Традиционната войнишка гледна точка е, че битката не е статистическа операция и че не може да бъде спечелена посредством мениджърски подход. Офицерите от край време се възприемат като воини, а не като администратори, въпреки че по принцип притежават по малко и от двете характеристики. Да приемат факта, че технологията е по-важна от човешката воля, би означавало да обезсмислят собствените си усилия, а вероятно дори и собствената си смърт. Поради тази причина всички офицери във всички армии по принцип се съпротивляват яростно на подобна идея. В наши дни обаче армиите съдържат и множество офицери, чийто уклон е по-скоро мениджърски, отколкото „героичен“, а изкушението да повярват, че всички човешки фактори по време на боя могат да бъдат сведени до прости уравнения е изключително силно. Ако това е вярно, на-земният бой спокойно може да се превърне в предсказуема наука, като остави завинаги зад себе си спецификата си на мистично изкуство, в което шансовете на добрия командир за успех са приблизително същите, каквито са и тези на добрия играч на покер да загуби или да спечели при едно раздаване (при това, поради същия тип причини).
Но в мирно време технологичните и логистични елементи на военното дело, по принцип най-податливите на процеса на планиране, имат тенденцията да се сдобиват с необичайна доза внимание. Този факт е накарал редица въоръжени сили — и в най-голяма степен Съединените щати, най-технологичното общество в наши дни — да издигне до неподозирани висоти ролята на мениджъра и на плановика далеч над тази на командира на бойното поле, чиято стойност би могла да бъде оценена едва след началото на бойните действия. В резултат на този подход компетентните администратори и умелите технократи получават както по-големи средства, така и по-бързо повишение в йерархията. Безспорно съществува нещо като национален стил на армиите, чиито членове, в крайна сметка, споделят повечето от базисните ценности и предразсъдъци на цивилното общество, от което произлизат. А в конкретния случай с армията на Съединените щати мениджърите като че ли определено побеждават, при това все по-настъпателно.
Адмирал Уилям Оуенс, бивш зам.-председател на Комитета на Началник-щабовете, САЩ230
Технологичната арогантност, която е заразила мнозина в американския военно-промишлен комплекс, роди и спекулации относно „революцията във военното дело“. След лесната победа над Ирак през 2003 година тези спекулации се превърнаха в абсолютна убеденост. Самото високомерие обаче има два основни източника. Единият е така наречената „информационна революция“ — комбинация от сложни сензори и обработка на данните в реално време, която дава основание на някои военни идеолози да си въобразяват, че „мъглата на войната“ най-сетне може да бъде разпръсната, а „военните търкания“ — елиминирани. Другият източник се крие в новата генерация управляеми ракети, при които всеки удар е попадение, и които безспорно позволяват на командирите да действат съобразно получената информация автоматично и със сигурна ефективност, както и да са спокойни, че няма да изложат подчинените си на сериозни опасности. Всичко това дава криле на илюзията, че бойните операции могат да бъдат сведени до мениджърски управляем процес, проведен въз основа на рационални изчисления и с предсказуеми резултати, при който най-добрата технология винаги печели.
Понякога тази илюзия действително се оправдава — или поне за известно време, особено когато бойните действия се водят срещу достатъчно изостанал и некомпетентен противник — както стана по време на кратките конвенционални войни, които Съединените щати обявиха на Ирак през 1991 и 2003 година. Ала същите тези технологии, които направиха възможно съществуването на новите оръжия, създадоха и нови масмедийни мощности, водещи реалностите на войната до домовете на една публика, която никога преди това не е имала възможност да се запознае с тях. Цялата тази обстановка принуждава армиите на развитите страни да се сблъскват с един напълно непознат за тях проблем — все по-ожесточения отказ на цивилното население да приеме високата цена на войни, които въобще не изглеждат жизненоважни за оцеляването на съответната нация. Първият случай, в който този феномен оказва огромно влияние върху последващия развой на събитията, е Корейската война от 1950–1953 година.
Из сводката на Комитета за национална сигурност,
май 1953 г.
Готовността на президента Дуайт Айзенхауер при необходимост да използва ядрени оръжия, за да извади от продължителния застой Корейските мирни преговори през 1953 година, е далеч по-малко шокираща в една епоха, току-що излизаща от руините на тоталната война, отколкото би била от съвременна гледна точка. И все пак не може да се отрече, че за един по принцип умерен лидер, позицията действително е твърде крайна. Въпреки всичко това той се е чувствал длъжен да постъпи точно по този начин, защото е бил избран въз основа на обещанието си да сложи край на една конвенционална война в Азия, която вече е отнела повече от 50 000 американски живота от началото на Севернокорейската инвазия в Южна Корея преди три години.
След люшкане напред-назад по цялото протежение на Корейския полуостров, фронтът успява да се стабилизира в относителна близост до първоначалните граници между Северна и Южна Корея — по 38-я паралел. Към 1953 година обаче наскоро установилият се комунистически режим в Пекин изпраща в Северна Корея „доброволчески“ подразделения, които напълно заменят първоначалните севернокорейски войски по целия фронт срещу войските на САЩ и на Обединените нации. Очевидно е настъпил моментът да се тегли чертата и да се тръгне напред, ала американската публика вече се бунтува яростно срещу войната, поради което представителите на Северна Корея и на Пекин на масата за преговори в Пханмунджом усещат, че опонентът им Айзенхауер седи върху буре с барут. Единственото, което трябва да направят, е да продължат да протакат, така че той да бъде принуден да продължи да отстъпва, и най-накрая да постигнат по-добри условия за примирие. Обаче Айзенхауер вдига мизата, като заплашва Китай с ядрено нападение.
По време на Втората световна война американците приемат безропотно четири години военно положение и близо триста и петдесет хиляди загинали свои съграждани, защото са убедени, че в случая са поставени на карта жизненоважни проблеми, свързани с етиката и морала, както и с националната сигурност. А ето че по-малко от десетилетие по-късно те се обръщат срещу тригодишна война, която взема по-малко от една трета от жертвите, загинали във Втората световна война — и само защото въобще не са убедени в нейната необходимост. Вероятно не са били съвсем прави, защото Корейската война е първото сериозно изпитание за новоприетите забрани за агресия на Обединените нации, но въпреки това те са избирателите и те се чувстват длъжни да си кажат тежката дума. Заплахата на Айзенхауер проработва и малко след това в Корея се постига примирие. Но това е предвестник на едно ново явление — народното недоволство срещу войната, особено, когато тя продължи повече. Петнадесет години по-късно във Виетнам е далеч по-лошо.
Американската война във Виетнам от 1965 до 1973 година все още се възприема предимно като партизанска война, но нещата изобщо не стоят така. Малцинството американски войски и мнозинството войски на Южен Виетнам са заети да изпълняват класическата и изключително досадна задача по извършване на операции за потушаване на бунтове и проблеми с вътрешната сигурност. Но преобладаващата част от американските бойни единици водят полуконвенционална „ограничена война“ от мига, в който пристигат в тази страна. Това се дължи най-вече на факта, че Северен Виетнам избира подхода.
