Размяна на съпруги

бедрото й. Саманта не се помръдна. Почаках минута-две, после търсещата ми ръка крадешком се плъзна нагоре. Бавно, целенасочено и много точно пръстите ми се заеха да възпламеняват плътта.

Саманта се размърда. Обърна се по гръб, после сънено промълви: „Ох, Боже… Исусе… Миличък, за Бога!“

Аз, естествено, не казах нищо, а продължих да си върша работата.

Минаха две минути.

Тя лежеше, без да помръдва.

Мина още минута, после още една. Нито едно мускулче на Саманта не трепваше. Взех да се чудя още колко ли време ще мине, преди Саманта да реагира. Настойчиво продължих да действувам.

Но защо тя мълчеше? Защо стоеше безкрайно, напълно неподвижна, замръзнала в една и съща поза?

Изведнъж се сетих. Съвсем бях забравил за Джери! Толкова се улисах, че изобщо не си спомних за личния подход на Джери. Аз си бях аз, не го правех като него! А подходът му изискваше много по-сложни неща, претенциозни до немай-къде. Напълно излишно. Но Саманта му беше свикнала. Сега тя забелязваше разликата и се мъчеше да проумее какво всъщност става.

Само че вече беше твърде късно да сменям посоката. Трябваше да продължавам.

Продължих. Жената редом с мене приличаше на навита пружина. Усещах напрежението под кожата й. Започнах да се потя.

Изведнъж Саманта издаде странен, тих стон.

В главата ми се мярнаха ужасни мисли. Да не би да беше болна? Дали не получаваше сърдечна криза? По дяволите, може би трябваше веднага да се махам!

Саманта отново простена, този път по-високо. После внезапно извика: „Да, да, да, да, да!“ и като бомба, свързана с бавно горящ бикфордов шнур, чийто пламък най-после е стигнал до динамита, тя избухна и оживя. Сграбчи ме в прегръдките си и се нахвърли върху ми така кръвожадно, че сякаш ме нападаше тигър.

Или по-добре е да кажа — тигрица?

Не бях и сънувал, че някоя жена може да прави онова, което правеше Саманта. Приличаше на вихрушка, но шеметна луда вихрушка, която ме изтръгваше от корен, завърташе ме и ме запокитваше надалече в небесата, в места, за чието съществуване и не подозирах.

Самият аз стоях безучастен. Какво можех да сторя? Бях безпомощен. Бях палма, понесена от тайфун, агне в лапите на тигър. Едва дишах, и толкова.

Независимо от всичко изпитвах вълнение, че се оставям в ръцете на една буйна жена, и следващите десет, двайсет, трийсет минути — знам ли колко? — бурята бушуваше. Не възнамерявам обаче да поднеса на читателя ексцентрични подробности. Не одобрявам прането на интимно бельо пред публика. Съжалявам, но това е положението. Надявам се само, че мълчанието ми няма да породи твърде силно чувство за антиградация. Естествено, нямаше нищо „анти“ в достигането на кулминационния момент от моя страна, затова при последния разкъсващ ме пароксизъм аз нададох вик, от който целият квартал можеше да се събуди. После рухнах. Сгърчих се като изпразнен мях за вино.

Саманта ми обърна гръб и мигом заспа, сякаш не беше правила нищо, сякаш просто беше пила чаша вода.

Пфу!

Лежах неподвижен и бавно се съвземах.

Ясно ви е, че имах право за оная издутинка на долната й устна, нали?

Като си помисля, в общи линии имах право горе-долу за всичко, свързано с това невероятно приключение. Тържествувах! Чувствувах се необикновено успокоен, осъществил смислено себе си.

Чудех се кое време е. Часовникът ми не светеше в тъмното. Най-добре щеше да е, ако си отида. Измъкнах се от леглото. Пипнешком, този път не толкова предпазливо, заобиколих леглото, излязох от спалнята, минах по коридора и спрях до стълбите в антрето. Намерих дъждобрана и чехлите си. Облякох се, обух се. В джоба на дъждобрана имах запалка. Използувах я да видя колко е часът. Беше два без осем минути. По-късно, отколкото си мислех. Отворих вратата и излязох навън в тъмната нощ.

Мислите ми се съсредоточиха върху Джери. Дали всичко беше наред? Дали и той беше успял? Придвижих се в мрака към дупката в плета.

— Здрасти, приятел! — прошепна един глас наблизо.

— Джери!

— Наред ли е всичко? — попита Джери.

— Страхотно беше! — казах аз. — Изумително! А при тебе?

— Също.

Усмихваше се — видях как белите му зъби проблеснаха в тъмнината.

— Успяхме, Вик! — продължи шепнешком Джери, докосвайки ръката ми. — Ти беше прав! Точно така стана! Истинска сензация!

— Ще се видим утре — прошепнах аз. — Иди си у дома.

Разделихме се. Минах през плета и влязох в къщи. Три минути по-късно се намирах в безопасност в собственото си легло, а редом с мене жена ми дълбоко спеше.

На другия ден, в неделя, станах в осем и половина. Слязох по пижама и халат, както всяка неделя, за да приготвя закуската за семейството. Оставих Мери да спи. Синовете ми — деветгодишният Виктор и седемгодишният Уоли, вече бяха в кухнята.

— Здрасти, тате! — посрещна ме Уоли.

— Ще ви направя страхотна нова закуска — съобщих им аз.

— Какво? — възкликнаха в един глас двете момчета. Бяха ходили в града да купят неделния вестник и сега разглеждаха комиксите.

Ще препечем хляб и ще намажем филиите с мармалад от портокали — казах аз. — После ще сложим върху мармалада парченца хрупкав бекон.

— Бекон ли? — учуди се Виктор. — Върху мармалад от портокали?!

— Да, странно е, но почакайте, докато го опитате. Страшно е вкусно!

Извадих сока от грейпфрут и изпих две чаши. Сипах и за Мери чаша, и я оставих на масата. Включих електрическия чайник, сложих филиите в тостера и се залових да пържа бекон. Точно в този момент Мери влезе в кухнята. Беше облякла върху нощницата си кокетен прозрачен халат с цвят на праскова. — Добро утро! — поздравих я аз, хвърляйки поглед през рамо, докато се занимавах с тигана.

Тя не ми отговори. Отиде и седна на стола си, взе сока от масата и започна да го пие. Не поглеждаше нито мен, нито момчетата. Продължих да пържа бекона.

— Здрасти, мамо! — обади се Уоли.

Тя и на него не отговори.

От миризмата на тлъстия бекон започна да ми се повдига.

— Пие ми се кафе — каза Мери, без да ме погледне. Гласът й звучеше много странно.

— Веднага ще ти направя.

Махнах тигана от огъня и бързо приготвих чаша кафе без мляко, след което й го поднесох.

— Момчета — каза тя, обръщайки се към децата, — може ли да идете с вестника в другата стая, докато стане закуската?

— Защо да отиваме? — попита Виктор.

— Защото аз го искам.

— Да не правим нещо лошо? — попита Виктор.

— Не, миличък, не. Само че искам да останем за малко сами с татко.

Усетих, че сърцето ми се свива. Изпитах желанието да избягам. Искаше ми се да изтичам до входната врата, да хукна по улицата и да се скрия.

— Сипи си кафе, Вик, и седни — каза Мери с напълно безизразен глас. Не си личеше да е ядосана. Гласът й не изразяваше нищо, само дето тя продължаваше да не ме поглежда. Момчетата излязоха, понесли комиксите от вестника.

— Затворете вратата — поръча им Мери.