законът веднага ще започне да ни преследва, а точно това не трябва да се случва. И стига си се влачил след мен, имаме достатъчно работа за вършене.
Долу на Локвата, така наричаха доковете, слизаха пасажерите на един от параходите, който тъкмо беше пристигнал. Повечето бяха мъже, а някои от тях можеха и да наемниците, които Холидей привикваше от Сан Фран-циско. На нищожна цена можеше да се наемат всякакви наемници, но той не беше повярвал напълно в измишльотините на Лаура. Все пак щеше да предаде информацията на генерала, защото така беше обещал. А какво щеше да реши генералът, си беше негова работа.
По пътя си към конюшните се спряха да послушат оратора, който говореше пред някакво събиране. Такова събиране през деня си беше повече от странно. Обикновено тези неща се правеха през нощта, на запалени факли и под ударите на барабан. Нямаше ораторска платформа, използваха верандата на малък хотел, който гледаше към главната улица.
Ораторът беше на около четиридесет години, с разрошени коси и налудничави очи. Морган успя да разпознае в него гръмогласен политик, който веднъж беше минал през Спейд Бит, за да събира гласове. Отнасяше се за нещо като териториално представяне. Сега обаче той псуваше и проклинаше индианците, наричайки ги червени негри, внушаваше, че е необходимо да бъдат изселени от тази територия, а ако откажат, да бъдат очистени до крак. Не говореше за точно определено племе. Смяташе, че всички индианци са червени негри и жестоки убийци, спънка за обществото и прогреса и трябва да се махнат или да бъдат избити.
— Не трябва да показваме никаква милост — викашетой, — защото и те няма да се смилят над нас. Ако не ги накараме да се махнат сега, след това ще е много късно. Тези от вас, които бяха тук през последната война, знаят какво искам да кажа. Преди армията да успее да сгащи това жестоко червено копеле Джоузеф и неговите хора, които се опитаха да се измъкнат в Канада, диваците колеха, палеха и изнасилваха навсякъде по тези места. Загубих семейството си заради тези мърши. Те изнасилиха дъщеря ми и жена ми, обезобразиха ги, след което ги убиха и скалпираха. И ако се наложи, ще го направят пак, ще го сторят на собствените ви жени и затова трябва да ги спрем, преди да са започнали.
Отпи от чашата вода, която стоеше на земята до него, след това продължи:
— Генерал фил Шеридан има право, приятели. Той казва, че „Единствено мъртвият индианец е добър индианец“ и това са верни думи. И искам да ви кажа, че Шеридан не използва тези думи, за да набира гласове. Той се е борил срещу индианците дълго време и доста сурово, избивал ги е до крак, унищожавал е лагерите им и истински мрази червените копелета. Той предлага да бъдат избити, да няма повече мир с тях, никакви договори, земята трябва да бъде изчистена от тяхното присъствие…
— Ела — обърна се Морган към момчето. — Наслушахме се на достатъчно глупости за днес.
— Но това не са глупости, мистър Морган.
— Глупости са. Хората на вожда Джоузеф са направили всичко това, но и нашите хора са направили същото и с тях. Това беше мръсна, жестока война. Натиснахме силно Джоузеф и той ни го върна. Ако се случи нещо такова, индианците нямат разбирания за цивилизована война. Те измъчват, изнасилват, убиват старците и децата. Както каза мъжът, това може да се случи отново. Но различното сега е, че Холидей се опитва да го направи. Едно надигаме на индианците ще бъде извинението, за което мечтае. Той иска това, за да разбие индианците, да убие колкото се може повече от тях, а останалите да извози в Оклахома. Проблемът е, че това може да не се окаже толкова лесно. Ако все пак започнат да ги изселват, всички могат да се укрит из пущинаците и тогава наистина ще падне голямо клане, защото няма да се дадат доброволно. Ще нападат и убиват точно както и Джоузеф, и много хора ще умрат, преди да ги спрат.
Морган се движеше бързо, искаше да се махне по-бързо от този град, но и момчето крачеше бодро до него.
— Не харесвате индианците, нали, мистър Морган?
Морган искаше по някакъв начин да прекъсне този разговор. Той го навеждаше към стари спомени от войната. Помнеше как в студена зимна сутрин успяха да хванат в капан една от бандите на Джоузеф в един затворен каньон. Индианците бягаха от тях й сгрешиха, като влязоха в него. За тяхна беда той беше затворен от другата страна, а стените му бяха вертикални и гладки, така че Не можеха да се измъкнат по никакъв начин. Индианците нямаха ни най-малкото намерение да се предават, затова те ги избиха с постоянната си стрелба отдалече. Не им беше необходимо много време за това, защото половината бяха измрели от глад. В Спейд Бит генералът го беше попитал дали помни кръвта по снега. Помнеше я, и то много добре.
— Не съм сантиментален, особено като става дума за индианците — каза той накрая. — Някои от тях са много жестоки и ако стане война, независимо по каква причина, точно те ще започнат да колят и палят. Хайде, стига. Хайде да не обсъждаме повече. Имаме работа за вършене.
Докато оседлаваха конете, Тикнор не обели нито дума. Запътиха се бавно към моста над Змийската река в Края на града. Ако не пресечаха оттам реката, трябваше да преминат през целия шибан град, за да стигнат до другия брод. Това си беше доста пълноводна и буйна река, така че трябваше да се внимава с нея. Човек, който не отчита това, лесно можеше да се удави, както се е случвало много пъти досега.
След като минаха по моста, се насочиха към дълбоките гори на север към река Салмон. Там индианците от мисията на отец Бодро държаха дъскорезница и няколко пъти в годината превозваха обработения материал. Това беше част от усилията на отеца да даде някакво признание на индианците за добре свършената работа, а и по този начин да припечели малко пари. Морган знаеше това, тъй като дясната му ръка Сид Сефтон купуваше от време на време вестници. Сид се беше научил да чете и пише доста късно и все още не се справяше добре с печатните букви. Имаше навика да чете на всички, даже и да предизвикваше прозявки у тях. Знаеше имената дори на дребните политици в някой отдалечен район и веднага можеше да ги каже. Благодарение на него сега той знаеше и за отец Бодро.
Мисията отвсякъде беше обградена от дива природа. Салмон си беше толкова буйна, колкото и в Айдахо. Не напразно я наричаха Реката, от която няма връщане, толкова много хора бяха загинали в каньоните и клисурите, през които преминаваше. Отвсякъде я заобикаляха планини и на места тя се спускаше толкова бързо, че в някои вирове имаше големи водовъртежи, които изкарваха на повърхността пяна. В някои от тези планини никога не беше стъпвал човешки крак, дори и на индианец. Там можеше не само един човек, но и цяла група да изчезне и никой да не разбере за това.
Щеше да им отнеме един ден яздене, докато стигнат там, където Салмон се вливаше в Змийската река. След като стигнат там, трябваше да следват реката. Северно от нея имаше лоши пътища. Някои от тях водеха направо към изоставени мини или дърводелски лагери в планините. Трябваше да се придържат колкото се може по-близо до реката, понеже знаеха, че някъде по нея е и мястото, към което са се насочили.
Денят беше топъл, градът се намираше в най-ниската част на този район, затова все още въздухът беше топъл. Морган свали палтото си и го сложи зад себе си на седлото. Не мислеше, че яздят към капан. Но все пак трябваше да се провери какво става там, защото това беше идеалното място за подмолна дейност, което веднага го наведе на въпроса: Защо пък агентите на Холидей ще раздават оръжие на индианците, които са толкова навътре в пущинаците? В този район имаше няколко малки мини, но тук не участваше нито една голяма компания. Като цяло всичко това си беше загадка.
Морган не обичаше загадките, въобще не му харесваше да си играе на детектив. Въобще не го биваше за тази работа, беше прекалено нетърпелив. Предпочиташе да се хвърля с главата напред, като след това, естествено, трябваше да се оправя и с последствията. Но това не беше възможно сега, защото трябваше да измине доста голямо разстояние с този младеж и да лъже наляво и надясно, че търси нова стока. Ето защо всичко го дрезне-ше. Трябваше да каже на генерала да вземе Пинкертон. Въпреки лошото настроение мисълта за това го накара да се усмихне. Не можеше да разбере какво го караше да се чувства толкова раздразнен, беше се научил да приема нещата такива, каквито са. Може би се дължеше на факта, че го болеше главата и отвън, и отвътре.
Слънцето вече наближаваше линията на хоризонта, а те все още не бяха изминали много и доста път трябваше да яздят, докато стигнат до Салмон.
— Ужасно мълчалив сте, мистър Морган — прекъсна момчето тишината по едно време. Морган го погледна.
— Направи ми една услуга. Не говори, разбери, не говори! Не обичам да говоря и не обичам да слушам. Разбра ли?
