министерството на отбраната, след напускането си през 1968 година той казва: „Ако си позволите никога да не използвате Едноцелево интегрирания оперативен план, или който и да било друг оперативен план, за да поставите началото на употребата на ядрените оръжия, то тогава те може би няма да се окажат чак толкова лоши, колкото ни се струват на пръв поглед. Но ако решите да отвърнете на конвенционални сили или бойни действия чрез ескалиране до селективна употреба на ядрени оръжия, то тогава тези оперативни планове са напълно неподходящи, защото чрез тях ще си причините самоубийство“.198
Хенри Кисинджър — съветникът по националната сигурност на президента Ричард Никсън — който в периода между 1968 и 1976 година посвещава живота си на опити за постигането на целите, начертани от Макнамара, накрая е принуден да му признае, че той също не успява да направи ядрената стратегия на САЩ по-адекватна на реалните факти. През 1957 година, още като професор, Кисинджър пише, че централният проблем на ядрената стратегия е „как да установим взаимовръзка между политиката на възпирането и стратегията за водене на война, в случай, че възпирането се провали“. Но през 1974 година, след шест години, прекарани в оформянето на истинската външна политика на една голяма ядрена сила като САЩ, той също като че ли изгубва всякакви надежди. „Какво, за бога, е стратегическото превъзходство?! — пита той. — Какво е значението му — политическо, военно, оперативно, на фона на тези огромни цифри [ядрени оръжия]?! Какво да правим с него?“199
Оперативното планиране в някогашния Съветски съюз никога не е било разкъсвано от подобни дилеми. Съветската система на управление изцяло изключва цивилните от решаването на въпроси из областта на ядрената стратегия, а руската военна традиция и марксистките методи на анализ насочват ядрената доктрина на страната в посока, доста различна от тази, която поемат Съединените щати. Съветската интелектуална традиция въобще не съдържа понятия за ограничения на бойните действия след началото им. Във всеки случай, поне до началото на 70-те, руснаците са толкова изостанали по отношение на ядреното си въоръжаване, че единствената възможна за тях стратегия е масираният ответен удар — или първият такъв, ако преценят, че американската атака е предстояща и разполагат с възможността да действат превантивно. Дори след като Макнамара „ограничава“ американските ядрени сили на около 2250 носителя, а Съветският съюз постепенно успява да ги достигне, та дори и леко да ги надмине, за съветските стратези е крайно невероятно дори да са се замисляли над идеята за ограничена или контролирана ядрена война.
Страстната привързаност на Съветите към концепцията за масиран ядрен удар представлява постоянна пречка в поредицата от преговори за контрол над ядрените оръжия между САЩ и СССР, които започват в края на 60-те. Въпреки че надали е по-голяма пречка от обикновено сполучливите опити на Съединените щати да изключат от папката за преговори технологичните новости, с които точно в този момент се опитват да възстановят стратегическото си превъзходство. Така от договора САЛТ е изключена многостепенната независимо управляема ракета за повторно насочване „MIRV“, от договора САЛТ II са изключени ракетите „МХ“ и крилатите ракети, а от преговорите СТАРТ — отбранителната система „Междузвездни войни“.200
Най-неподатливият на контрол елемент от двустранната надпревара в ядреното въоръжаване е страхът да не изостанат вследствие на поредната техническа новост. Още докато първото поколение американски междуконтинентални балистични ракети „Минитмън I“ започват да влизат в силозите си през 1963 година, следващата стъпка от технологичния скок вече е предприета. Въз основа на подписания Договор за забрана на ограничените изпитания на ядрените оръжия от същата година Военновъздушните сили на САЩ са принудени да отменят тест, целящ проверката на издръжливостта на тези ракетни силози спрямо ядрена атака (ВВС са планирали да изградят учебен силоз в Аляска и да пуснат върху него ядрена бомба), така че въпросът за уязвимостта на ракетните установки си остава все така открит. Официалното становище на Министерството на отбраната гласяло, че това няма никакво значение, защото от използването на една съветска ракета за унищожаването на една американска никой няма да спечели стратегическо предимство. Ала на един физик от Корпорацията за изследване и развитие на име Ричард Латър му хрумнала твърде смущаваща идея — какво би станало, ако на една-единствена ракета поставим няколко бойни глави, така че да е в състояние да удари няколко цели едновременно?
Той споделя тази своя идея с директора на отдела за Отбранителни изследвания и технологии в Пентагона, Харолд Браун (по-късно министър на отбраната в администрацията на Джими Картър), който се съгласява да вложи пари в разработването на проекта. Но потенциалната съветска заплаха от бъдещето бързо се превръща в реална американска заплаха от настоящето — новата технология за направление и „космическият автобус“, разработени от цивилната Национална администрация по аеронавтика и космонавтика (НАСА) за разпръскване на няколко сателита от един-единствен ракетоносител, са набързо „свързани“, за да осигурят работеща система за изстрелване на многостепенни ядрени глави към различни цели. И през 1965 година Министерството на отбраната одобрява програма за оборудването на американските междуконтинентални балистични ракети с многостепенни независимо управляеми бойни глави за повторно насочване.
В специален таен доклад министърът на отбраната Макнамара признава, че това е чисто и просто система за контраудар (предназначена да преследва вражеските ракети), но паралелно с това той използва ракетите MIRV и като оръжие в своите бюрократични и дипломатични битки. След като е успял да ограничи боеготовността на ВВС само до хиляда ракети „Минитмън“, той вече е в състояние да предложи компромис, който всъщност удвоява броя на бойните глави, които тези ракети биха могли да носят. Същевременно той успява да отклони нарастващия натиск на Военновъздушното командване за създаване на антибалистични ракети, които да защитават силозите от ядрено нападение — министърът изтъква, че новата технология на ракетите MIRV е далеч по-евтин заместител на каквато и да било отбранителна система с антибалистични ракети. И което е най-важно, той гледа на новата ракетна система като на дипломатически лост, чрез който би могъл да убеди Съветския съюз да не тръгва по скъпия и в крайна сметка напразен път на разработка на антибалистични ракети. „Мислехме си, че разгръщането на фронта ще ни се размине — че руснаците ще се вразумят и ще престанат да разгръщат антибалистичните си ракети, а ние пък щяхме да спрем да разгръщаме нашите многостепенни независимо управляеми ракети за повторно насочване.“201
Ала, както обикновено, обектът на преговорите се превръща в технологична реалност. И когато Съветският съюз накрая последва примера на Съединените щати и инсталира свои многостепенни независимо управляеми ракети за повторно насочване, американското отбранително ведомство използва този факт като оправдание за преминаване към следващата фаза в ракетната технология.
Генерал Брус Холоуей, Главнокомандващ СВК, 1968–1972 г.202
Когато през 1971 година генерал Холоуей предава на администрацията на Никсън искането на Стратегическото въздушно командване за нови, много големи междуконтинентални балистични ракети с висока степен на точност (ракетата, която по-късно става известна като „МХ“), все още „неумрялата“ доктрина за ограничената ядрена война вече се бори да излезе от плиткия си гроб. Съветникът по националната сигурност Хенри Кисинджър отдавна е спонсорирал проучване на американската ядрена мощ за ранно „приключване на войната, с избягване на градовете, и селективните възможности за ответен удар, които биха могли да предоставят условия за ограничаване на загубите, в случай че възпирането се провали“. В началото на 1970 година, в едно свое обръщение към Конгреса, президентът Ричард Никсън пита: „Трябва ли един президент, в случай на ядрено нападение, да бъде оставен с единствената алтернатива да заповяда масирано унищожение на цивилното население на противника, изправен пред сигурността, че подобен ход ще бъде последван от масово избиване и на американци?“. Така доктрината за „взаимно гарантираното унищожение“, поне в онази степен, до която е стигнала истинската военна стратегия на САЩ, окончателно умира.203
Голяма част от концепциите, свързани с ядрената стратегия на САЩ, обсъждани през следващото
