страни. Морган бръкна в багажа и измъкна малък бинокъл. Беше доста стар и го имаше от много години, не беше силен, лещите му бяха зацапани и трябваше да го поизчисти малко, за да погледне през него.
Да, това беше дъскорезницата. Зърна блестящото назъбено острие на триона. Една от другите сгради беше навес за готовия материал. И тя беше отворена от двете страни като дъскорезницата и вътре се виждаха дългите трупи, наредени една до друга. Третата сграда приличаше на училище. Премести малко бинокъла и встрани от сградите, почти невидима от дърветата, зърна по-малка постройка. Това явно трябваше да е къщата на свещеника, малка, спретната, боядисана в бяло. Изглеждаше така, сякаш отецът не искаше да се меси в живота на индианците. Явно беше учтив и щедър човек, щом беше решил да ги остави да се развиват сами.
Премести наляво и надясно бинокъла. Селището беше изоставено, не се виждаше никаква жива душа. Нищо не помръдваше, даже и кучета не се виждаха. Къщите на индианците, наредени в кръг, бяха непокътнати, но празни. Подаде бинокъла на Тикнор.
— Няма никой долу. Ако искаш, погледни и ти.
Тикнор огледа внимателно.
— Отишли са някъде. Мислиш ли, че са някъде тук и ни наблюдават?
Морган взе отново бинокъла.
— Съмнявам се в това. И ти ли не зърна нито едно куче, а?
— Прав сте. Най-малкото поне кучетата щяха да са тук. Но къде е свещеникът, нали той е шефът тук? Къде може да е той?
— Къде са всички? Слушай, аз ще сляза до долу, за да огледам. А от теб искам да обиколиш и да огледаш над какво толкова кръжат ястребите. Може би е само умряло животно, но най-добре е да провериш. Внимавай, движи се бавно, за да не те изненада някой. Още при първия знак за опасност веднага дай изстрел. Аз веднага ще ти се притека на помощ. Внимавай, чуваш ли?
— Чух ви.
Момчето се отби от пътя и се насочи към боровете. След по-малко от минута, от него нямаше и следа. Морган бавно подкара коня си към селото. Ако все пак имаше някой там и искаше да го убие, нямаше да е кой знае каква трудност да стори това. Ако можеха да стрелят, можеха да го очистят, но никой не стреля. Нищо не мърдаше, не се чуваше ни най-малкият звук. Кръгът от индиански къщи беше прашен, личаха стъпки от боси крака, които бяха тъпкали с години наоколо. Тук там се виждаха празните огнища, но веригите и съдовете за готвене ги нямаше.
Зърна и следи от коне, не много, защото явно дъжд беше заличил повечето. Така премина покрай кръга и се спря пред най-голямата къща, която явно беше на вожда Нотус. И тя беше празна като всички останали.
Машините в дъскорезницата обаче не бяха взети. Парният двигател, който задвижваше триона, беше студен. Единствената къща, която не беше проверил, беше тази на свещеника, скътана назад между боровете. Насочи се към нея, замислен защо ли момчето се бавеше толкова. Пред къщата имаше малка и тясна веранда и той се спря на нея, заслушан в звуците наоколо. Нещо, което приличаше повече на движение, отколкото на звук, го накара да измъкне револвера си. Вратата беше отворена и той влезе. Това беше къщичка за сам човек: една голяма стая, която служеше за всекидневна и спалня, и малка кухничка. Вратата на кухнята се затвори леко. Но когато влезе, тя беше отворена. Вътре е имало някой, по-точно жена, индианка. Усещаше миризмата на мечата мас, с която си е мазала косата, парфюма, който индианките правеха от различни коренчета и билки. Огледа внимателно къщата, но не откри нищо, а и нищо не му направи впечатление.
Бавно се запъти през селото обратно, за да изчака момчето, когато вратата на къщата на вожда се отвори и отвътре се появи някаква жена. Ако не му се беше обадила, сигурно нямаше да я забележи. Беше в средата на следобеда, слънцето грееше ярко. Въпреки оръжието, което той бе извадил, тя даже не се сепна. Той бързо пъхна обратно револвера си, след това се насочи към нея. Тази индианка изглеждаше доста добре. Беше облечена в традиционната носия на нез перс: везана пола от еленска кожа и фланелка. Носеше мокасини, косата й беше опъната назад и вързана добре. Блестеше гарвановочерна, а очите й като че ли светеха с черен блясък. Стоеше така, без да мърда, и чакаше той да се приближи.
Морган знаеше малко езика им, затова попита:
— Къде са всички?
— Всички заминаха — отвърна тя на английски. Английският й не можа да го учуди, явно го беше научила от свещеника.
— Къде са отишли?
— В резервата „Колвил“ във Вашингтон. Отец Бордо ги закара там. Скоро ще има война, а той не иска те да участват. Свещеникът познава индианския агент там и той ще ги вкара лесно вътре. Както виждаш, оставили са всичко тук. Морган забеляза, че под фланелката не носеше нищо. Оскъдното облекло трудно успяваше да прикрие едрите й гърди. Това явно не й беше ежедневна дреха, особено ако наблизо живее и свещеник. Но може и да беше: отецът имаше репутацията на човек, който се отнася свободно с индианците. Но тук имаше нещо, което не бе наред.
— А ти защо си все още тук? — попита той.
— Когато напуснах резервата, се заклех никога да не се връщам нито в този резерват, нито в който и да е.
Това беше доста прям отговор, но какво искаше да му каже?
Какво може да търси сама жена тук, на деветдесет мили от най-близкото селище. При това индианка.
— Но къде ще ходиш? — Не му пукаше въобще къде ще ходи, но самото й присъствие тук го озадачаваше.
— Далече от Айдахо, където ни мразят. Мога да говоря английски и мога да върща това-онова. Свещеникът ме научи да чета. Ще намеря някаква работа.
Няма начин, помисли си Морган. Някак усети, че тя се лъже сама, след като отецът си е заминал. Дрехите й изглеждаха така, сякаш носеше костюм, а не се стягаше за път. Въобще не й повярва за това нейно заминаване далече от Айдахо. Звучеше тъжно, но пресилено.
От нея се носеше силна миризма, но не и неприятна. Даже и от това разстояние я усети и пенисът му веднага започна да се втвърдява. Независимо на какво се е надявал отец Бодро в опитите си да я научи да чете, тя все пак си оставаше дива индианка. И сега цялата й дива природа започна да го завладява.
Морган харесваше индианките, но въпреки всичко се поколеба, когато тя се обърна и влезе в къщата на вожда, като преди това му махна, за да влезе след нея. Последва я, замислен колко похотлив и гаден е станал. Момчето все още не беше се върнало, но човек, който умее да борави така сръчно с оръжието, би трябвало да умее да се пази.
Около тази жена имаше нещо тайнствено, което Морган трябваше да разбере или дългото пътуване щеше да е за нищо. А той искаше да вникне в нея, да проникне в нея. Всички ги наричаха червенокожи, но като цяло това беше грешка. Тази красавица имаше златистокафява кожа, блестяща на слънцето. Под дългата пола, която почти докосваше земята, той знаеше, че се крият дълги мускулести крака. Това, за което си мислеше, беше лудост, но сега не можеше да направи нищо против него. Трябваше да си мисли за нея като за враг, който е опасен, но сега вече не му пукаше за това. Та това си беше като сън: да откриеш жена в изоставена мисия, и то жена като нея. В това диво място тя се държеше толкова предизвикателно, че той вече беше готов да я изнасили отзад, ако все пак реши да не му даде. Груб фермер напада невинна индианска девица. Не мислеше, че ще е точно това.
Но защо тя си го търсеше — не можеше да си обясни. Що се отнася до репортерката, тя просто е искала малко игри, въпреки че се чудеше защо ли трябва да се ограничава в това. Но даже и в една мисия трябва да има достатъчно много младежи, които са готови да й дадат това, което сега тя си търсеше. А и кой може да й устои? Каквото и да е, на Морган вече не му пукаше. Предвид всички обстоятелства едно хубаво чукане с нея нямаше да е грешка точно сега. Детективска работа, опита се да си внуши той, това си е част от работата.
Нямаше къде да се легне, освен на земята, но и това беше добре, тъй като къщата на стария вожд беше чиста и единствената миризма беше на пушек. След като влезе вътре, тя не му каза нищо. Явно нямаше намерение да го убие, защото, ако възнамеряваше това, досега да беше го сторила с голи ръце. А и наблизо