от оцелелите съветски ракети и бомбардировачи — резултати: загиват 110 милиона американци и 75 милиона руснаци. (По-големият брой жертви от американска страна и в двата сценария се дължи на факта, че през 1960 година Съединените щати вече са далеч по-урбанизирани, отколкото Съветския съюз.)
Важно е да се отбележи, че Кауфман представя най-лошите възможни варианти, базиращи се на неимоверно раздутите разузнавателни оценки на ВВС по отношение на съветската ядрена мощ. Но е повече от очевидно, че рано или късно Съветският съюз действително ще постигне онзи тип възможност за ответен ядрен удар, който предвижда и Кауфман, така че третият сценарий се нрави особено много на Министъра на отбраната. Според него, Съединените щати, неспособни да удържат съветската атака в Западна Европа с конвенционални бойни средства, атакуват съветските военни летища, ракетните установки и подводничарски цели с ядрени оръжия, но избягват да нападат съветски градове и държат част от силите си в резерв. А Съветският съюз, с пълното съзнание, че градовете му са заложници на капризите на САЩ, също отвръщат на удара, но като избягват американските градове. Така Съединените щати печелят контраудара и после поставят условие на СССР или да се предаде, или да се подготви всеки един от градовете му да бъде унищожен един по един. Москва се предава и така общата цена на войната е „само“ три милиона души от американска страна и пет милиона — от съветска.
Робърт Макнамара се хваща здраво на въдицата и веднага издава инструкции за разработка на политика за контраудари и доктрина, която, в случай на термоядрена война, „позволява контролиран отговор и паузи за водене на преговори“. В съответствие с тези инструкции към края на годината оперативният план на САЩ претърпява драстични промени, като разделя списъка със съветски цели на пет категории, от които
Съединените щати могат спокойно да избират при евентуална ядрена война. Вариантите и подвариантите, съдържащи се в ревизирания Едноцелево интегриран оперативен план на САЩ (SIOP-63), заедно с техническите промени, които дават възможност на американското военно командване да препрограмира прицелването на американските ракети за кратко време и да ги изстрелва поединично или в малък брой (за разлика от първоначалния вариант по петдесет), предоставя на Съединените щати теоретичната възможност да водят „ограничена“ ядрена война — но само ако руснаците се съгласят.184
Когато през 1962 година Робърт Макнамара обявява официално тази нова стратегия, съветският отговор е абсолютно отрицателен. Маршал В. Д. Соколовски отхвърля изцяло „правилата за водене на ядрена война“ на Макнамара и определя неговата „доктрина без градове“ като ни повече, ни по-малко стратегия за първи ядрен удар. В хода на обясненията той пропуска да спомене, естествено, че съветската стратегия също предпоставя първи ядрен удар. Официално публикуваният източник за съветската военна доктрина от тази епоха — „Марксизма-ленинизма по въпросите за войната и армията“ — постулира съвсем недвусмислено, че „масираните удари с ядрени ракети срещу въоръжените сили на противника и неговите ключови икономически и политически цели са главният фактор, който определя победата на едната страна и поражението на другата още в самото начало на войната. Следователно ключът към победата в подобна война е в правилното изчисление на елементите на превъзходство над противника и в способността те да бъдат използвани, преди противникът да го направи.“185
Стратегията на Макнамара за ограничена и контролирана ядрена война се сблъсква със същото отрицание и сред натов-ските съюзници на Америка, когато той им я разкрива по време на тайна среща на министрите на отбраната в Атина през лятото на 1962 година. Макнамара казва, че „Съединените щати са стигнали до извода, че, в приемливи граници, към военната стратегия за една обща ядрена война трябва да се подходи почти по същия начин, по който се е подхождало и към конвенционалните военни операции в миналото“. По-голямата част от съюзниците, които най-безсрамно се били съгласили да следват политиката на масиран ответен удар, стигат до тревожното заключение, че американското ядрено възпиране, което досега е гарантирало тяхната сигурност, като е заплашвало (макар и неправдоподобно) да вдигне целия свят във въздуха в тяхна защита, вече става непостижима мечта.
Преди тръгването на министъра от САЩ, президентът Кенеди недвусмислено го инструктирал, че в Атина трябва „да повтаря до втръсване“, че, от една страна, Съединените щати въобще не замислят първи ядрен удар, а от друга, европейците въобще да не си въобразяват, че могат да въвлекат САЩ в световна ядрена война само с това, че са в състояние да изстрелят свои собствени ядрени ракети към съветските градове. Но и за французите (които го заявяват публично), и за британците (които открай време са по-тактични) става пределно ясно, че могат да направят точно това — и така подкопават цялата концепция за ограничената ядрена война.
Когато през юни 1962 година в лекция в Мичиганския университет Робърт Макнамара предлага официалната версия на речта си в Атина, обществената реакция е точно толкова негативна, колкото и тази на специалистите. Става ясно, че почти всички възприемат новата стратегия като даваща зелена улица на ядрената война. Но най-силният фактор, който принуждава американският Министър на отбраната да се откаже от своята стратегия за ненападение срещу градове, е реакцията на Сухопътните сили на САЩ. Те автоматично се възползват от новата доктрина за контраудара, за да оправдаят исканията си за огромен брой нови стратегически оръжия, с които да поразят неизброимите нови цели, придобили вече военно значение. Към края на 1962 година Военновъздушните сили се стремят към нов стратегически бомбардировач — Б-70, а се носят и слухове за десет хиляди ракети „Минитмън“. През януари 1963 година Макнамара заповядва на своя екип да информира военните, че вече нямат право да използват стратегията за контраудара като извинение за производството на нови оръжия.186
Възмутен от ненаситните искания и настоявания на своите въоръжени сили за нови ядрени оръжия, Макнамара прибягва до старата бюрократична тактика на постигане на компромис на силово ниво, далеч по-високо, отколкото на него му се струва необходимо, но далеч по-ниско, отколкото на тях им се иска. А след това укрепява позициите си срещу нови искания, като измисля стратегическа доктрина, която ратифицира това ниво на силите въз основа на произволно избрани теоретични изчисления за нивото на унищожителна мощ, необходимо на САЩ с оглед възпирането на противника.187 И въпреки всичко нивото е изключително високо. Ето какво споделя един поставен на тясно помощник секретар в Пентагона на Макнамара пред сър Соли Цукерман — главен научен съветник в британското Министерство на отбраната:
Доктрината, която Робърт Макнамара приема, за да задоволи съюзниците от НАТО, да успокои общественото мнение и да удържи собствените си въоръжени сили, е позната като Доктрина на сигурното унищожение. В началото на 1965 година министърът я обяснява пред Конгреса така: „Изглежда разумно да предположим, че унищожението на една четвърт до една трета от населението и около две трети от индустриалната мощ на дадена индустриализирана нация, ще представлява непоносимо наказание за нея и по този начин ще служи като ефективно средство за възпиране“.189
Доктрината на сигурното унищожение е официално изцяло стратегия на ответния удар — минимално възпиране с много повече оръжия, отколкото е необходимо — и като такава се превръща в единствената обществено призната ядрена доктрина на Съединените щати. С ироничното добавяне през 1969 година на думата „взаимно“ (от Доналд Бренан — недоволен радетел на стратегията за контраудара, целящ да осмее доктрината като „луда“. Доктрината за взаимното сигурно унищожение остава официалната американска военна стратегия чак до 80-те години. Никой обаче не си прави труда да обясни как тази официално прокламирана като стратегия на ответния удар доктрина е съвместима с политиката на НАТО в Европа за „гъвкава реакция“, която със сигурност заплашва първото използване на ядрено оръжие от страна на НАТО в отговор на съветска конвенционална атака. Ала това противоречие съществува само пред очите на
