Действително, малко след като свърши, тя се съвзе, но не така, както той очакваше. Лаура наистина започна да се ядосва: беше му казала всичко, довери му се, а той нищо не й казваше.
— Разочарована съм от теб — каза тя, докато смъкваше предпазителя от члена му. За отмъщение изсипа съдържанието му през прозореца на улицата, след това го прибра в джоба си. Вероятно за да го измие, помисли си той.
— Съжалявам — отвърна той, — но нямам какво да ти кажа. Ако имах, щях да ти кажа, честно.
Тя веднага скочи и започна да се облича бързо.
— Върви по дяволите, гаден лъжец. — Когато излизаше, трясна ядно вратата.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Морган се облече лениво, след това слезе, за да огледа къде е момчето. Видя го да седи на верандата и да си чисти ноктите с джобния нож.
— Когато тази мис Йодър излезе оттук, изглеждаше доста разярена. — Момчето даже не се усмихна. — Мисля си, че не сте се сработили. Много лошо, защото беше сладка.
— Да. Хайде да отидем да изпием две бири. Искам да говоря с теб. Яде ли?
Момчето се изправи.
— Няма начин. Цените в този град са ужасни!
— Не се плаши, аз ще те нахраня. Ела.
Не забелязаха никъде Лаура, което обаче не означаваше, че не ги наблюдава отнякъде скришно. Информацията за оръжието може да се окаже само желание, даже и ако самата тя си вярваше на това. Въпреки професионалните й качества имаше нещо капризно в нея. Ако искаше нещо да е истина, тогава то е истина. От друга страна, историята с пушките може да е хитър ход да го прати за зелен хайвер, да го отдели от рутинната му работа, да открие с какво се е захванал Холидей.
Влязоха в едно друго заведение и Морган плати две бири, след което седнаха на една маса, от която тъкмо ставаха трима мъже. Това беше голямо и шумно място. Тук даже имаше и състав, който свиреше на импровизиран подиум до бара. Някои от пиячите бяха моряци от корабите. Огледа внимателно всеки един, но не забеляза нито една позната физиономия, за което беше искрено благодарен.
След секс винаги го избиваше на жажда и той пресуши първата халба на няколко глътки. Беше толкова шумно, че момчето трябваше да се наведе напред, за да чуе какво му говори, но по този начин никой не можеше да ги чуе.
Морган му разказа за пушките и всичко, което получи в отговор, беше само едно кимване.
— Това може да са глупости, но ще се наложи да проверим. Ако наистина агентите на Холидей раздават оръжие на индианците, това може да означава само голям проблем за всички племена. Какво може да го спре да каже, че индианците купуват и укриват оръжие, планирайки война, като чакат само удобното време, за да я за почнат.
Тикнор обаче беше методичен.
— Но как можем да открием оръжията, ако са скрити?
— Няма да търсим пушките — отвърна Морган. — Това, което трябва да направим, е да отидем до там и аз ще говоря със свещеника. Казва се Бодро. Чувал съм за него, че познавал индианците по-добре от всеки друг. Може пък той да има да ни каже нещо.
Момчето се наведе още по-напред.
— Не мислиш ли, че ще е смешно да крият в мисията пушки, а? Бих казал, че резерватът ще е по- приемлив. Там можеш да намериш лудите, които не биха искали да бъдат открити. За тях оръжията вече са нещо приемливо.
Момчето говореше истината. Трябваше да се провери. От това, което беше чувал, беше разбрал, че индианците в тази мисия били доста щастливи. Този отец Бодро се отнасял с тях добре, не ги поучавал толкова яростно, колкото баптистките или методистките мисионери по другите части. Той беше як мъж, някога военен свещенник, а сега защитаваше индианците от заселниците, които ги мразеха, и гонеше продавачите на алкохол, които винаги се навъртаха покрай индианците, знаейки склонността им да се напиват за щяло и нещяло. Ако не искаха някого в мисията, той нямаше право да остава там. Всеки човек имаше право да се върне в резервата, където обаче животът беше труден, храната — оскъдна и нямаше никакви удобства. Доколкото Морган знаеше, никой не беше направил такова нещо и даже старият вожд Нотус стана добър католик и смяташе да си остане там.
Тикнор рисуваше въображаеми картинки по масата с пръст.
— Те няма да кажат на свещеника за пушките. Ако е така, трябва да ги вкарат вътре, когато го няма, и да ги скрият много добре. Така че и да има такова нещо, те ще отрекат.
— Няма и съмнение, че ще го направят в началото — кимна Морган. — Но отец Бодро е известен като суров и много умен човек. Както и да е, индианците са лоши лъжци, защото не са научени на това за разлика от нас. Мисля, че отецът ще разбере, ако го излъжат. Ако реши, че го лъжат, ако сметне, че крият някъде оръжие, тогава ще се наложи да отидеш до Боис, за да информираш генерала. Ако не се е появил още, ще го изчакаш. Няма да оставаш никакви съобщения, разбра ли ме?
— Разбрах те добре. Но как ще те открия по-късно? Морган надигна втората кана.
— Трябва да решим.
Тъкмо привършваше бирата си, когато на вратата се появи онзи Латимър с още двама. И тримата бяха пияни, но Латимър — най-много. Този мъж беше доста едър, а и двамата му компаньони по чашка не му отстъпваха. Морган не си спомняше много за него. Като че ли беше малък фермер, който се прехранваше със земеделие. Бедните фермери се занимаваха с това, за да връзват двата края. Дори и да бяха приказвали или пили някога, нямаше никакъв спомен за това, а точно сега нямаше ни най-малкото желание и за двете.
Латимър обаче явно беше на друго мнение, защото веднага разбута хората покрай себе си и бързо започна да си проправя път към тях. Тъкмо се надигаха от масата, когато той застана пред тях.
— Няма да си тръгнеш, нали, Морган? — Гласът му беше достатъчно ясен, за да се разбере, че не иска Морган да си тръгва и ще направи всичко, за да го накара да остане с него. — Не пожела да пиеш с мен преди това. Защо? Срам те е да пиеш с беден човек като мен, нали? Ти, големият фермер, който отглежда коне, който дрънка с генерали, седи в палатките им и си пие кафето с тях, докато останалите стояхме на дъжда.
Морган се опита да обърне всичко на шега, защото не искаше по никакъв начин да възникне свада.
— Ако генералът ти предложи кафе, трябва да го изпиеш. В противен случай може да се озовеш до стената за разстрел.
Номерът обаче не мина. Латимър беше в доста гадно настроение, за да се смее на шегички.
— Ти никога не си се сблъсквал с опасностите, Морган. Знаеш ли какво, ти просто беше галеничето на генерала. Когато започна войната, нямаше и гърне, в което да се изпикаеш. Как така се промениха нещата, а? Късметлия ли си, или просто генералът те вкара в бизнеса? Двамата винаги си говорехте, пиехте заедно кафе. Ако ме питаш, това беше доста странно.
Морган усети какво иска да намекне, явно и другите двама разбраха, защото започнаха да се смеят гръмогласно. Момчето обаче не правеше нищо, просто стоеше с мъртвешки бледо лице, а ръката му беше на няколко сантиметра от дръжката на револвера. Боже, помисли си той, тези тримата не са въоръжени, а той смята да ги застреля заради обидата.
Латимър пристъпи напред. Търбухът му беше точно толкова голям, колкото и самият той. Двамата до него автоматично пристъпиха напред. Латимър удари с юмрук дланта на другата си ръка.
— Сядай долу, Морган, и ще пиеш. Ще пием биричка, докато ти ни разказваш как успя да станеш толкова голям коневъд. Седни, иначе аз ще те накарам да седнеш. Слабокът до теб също да сяда.
Тихият глас на момчето изведнъж надвиши врявата около тях.
— Не ме наричайте с лоши думи, мистър. Това не ми харесва.
— Охо! Не му харесвало! Бобената шушулка не харесвала това! — Латимър мушна единия от приятелите си в ребрата. Онзи се изсмя, но се вгледа внимателно в момчето, повече загрижен за него, отколкото приятелят му. Латимър явно смяташе да се заяжда, защото не спираше. — Не му харесва, но какво смята да направи? Ще измъкне голямото пушкало, което е запасало на кръста, и ще ме гръмне ли? Трябва ли да се
