхчувствително жонглиране“ с основните постулати. По-нататък Броуди изтъкна, че най-добрият начин за тези амбициозни стратези и аналитици да пришпорят кариерата си, е бил да открият някаква „грешка“ в съществуващата теория за възпирането и да предложат съответните решения на проблема — решения, които задължително предпоставят подкрепата на някои властови кръгове във военната гилдия и/или интереси във военната индустрия, защото създаването на нови оръжия било задължителна част от тях. Бихме спестили истината, ако не кажем, че и той самият е изминал своята част от този път. Но докато си седеше в къщата с изглед към плажа на Санта Моника, в края на една действително забележителна кариера, той беше изпълнен с искрено съжаление за това свое отклонение.
След като накрая Броуди окончателно и официално отхвърля новата ортодоксална религия в американската военна мисъл и се връща към първоначалните си прозрения, той попада в една изключително именита компания. Робърт Макнамара също накрая престава да вярва, че ядрената война се поддава на какъвто и да било контрол. И вместо да защитава оперативния план, който оставя след себе си в
