генерала.
Тикнор се справи добре и Морган си помисли, че пред генерала вече всичко щеше да бъде казано гладко и точно. Все още нямаше ни най-малката представа какво можеше да направи генералът с тази информация. Нямаше и съмнение, че сигурно щеше да се опита да събере хората, които са срещу Холидей и неговите опити да измести индианците от резерватите. Ако не са уплашени прекалено от Холидей, те може би щяха да дойдат на това събиране. Ако все пак се съберяха достатъчно, тогава Холидей нямаше да има голяма възможност да направи нещо срещу това. Наемниците му нямаше да се осмелят да стрелят по стотици хора, особено ако в тълпата има и жени. Каква тълпа? Генералът щеше да е щастливец, ако успее да събере и две дузини слушатели. Момчето вече беше готово да тръгва.
— Знаете ли къде ще можем да се намерим пак?
— Долу-горе. Холидей има няколко търговски пункта южно от Крейгмънт. Мисля, че са четири само между Крейгмънт и Грейнгвил. Баща му имаше повече, но сега вече има по-малко търсене, защото изникнаха толкова много нови градове. В Грейнгвил е най-големият. Ако не ми се наложи да ходя някъде, ще те чакам там след две седмици, считано от днес.
— Както кажете, мистър Морган. Но защо ще ходите по тези пунктове? Индианката нали каза, че пушките са дошли от единия от тях. Не можете просто така да влезете и да започнете да разпитвате. А освен това, какво повече може да се научи?
Морган вече изпитваше искрено желание Тикнор да тръгва.
— Може би нищо. Но искам все пак да хвърля по едно око, може пък да се окаже от полза. А сега тръгвай. И се разбрахме: Грейнгвил, две седмици от днес.
Момчето обърна коня си.
— Ако сте там.
— Ще се опитам да бъда.
След това се насочи към града с единствената мисъл да се опита да намери Лаура. Може пък да имаше още нещо, което да му каже. Но не можеше да отиде направо в сградата на вестника и да попита за нея. Този плъх Нийл веднага ще стане подозрителен и това може да й коства живота. Нийл е един от любимците на Холидей, му беше казала тя и постоянните му връзки с толкова властен човек го бяха направили груб. Мислеше си, че е недости-жим. И ако се усъмни достатъчно в нея, Лаура може да умре. Не знаеше и къде живее, но и да се опита да я търси, пак щеше да предизвика съмнение. Може пък да живееше в някой от пансионите или хотелите. Имаше достатъчно в града, за да му отнеме достатъчно време.
Още веднъж си помисли колко некадърен е за тази детективска работа. На негово място професионалист щеше да знае как да действа, за да разбере къде живее, без да предизвиква любопитство, а той си нямаше и представа. Да каже, че е някакъв роднина от… По дяволите, та той даже не знаеше откъде е тя. Лъжа като тази с братовчеда нямаше да мине. Трябва да измисли нещо по-хитро.
Помисли си за бармана в модното заведение до общината, където висяха постоянно адвокати и политици. Това беше сърдечен, приятен човек, който винаги имаше добра дума на устата си и явно познаваше всеки един от честите си клиенти. Там можеше да има късмета да разбере къде живее. Разбира се, можеше и да не иска да даде информация на някакъв непознат, но ако нищо друго не помогне, парите щяха да помогнат. Най-доброто щеше да е да представи ситуацията така, сякаш тя му е допаднала много. Това поне може да се разбере доста лесно.
Когато се вмъкна вътре, мястото беше наполовина празно. Двама мъже, които приличаха на адвокати, си говореха тихо за някакво съдийско решение.
— Това е доста некадърен закон, както и да погледнеш на него — каза единият от тях.
Барманът седеше подпрян на рафтовете с пиене и четеше вестник. Когато зърна Морган да се приближава към него, веднага се изправи.
— Какво да бъде, мистър?
— Една бутилка прясна бира.
Морган сложи един сребърен долар на бара.
— Задръж рестото. — Нормално беше да каже това. Нямаше кой знае колко като ресто, но барманът кимна в знак на благодарност, след това се върна към вестника си.
— Виж — започна Морган, — може би си спомняш, че преди седмица бях тук. Пихме по едно с мис Йодър от вестника.
— Разбира се. Тя поиска малка бира. Вие я поръчахте и платихте.
— Бих желал и аз да имам памет като вашата.
— В този бизнес трябва да имаш добра памет. Ако се опитваш да я откриеш, защо не провериш във вестника? Ако я няма там, тогава не мога да ти кажа нищо. Откакто пихте тук, не се е отбивала насам. Което си е доста странно. Обикновено всеки ден се отбива поне по един път, пие си бирата, разговаря с адвокатите и така нататък. Добър събеседник е и си разбира от работата.
Морган не знаеше какво да си мисли. Репортер, който събира информация с такъв хъс и рутина, не може да се промени така. Хората от общината, политиците и адвокатите са най-добрият източник на информация в Левистон и тя не би се спряла по никакъв начин да ги разпитва. Разбира се, може и да се е разболяла или нещо подобно, но не мислеше, че е това. Изведнъж се почувства зле.
— Може и да е болна — започна той. — Случайно да знаеш къде живее? Бих желал да я видя, да си поговоря за коня, който искаше да си купи. Занимавам се с коне и северно оттук имам ранчо за коне, а днес ще трябва да се прибирам. Тя е добра жена и ще й продам прекрасен кон на добра цена.
Барманът се усмихна.
— Мисля си, че явно вече е уморена от тази двуколка, с която обикаля. Нека да си помисля. Живее в пансиона на мисис флаглър, който е само за жени. Намира се нагоре по улица „майор Андрю Хенри“. Това е къса улица, която стига до хълма, вдясно от главната. Просто минавате покрай банката, завивате наляво и попадате точно там. Но може и да спестите време, ако попитате за нея във вестника.
— Това и ще направя. — Морган пресуши бутилката.
— Ако я видите, кажете й, че ни липсва. Ако е болна, й кажете, че й пожелавам да се оправи бързо. Това местенце не е същото, когато я няма.
Морган благодари и след това се насочи директно към пансиона. Уличката се оказа тясна и къса. Всичките къщи бяха прилепени една до друга. Левистон имаше малко пространство за жилища и Морган зърна и други подобни улички.
Откри и къщата на мисис флаглър. Висока, бяла и нова, а името й грижливо беше изписано на вратата. Под него имаше втори надпис: САМО ЗА МЛАДИ ДАМИ. До вратата имаше звънец, който звънеше, след като се натисне ключът. След малко на вратата се появи прислужничка със сива работна дреха и бяло боне на главата.
— Не прочетохте ли надписа, сър? „Само за дами“. — Акцентът й беше ирландски.
Когато се отвори вратата, отвътре замириса на пресен лак и мебел.
— Не търся стая. Бих желал да се видя с мис Йодър, ако е тук. Ние се познаваме.
Прислужницата го погледна някак странно, явно не знаеше какво да каже. Отвътре писклив старчески глас се обади треперещо:
— Какво има, Бриджит? Кой е дошъл?
— Един джентълмен пита за мис Йодър.
Мисис флаглър, жена на шестдесет, със строго лице, се появи на вратата и нареди на момичето да си гледа работата. Лицето й беше бяло и непроницаемо, но очите й гледаха нервно.
— Мис Йодър не е тук — отвърна тя.
— Ами къде е тогава? Бих искал да поговоря за бизнес с нея, законен бизнес.
— Казах ви, че не е тук.
— А аз ви попитах къде все пак е тя.
Старицата се опита да затвори вратата, но той я подпря с ботуша си. Тя не само беше нервна, а явно се страхуваше от нещо.
— Моля ви вървете си, сър. Не знам къде е. Трябва да е напуснала внезапно града. Репортерите доста често го правят.
Морган се надяваше тя да не се разпищи за помощ. Не, не се развика, но устата й трепереше.
— Няма да си тръгна, докато не ми кажете къде е Лаура Йодър. Сериозно ви говоря. Ако се е случило
