Размяна на съпруги

Четвъртъкът и петъкът минаха много бързо и внезапно вече беше събота. Настъпи заплануваният ден. Събудих се с чувството на невероятна възбуда. След закуска не ме свърташе на едно място, затова реших да измия колата. Още не бях приключил, когато Джери, с лула в устата, се появи през дупката в плета.

— Здрасти, приятел! — рече той. — Дойде денят.

— Знам — казах аз, също с лула в устата. Насилвах се да пуша лула, но тя често гаснеше, а димът пареше езика ми.

— Как се чувствуваш? — попита Джери.

— Страхотно. А ти?

— Нервно ми е — сподели той.

— Успокой се, Джери.

— Ужасна работа сме замислили — рече той. — Дано не се провалим.

Продължих да търкам предното стъкло. За пръв път виждах Джери нервен и това малко ме обезпокои.

— Страшно се радвам, че не сме първите, които го предприемат — каза той. — Ако не беше правено и от други, едва ли бих рискувал.

— Така си е.

— Донякъде се успокоявам, че според приятеля ти е било просто като фасул.

— Приятелят ми каза, че работата е в кърпа вързана — припомних му аз. — За Бога, Джери, гледай да си спокоен, когато му дойде времето. Иначе ще претърпим провал.

— Не се тревожи — каза той. — Божичко, много е вълнуващо, нали?

— Вярно, вълнуващо е — съгласих се аз.

— Виж какво — рече той. — По-добре ще е да не прекаляваме с пиенето довечера.

— Правилно. Ще се видим в осем и половина.

В осем и половина Саманта, Джери, Мери и аз отидохме с колата на Джери до ресторанта „Скара Били“. Независимо от името си, това беше скъпо заведение от висока категория, и съпругите ни си бяха облекли дълги рокли за случая. Саманта беше със зелена дреха, която започваше от средата на гърдите й, и никога не ми беше изглеждала толкова прекрасна. На масата имаше свещи. Саманта седеше срещу мене и винаги, когато се наведеше напред, близо до пламъците, виждах малкото уплътнение горе, в средата на долната й устна.

— Чудя се с какво да си угодя тази вечер — каза тя, като пое менюто от келнера.

„Ха-ха! — помислих си аз. — Хубав въпрос!“

В ресторанта прекарахме чудесно и жените ни добре се забавляваха. Когато спряхме пред къщата на Джери, беше дванайсет без петнайсет и Саманта каза:

— Влезте да пийнем по чашка.

— Благодаря, но е малко късно — отклоних аз поканата… — Ще трябва да закарам бавачката.

И двамата с Мери тръгнахме към къщи. Когато влязохме, аз си казах, че сега, от този миг нататък започва да тече времето до старта. Трябваше да бъда с ясно съзнание и да не забравям нищо.

Докато Мери плащаше на бавачката, отворих хладилника и извадих парче канадско сирене, тип чедър. Взех нож от чекмеджето и лейкопласт от бюфета. Увих показалеца на дясната си ръка с лейкопласт и зачаках идването на Мери.

— Порязах се — казах й аз, като вдигнах ръка, за да види пръста. — Дреболия, но малко кърви.

— Според мене тази вечер яде достатъчно — подхвърли Мери. Нищо повече. Но фактът се запечати в съзнанието й, така че първата задачка беше изпълнена.

Закарах бавачката до дома й и докато се кача в спалнята, наближи полунощ. Мери вече се унасяше, беше угасила лампата си.

Угасих и лампата от моята страна на леглото и отидох в банята да се съблека. Мотах се там към десет минути, а когато излязох, Мери, както се бях надявал, вече наистина спеше. Стори ми се безсмислено да си лягам до нея, затова само отметнах завивката от моята страна, та да е по-лесно на Джери, после си обух чехлите, слязох в кухнята и включих електрическия чайник. Беше дванайсет и седемнайсет минути. Оставаха четирийсет и три минути.

В дванайсет и трийсет и пет аз се качих горе да проверя какво е положението с Мери и децата. Всички дълбоко спяха.

В дванайсет и петдесет и пет, пет минути преди стартовия момент, отново се качих за последна проверка. Отидох близо до Мери и прошепнах името й. Никакъв отговор. Готово! Потеглях!

Сложих си кафяв дъждобран върху пижамата. Угасих в кухнята и цялата къща потъна в мрак. Дръпнах резето на входната врата, след което, обзет от невероятно въодушевление, тихо излязох навън в нощта.

По улицата ни нямаше лампи, които да пръскат светлина. Не се виждаха нито луната, нито звездите. Мракът беше много гъст, но усетих, че въздухът е топъл и отнякъде подухва ветрец.

Упътих се към дупката в плета. Когато наближих, различих очертанията на плета и открих дупката. Спрях и зачаках. После чух стъпките на приближаващия се Джери.

— Здрасти, приятел! — прошепна той. — Наред ли е всичко?

— Само тебе чака — прошепнах аз в отговор.

Джери продължи. Чувах как обутите му с чехли нозе тихо стъпват по тревата на път към нас. Тръгнах към тях.

Отворих входната врата. Вътре беше дори по-тъмно, отколкото навън. Внимателно затворих вратата. Свалих си дъждобрана и го закачих на дръжката. Събух чехлите и ги оставих до стената край вратата. В буквалния смисъл на думата, когато сложех ръцете си пред очите, не ги виждах. Трябваше да върша всичко пипнешком.

Господи, колко се радвах, че Джери ме накара да се упражнявам с вързани очи толкова дълго! Сега не краката, а ръцете ме ориентираха. Нито за миг пръстите на едната или на другата ръка не преставаха да докосват нещо — стена, парапет, мебел, завеса. И през цялото време аз знаех, или поне си мислех, че зная точно къде се намирам. Но колко странно и страшничко е потайно да се движиш на пръсти в чужда къща посред нощ! Докато опипом се качвах по стълбите, взех да си мисля за крадците, които миналата зима бяха влезли с взлом в гостната ни и бяха задигнали телевизора. На сутринта, когато дойде полицията, аз им посочих огромното лайно в снега пред гаража.

— Почти винаги го правят — уведомиха ме полицаите. Неизбежно е, понеже ги е страх.

Изкачих стълбите. Прекосих площадката, като непрекъснато докосвах стената с дясната си ръка. Тръгнах по коридора, но се спрях, когато стигнах до първата детска стая. Вратата беше открехната. Ослушах се. Чух равното дишане на осемгодишния Робърт Рейнбоу. Продължих нататък. Стигнах до вратата на следващата детска стая. Тя беше на шестгодишния Били и на тригодишната Аманда. Ослушах се. Всичко беше наред.

Спалнята на съпрузите се намираше в края на коридора, на около четири ярда. Стигнах до вратата. Джери я беше оставил отворена според уговорката. Влязох. Стоях, без да се помръдвам, до вратата от вътрешната страна и се ослушвах дали няма признаци, че Саманта се е събудила. Цареше тишина. Пипнешком се придвижих покрай стената, докато стигнах до леглото откъм страната на Саманта. Веднага коленичих и напипах контакта за нощната й лампа. Извадих щепсела и го оставих на килима. Така. Сега беше много по-безопасно. Изправих се. Не виждах Саманта и отначало не чувах нищо. Наведох се ниско над леглото. Да, дишането й се чуваше. Изведнъж долових аромата на тежкия парфюм с дъх на мускус, който тя си беше сложила вечерта и усетих прилив на кръв в слабините. Бързо и безшумно заобиколих леглото, като непрекъснато докосвах рамката с два пръста.

Сега оставаше да си легна. Сторих го, но под тежестта на тялото ми от пружините на матрака в стаята се разнесе такова скърцане, сякаш някой стреля с пушка. Лежах неподвижно, затаил дъх. Чувах как сърцето ми като бумтящ мотор лудо бие в гърлото. Саманта беше с гръб към мене и не помръдваше. Дръпнах завивките над гърдите си и се обърнах към нея. Усетих женствеността, лъхаща от Саманта. Трябваше да започвам! Веднага!

Протегнах ръка и я докоснах. Тялото й бе затоплило копринената нощница. Нежно положих ръка на