десетилетие, се оказват прекалено притеснителни за деликатната чувствителност на американската общественост. Така публичната риторика продължава да призовава на помощ доктрината за „взаимно гарантираното унищожение“, като доказателство за предаността на американското правителство към единствено отбранителна ядрена стратегия. Но съветът „Фостър“, съставен от Министерството на отбраната с цел преглед на ядрената стратегия на САЩ в началото на 1972 година, препоръчва „широк набор от ядрени опции, които биха могли да бъдат използвани… за контролиране на ескалацията“. Този съвет предвижда ограничена ядрена война, в която Съединените щати биха могли да постигнат политическите си цели и да избегнат унищожението на своите градове, като възприемат стратегия, която предлага: (а) да държи като заложници някои жизненоважни цели на врага под заплаха от последващо унищожение от оцелелите ядрени сили и (б) да позволи контрол над избиране на момента и скоростта на извършваната атака, с цел да предостави на врага възможност за обмисляне на наличните си алтернативи. Препоръките на този списък са включени в Меморандум 242 за националната сигурност, подписан от президента Никсън през януари 1974 година, след като министърът на отбраната Джеймс Шлезинджър разкрива публично, че променя стратегията за насочване, за да предостави на САЩ алтернативи за „избягване на самоубийственото нападение срещу градовете на противника“.
Приетите поправки в резултат от този Меморандум са включени в новия, преработен Оперативен план на САЩ — SIOP-5, който безпрекословно сваля съветските населени места от списъка с целите и дори променя някои от другите направления по начини, които намаляват ефективността на ядрените атаки срещу съветските военни цели, за да се сведе до минимум опасността от причиняване на вреди на гъсто населените в СССР места. Същевременно обаче в плана се предвижда изобилие от опции за нападение срещу всички компоненти от съветската властова структура — партията, армията и номенклатурата — така че „всичките тези три групи да са наясно — индивидуално и лично, организационно и културно, че тяхната част от света в никакъв случай няма да оцелее“, както цветисто се изразява генерал Джаспър Уелч от съвета „фостър“. И накрая, но не по значение, Оперативният план прави всичко възможно на което и да е ниво на размяна на ядрени удари съветската икономика в никакъв случай да не излезе по-мощна след евентуална война.
Министърът на отбраната Джеймс Шлезинджър пред Конгреса, март 1974 г.204
Джеймс Шлезинджър, поредното произведение на Корпорацията за изследване и развитие, е напълно подходящ за прилагане на тази политика — както в интелектуален аспект, така и по характер. Той си признава, че не споделя „отвращението и в червата“ на своя предшественик Робърт Макнамара към дори селективната употреба на ядрените оръжия. Шлезинджър е напълно убеден, че те биха могли да окажат изключително ефективно въздействие върху поведението на СССР по време на криза, и е напълно уверен (или поне така казва публично), че последващата размяна на ядрени удари ще бъде напълно контролирана. От всички министри на отбраната, които са полагали максимални усилия да поддържат американските ядрени оръжейни мощности в бойна готовност за цели, далеч надвишаващи възпирането на пряка ядрена атака срещу САЩ, той е най-убедителният и най-изискан апологет на това схващане.
Шлезинджър въобще не се занимава с праволинейните стремежи към стратегия с пълна отбранителна мощ и тотален контраудар, насочена срещу обезоръжаването на Съветите (той е наясно, че най-малко съветските ядрени подводници могат да оцелеят. „Повече се интересувах от селективността, отколкото от самия контраудар като такъв. Нападението над предварително подбрани ракетни силози е достатъчно ефективен начин за ясно послание“.205 Той е отявлен член на онази школа американски мислители в областта на стратегията, които вярват, че националните лидери са в състояние да останат „рационални и благоразумни“ дори и след като ядрени бойни глави започнат да избухват на тяхната територия, както и че по време на криза, от стратегическа гледна точка пазарлъкът е напълно оправдан и може да се води, като САЩ поразят няколко от съветските военни или индустриални бази — в знак на пълната им решимост да победят.
Възможно е Джеймс Шлезинджър изобщо да не е вярвал в тази стратегия, а просто да е искал да накара Съветите да повярват, че гледната му точка е точно такава. Още от началната си фаза стилът на мислене в Корпорацията за изследване и развитие по отношение на ядрената стратегия на страната задължително включва и психологически компоненти. (Можем да вземем като пример класическата формула на Томас Шелинг за „превантивния“ ядрен удар: „Той си мисли, че ние си мислим, че той ще атакува. Той смята, че ще го направим. Затова решава да го направи. Затова ние трябва да го направим“.206) Шлезинджър е напълно наясно, че предварителното обявяване на стратегическите намерения и от двете страни би могло да изиграе важна роля за повлияване върху сметките на хората, вземащи решения в момент на реална криза. „От време на време руснаците трябва да четат в нашата преса, че «контраударът може и да не бъде насочен срещу празни силози» — отбелязва веднъж той. — Защо да даваме на Съветите подобно уверение?“207 Същите тънки сметки, разбира се, се правят при всяко друго официално изявление за стратегическите намерения на Съединените щати, като например ясно заявената от Министъра на отбраната готовност за реагиране на някои локални съветски военни инициативи чрез селективни ядрени удари от страна на Съединените щати. Никой не е казал, че правдоподобността трябва да бъде еквивалент на истината.
За съжаление обаче необходимостта от правдоподобност принуждава Шлезинджър да одобри исканията на отделните видове ВС на САЩ за нови ядрени оръжия: бомбардировачи Б-1, ракети „МХ“ и крилати ракети — за Военновъздушните сили, „програма за подобрена точност“ за ракетите на Военноморските сили, която ще доведе до създаването на „Трайдънт П“ — всички до една фигуриращи като формули за повишаване на боеспособността за ответен удар срещу съветски цели. Всичко е прецизно обвързано с идеята за създаване на нарочно впечатление и точно изчислено от Шлезинджър като убедително доказателство пред съветските стратези за степента на решимост на Съединените щати. Затова, когато става ясно, че Съветският съюз ще последва примера на САЩ, като постави повече многостепенни управляеми бойни глави върху своите ракети — които обаче са доста по-големи от американските и следователно могат да носят повече и по-големи бойни глави — Шлезинджър се принуждава да одобри еквивалентна на съветската по големина американска ракета — прословутата „МХ“. „Поръчах «МХ» да бъде конструирана през лятото на 1973 година — казва той, — за да докажа на Съветите, че ние сме твърдо решени да наваксаме огромното несъответствие в големината между техните ракети и нашите. Целта ми беше да убедя СССР да намали теглото на ракетите си. И ракетата «МХ» беше моят коз.“208
За онези, които искрено вярват в приемливостта на обезсилващ първи удар, появата на съветските управляеми ракети, които могат да носят много повече ядрени бойни глави, отколкото съществуващите на този етап американски наземно базирани ракети, е изключително тревожен развой на нещата. Огромният обем „полезен товар“ на съветските управляеми ракети и тяхната увеличаваща се точност принуждава въпросните американски стратези автоматично да си представят съветски първи ядрен удар, който ще унищожи почти всички американски наземно базирани ракети чрез изненадваща атака, като по този начин ще принуди Съединените щати да избират между стратегическа капитулация и ужасяваща война срещу съветските градове с оцелелите, не толкова точни оръжия. Тази хипотеза, довела до постулирането на прословутия „прозорец на уязвимостта“, който преследва администрацията на следващия президент Джими Картър, допуска, че Съветите вярват в американската рационалност — тъй като подобен съветски първи ядрен удар би убил минимум десет милиона американци, а САЩ ще съхранят възможността си да отвърнат с контраудар срещу съветските градове посредством ракети, изстреляни от подводници и от оцелелите бомбардировачи. Но иначе тя допада в изключителна степен на онези, които поддържат създаването на големите и точни ракети „МХ“ като средство за придобиване на равностойна военна мощ.
