Даниел Елсберг, 1961 г.
Когато през 1961 година в Белия дом се настанява администрацията на Кенеди (значително подпомогната в електорален аспект от мита за „ракетния пробив“, сътворен от Стратегическото въздушно командване), тя води след себе си във Вашингтон стотици интелигентни, млади технократи, включително и цяла група аналитици от Корпорацията за изследване и развитие, които биват назначени на работа в Министерството на отбраната. На един от тях — Даниел Елсберг, е възложено секретно проучване на военните планове на Стратегическото въздушно командване. Показан му е само първият от Едноцелево интегрираните оперативни планове — план за координация на използването на ядрените оръжия от всички видове и родове войски на Въоръжените сили на САЩ, от който той се отдръпва ужасен, защото съдържал само една опция — автоматично и едновременно изстрелване на всички американски ядрени ракети и бомби срещу всеки град и значима военна цел в Съветския съюз и Китай, както и срещу повечето от големите градове в Източна Европа, при това още в самото начало на евентуална ядрена война. Планът не съдържал никакви резервни стратегически ходове, никакви начини за изключване на Китай или Източна Европа от поголовното кръвопролитие, дори и ако те не са замесени в кризата. В края на разработката си Стратегическото въздушно командване прави хладнокръвния извод, че подобен удар ще изтрие от лицето на Земята между 360 и 425 милиона души.
Елсберг определя плана като налудничав, изтъквайки, че Едноцелево интегрираният оперативен план изисква изстрелването на 170 атомни и водородни бомби само върху Москва. „Всеки, който може да насочи оръжие срещу Москва, го прави. И ако точно твоето подразделение има собствено оръжие срещу Москва, значи вече го насочва.“ Наред с всичко това Даниел Елсберг си дава сметка за нещо, което нито аналитиците от Корпорацията за изследване и развитие, а още по-малко американската общественост са знаели. А то е следното: напълно съзнавайки, че Съединените щати притежават безспорно ядрено превъзходство над Съветския съюз, Стратегическото въздушно командване съвсем спокойно изхожда от презумпцията, че САЩ ще са първите, които ще използват ядрени оръжия при евентуална война. Става ясно, че Военновъздушните сили, в стремежа си да оправдаят настояването си за по-голям брой бомбардировачи и ракети, целенасочено са манипулирали данните от разузнавателните доклади така, че да изкарат Съветския съюз притежаващ много повече ядрени оръжия, отколкото е в действителност. И дотолкова успяват в повсеместната си манипулация, че цивилните власти започват да се отдръпват от идеята за първи ядрен удар, определяйки го вече като неприемлив. Самото командване на СВК е напълно наясно, че през 1961 година СССР разполага само с четири оперативни междуконтинентални балистични ракети и въпреки това съставя оперативния си план въз основа на доктрината за „масиран ответен удар“, което на прост език означава американски първи ядрен удар.181
Новият министър на отбраната Робърт Макнамара получава въпросния аналитичен доклад за първия Едноцелево интегриран оперативен план и е също толкова ужасен, колкото и Елсберг. Точно поради тази причина той е напълно податлив на убеждение, когато ВМС му разкриват предложението си за политика на „минимално възпиране“, която би сложила край на всякакви помисли за първи ядрен удар — както и на повечето или дори всички оръжейни мощности на Стратегическото въздушно командване. В края на 50-те години Военноморските сили също започват разработка на собствени стратегически ядрени мощности — става въпрос за ракетите „Поларис“, натоварени на подводници. Най-голямото им предимство е неуязвимостта им от съветски нападения, тъй като подводниците на практика могат да се скрият навсякъде из огромния океан. А основният им недостатък е, че не са достатъчно точни, за да уцелят каквото и да било, по-малко от град. И така ВМС, опитвайки се да наложат каузата на собствените си отбранителни системи за сметка на бомбардировачите и ракетите в наземни установки на ВВС (които са по-точни, но и по-уязвими за изненадващо нападение), решават да изоставят предишното си отвращение към нападенията над невинни градове и да приемат присърце политиката на минималното възпиране.
В свой доклад от 1958 година Военноморските сили изтъкват, че новопоявяващите се стратегически доктрини за контраудар (които безспорно биха подпомогнали единствено стратегическите оръжия на ВВС) биха довели единствено до безкрайна надпревара във въоръжаването, без никаква сигурност, че именно Съединените щати биха излезли победители в една евентуална ядрена война. Поради тази причина САЩ би трябвало да изоставят всякакви опити за разрешаване на не-ядрени проблеми посредством ядрени средства, както и да избягват провокативното раздуване на нашите стратегически сили; техният размер трябва да се определя единствено и само от целта на достатъчна адекватност за възпиране /което ще рече, способност за унищожение на градовете на противника/, а не от фалшивата цел за адекватност на „победата“. И в рамките на тази ограничена цел-стационираните в подводниците на ВМС ракети са напълно достатъчни, тъй като те са както неуязвими, така и неподатливи на спиране. Същността на този доклад е ни повече, ни по-малко връщане към стратегията на Броуди от 1946 година за минималното възпиране и съобразяването с него би означавало край на стратегическата ядрена роля на ВВС. Ето и думите на старши военноморски офицер пред негов колега от ВВС през 1958 година: „Ние разполагаме с нещо, което ще остави всички вас там без работа“.182 И за известен период от време, поне в началото на работата на администрацията на Кенеди през януари 1961 година, нещата изглеждат така, като че ли Военноморските сили ще спечелят.
Робърт Макнамара е брилянтен администратор, внесен в политиката от света на бизнеса, който няма нито експертни познания, нито някакви предварителни нагласи в областта на ядрената стратегия. Само седмица след пристигането си в Пентагона той е очарован от относително здравия разум, който лъха от предложенията на ВМС за минималното възпиране (прекръстено на „крайно възпиране“, за да не звучи чак толкова оскъдно), където заплахата от ответен удар посредством някакви си двеста изстреляни от подводници ракети биха подсигурили безопасността на Съединените щати срещу евентуална съветска ядрена атака. Приемането на тези предложения би означавало изграждане на скъпи конвенционални сили за защита на интересите на САЩ, както и изоставяне на идеята за постигане на ядрено превъзходство спрямо СССР, но със сигурност би било много по-безопасно, отколкото съществуващата до момента американска военна стратегия.
Ала командването на ВВС, което мисли в много по-широки мащаби, отколкото затвореното феодално владение на Стратегическото въздушно командване, вече е прозряло заплахата от предизвикателството, което представлява новата ракета „Поларис“ на ВМС. Поради тази причина през цялото десетилетие на 60- те екип аналитици от Корпорацията за изследване и развитие под ръководството на Уилям Кауфман разработва целева стратегия за контраудар. Както пише главнокомандващият ВВС генерал Томи Уайт на командващия СВК, продължаването на политиката на безразборно превръщане на различни градове в цели „не само ще бъде използвано като оправдание за създаването и налагането на «Поларис», но и като силен коз (който вече се очертава на хоризонта) за елиминирането на цялото останало стратегическо оборудване, с изключение на Поларис“, т.е. за унищожението на самото Стратегическо въздушно командване.183
По-обиграните в политическо отношение старши офицери на Военновъздушните сили си дават ясна сметка, че стратегия, която не включва градовете и която оставя надеждата, че ядрената война би могла да се води (и да се спечели) без холокост, със сигурност ще допадне много повече на политическата върхушка, която държи да съхрани вероятността именно Съединените щати да са тези, които ще използват първи ядрените си оръжия, въпреки неизбежното нарастване на съветската ядрена мощ. Затова, само месец, след като Макнамара поема Министерството на отбраната, командването на ВВС му урежда среща с Уилям Кауфман.
„Само за една седмица той промени изцяло мнението си — казва по-късно Кауфман във връзка с мимолетното изкушение на Макнамара да се задоволи с минималното възпиране. — Аз успях да го разубедя да се откаже от него.“ Сърцевината на доклада на Кауфман съдържа съпоставка между три вида сценарий. Първият предвижда изненадваща съветска атака, насочена единствено срещу американските стратегически сили, следвана от ответен удар на оцелелите американски сили срещу всички възможни съветски градове, както и унищожение на американските градове от съветските резерви — резултати: загиват 150 милиона американци и 40 милиона жители на СССР. Вторият сценарий следва настоящия Едноцелево интегриран оперативен план. Като такъв той предпоставя максимална ядрена атака на силите на САЩ срещу Съветския съюз по време на криза, следвана от съветски ответен ядрен удар срещу американските градове, извършен
