Превъртях регулатора на косачката и се понесох през моравата. Когато стигнах до отсрещната страна и се обърнах, Джери вече беше минал през дупката в плета и крачеше към къщи.
Следващите две седмици двамата с Джери заговорничехме в пълна тайна. Виждахме се скришом в кръчми и ресторанти, за да обсъждаме плана си, а понякога Джери се отбиваше в службата след работа, затваряхме вратата и провеждахме стратегическо съвещание. Щом се появеше неуточнен момент, Джери казваше: „А как е постъпил приятелят ти?“, аз увъртах, за да спечеля време, а накрая предлагах: „Ще му се обадя да го попитам.“
След много срещи и много разговори се договорихме по следните въпроси:
1. Началото на акцията ще бъде в съботен ден.
2. Вечерта на съответния ден да заведем жените си в хубав ресторант; да отидем четиримата.
3. Двамата с Джери да излезем от къщите си и да минем през дупката в плета точно в един часа след полунощ.
4. Вместо да будуваме в тъмното до един часа, щом жените ни заспят, всеки да слезе в кухнята и да пие кафе.
5. При непредвидени обстоятелства да използуваме идеята с позвъняването на вратата.
6. Разминаването ни при завръщането да стане точно в два часа.
7. Докато всеки е в чуждото легло, на въпросите от страна на жената (ако задава въпроси) да се отговаря с „Х-м, х-м!“, произнасяно със стиснати устни.
8. Аз веднага да престана да пуша цигари и да се прехвърля на лула, за да мириша също като Джери.
9. И двамата да използуваме оттук нататък еднакъв балсам за коса и лосион след бръснене.
10. Понеже и двамата не си сваляхме ръчните часовници, и те си приличаха, нямаше да си ги сменяме. Пръстени не носехме.
11. Понеже сигурно всеки от нас имаше някаква особеност, по която съпругата му непременно разбираше, че това е мъжът й, разработихме „Номера с лейкопласта“. Договорихме се за следното: в събота вечерта, веднага, щом двойките се приберат у дома си от ресторанта, всеки съпруг задължително ще отиде в кухнята, за да си отреже парче сирене. През това време той ще си залепи голямо парче лейкопласт на десния показалец. Като го направи, ще покаже пръста на жена си и ще й каже: „Порязах се. Дреболия, но малко кърви.“ Така че по-късно, когато мъжете се трампят, всяка жена да усети залепения лейкопласт (мъжете ще имат грижата за това) и веднага да го свърже със съпруга си. Този важен психологически акцент се предвиждаше, за да разсее и най-малкото подозрение, обзело някоя от жените.
В общи линии такива бяха плановете ни. По-нататък стигнахме до нещо, което наричахме в бележките си „Запознаване с обстановката“. Най-напред Джери ми даде указания. Един неделен следобед, когато жена му бе излязла с децата, в продължение на три часа той ме инструктира в собствената си къща. Дотогава не бях влизал в спалнята им. На тоалетката видях парфюмите на Саманта, четките за коса и всевъзможните останали дреболии. Върху облегалката на един стол бяха метнати чорапите й. Нощницата й, в бяло и синьо, висеше закачена зад вратата, водеща към банята.
— Значи така — започна Джери. — Когато влезеш, ще бъде тъмно като в рог. Саманта спи от тази страна, следователно ще заобиколиш на пръсти и ще се пъхнеш в леглото от другата страна, ей там. Ще ти вържа очите, за да се упражниш.
Отначало с вързани очи аз се лутах из стаята като пиян, но след едночасови усилия вече налучквах пътя доста добре. Но преди Джери окончателно да признае успеха ми, трябваше да мина с вързани очи през антрето, по стълбите, покрай детските стаи, да вляза в спалнята на Саманта и да спра на точно определено място, при това да се промъквам тихо, като крадец. Отидоха ми три часа усилен труд, но накрая се справих.
Другата седмица в неделя сутрин, когато Мери заведе децата на черква, имах възможност да поработя по същия начин с Джери у нас. Джери се ориентираше по-добре от мене и само след час издържа изпита с вързаните очи, без да направи и една погрешна стъпка.
По време на тези занимания решихме още с влизането да изключим лампите до леглата на жените. Затова Джери се упражни в откриването на контакта и дърпането на щепсела с вързани очи, а следващия уикенд аз направих същото в неговата къща.
Стигнахме до най-важната част от нашата подготовка. Нарекохме я „Забъркването на кашата“. Тогава всеки описа с подробности какво предприема, когато спи с жена си. Постигнахме съгласие да не се затормозваме с екзотичните вариации, които може би използувахме от време на време. Заехме се само да споделим обичайно прилагания от всекиго подход — такъв, какъвто би събудил най-малко подозрения.
Обсъждането се състоя в моята служба в сряда вечерта, след шест часа, когато служителите си тръгнаха. Отначало и двамата изпитвахме леко смущение и на никого не му се започваше. Затова извадих бутилка уиски и след втората чаша неразредено питие ние се отпуснахме и преподаването започна. Докато Джери говореше, аз си водех бележки, и обратното. В крайна сметка излезе, че единствената съществена разлика между подходите ни е въпросът с темпото. Само че това не беше шега! Джери възприемаше нещата (ако можеше да се вярва на думите му) с такова спокойствие и удължаваше миговете до такава екстравагантна степен, че аз вътрешно се чудех дали понякога партньорката му не заспива по средата. Но задачата ми не беше да критикувам, а да повтарям, затова си замълчах.
Джери обаче не прояви такава дискретност. В края на описанието, което изложих, той има нахалството да попита:
— Ама наистина ли правиш само това?
— Какво искаш да кажеш?
— Толкова бързо ли правиш всичко и го приключваш?
— Виж какво — започнах аз, — не сме се събрали да се поучаваме, а да се запознаем с фактите.
— Знам — съгласи се той, — но ще се чувствувам истинско магаре, ако подражавам точно на стила ти. Божичко, та ти профучаваш като експрес покрай малка гара!
Зяпнах.
— Не се учудвай чак толкова — продължи Джери. — Както ми го разказа, всеки би помислил, че…
— Какво би помислил?
— Е, няма значение.
— Благодаря ти — казах аз.
Вбесих се. Има две неща на света, за които знам със сигурност, че превъзхождам останалите. Едното е шофирането, а другото — сещате се какво. Ще ми седи той там и ще ми обяснява, че не знам как да се държа със собствената си съпруга. Чудовищна наглост! Не аз, а той беше невежа. Горката Саманта! Така да се измъчва години наред!
— Извинявай, че се обадих — рече Джери и сипа още уиски в чашите ни. — Да пием за голямата трампа! Кога ще го направим?
— Днес е сряда — припомних му аз. — Какво ще кажеш за тази събота?
— Исусе Христе! — възкликна Джери.
— По-добре да го направим, докато ни е още прясно — предложих аз. — Доста неща има за запомняне.
Джери отиде до прозореца и погледна към автомобилния поток на улицата, после се обърна и каза:
— Съгласен съм. Нека да е тази събота!
После всеки се качи на колата си и се прибрахме.
— Решихме с Джери да ви заведем със Саманта на ресторант в събота вечер — казах аз на Мери.
Бяхме в кухнята. Тя приготвяше кренвирши за децата. Обърна се и ме погледна. С едната ръка държеше тигана, а с другата — вилицата. Сините й очи гледаха право в мене.
— Господи, Вик, чудесно! По какъв повод?
В отговор я погледнах в упор и казах:
— Според мене за разнообразие можем да видим някои нови лица. Срещаме се все с едни и същи хора в едни и същи стари къщи. Мери пристъпи към мене и ме целуна по бузата.
— Много си добричък — каза тя. — Обичам те.
— Не забравяй да повикаш бавачка за децата.
— Няма, още довечера ще се обадя.
