добре.
Знаеше, че генералът, далече от тук, нямаше да одобри това, което бе решил да направи. Щеше да му каже да се довери на закона. Ако все пак законът в Левистон е покварен, тогава върви до областната полиция и там разкажи всичко.
Не се наложи да се обърне, за да забележи, че Нюболд и друг мъж влизат вътре, защото точно срещу него имаше огледало. Това трябваше да е неговият човек. Беше висок, едър, с късо подстригани червени коси. Той караше вестниците с фургона, така че не носеше книжна шапка, както печатарите. Неговата беше сива, кокетна, полегнала назад. Носеше панталони и червена риза. Мъжът до него беше облечен с костюм, стар и малък. Шапката му също беше стара и овехтяла. Забеляза увисналите мустаци, които му придаваха някак тъжен израз. И той беше като този, който старицата му описа.
Морган поръча още една бира. Личеше си, че червенокосият беше доста известен сред останалите пиячи. Всеки се обръщаше с малкото му име: Оскар това, Оскар онова. Как са нещата, Оскар? Печелиш ли, Оскар? Кога ще започнеш да работиш за майора, Оскар? Една камара глупости.
Морган виждаше, че Нюболд е полупиян.
— Мои скъпи приятели — извика той, когато шегите попрестанаха. — Готов съм да изтрая един рунд на пиене, но само това. Изкарахме си доста добре седмицата, но сега вече съм финансово затруднен.
Това предизвика симпатия и единият от мъжете каза:
— Когато ги имаш, ги харчиш, Оскар. Никой не може да те вини за това.
— Благодаря ти, мистър Фитзпатрик — замаза той думите малко. Играеше игра, този трогателен червенокоско, но зелените му очи го издаваха. Колкото и да се клатеше и залиташе, наблюдателните му очи се стрелкаха насам-натам подозрително и внимателно.
Едно спокойно и жестоко копеле, помисли си Морган. Трудно беше обаче да опише приятеля му. Първото му впечатление беше за чиновник в малък хотел или амбулантен търговец. И той беше пил, но не беше пиян.
— А сега, добри хора, ако пристъпите към бара… — Нюболд хвърли няколко сребърни долара на бара, след това започна да бърка по джобовете си, надявайки се да намери още пари. Най-накрая извади от задния си джоб две двайсетачки.
— Здрасти, Гори. Все още има радост за старото момче.
Сребърните долари и част от двайсетачката платиха рунда пиене. След това двамата се настаниха на една маса и продължиха самостоятелно да пият. Червенокосият пиеше уиски с разредител бира, а приятелят му — само бира. За сметка на това пиеше доста бързо от нея. Морган постоя така на бара, докато барманът му донесе бира, съобщавайки, че това е от добрия стар Оскар, който черпи. Започна да я пие.
Никой не му обърна никакво внимание. Вътре имаше и няколко фермери и каубои. През това време вече се беше стъмнило и след малко започна да вали. Това беше добре, защото хората щяха да се изпокрият и улиците щяха да бъдат почти безлюдни. Сега точно това му трябваше — тъмнина и силен дъжд.
Постепенно времето минаваше, наближаваше полунощ и клиентите започнаха един по един да се измъкват. Преди да излязат, всички вдигаха яките си или се покриваха с палтата си, за да не ги пръска дъждът, който се очертаваше да вали така с часове. Но двамата все още стояха на масата и пиеха. Изглеждаше така, сякаш ще остане единствено той и двамата, които трябваше да убие. Това обаче нямаше да е добре, ето защо изпи бързо поредната си бира, след това излезе и ги зачака навън.
Трябваше да чака така повече от час, преди те да се появят. Нюболд вече беше много пиян и пееше някаква песен с всичка сила. Другият не правеше нищо, само вървеше несигурно до него. Така минаха покрай Морган, без даже да го забележат. Той ги пусна малко напред, преди да започне да ги следи. Даже и да се обърнеха, едва ли щяха да го забележат. Дъждът се сипеше като из ведро, а освен него и тях нямаше никой друг на улицата.
Беше достатъчно близо, за да успее да чуе какво започна да говори червенокосият, след като свърши с песента. Обръщаше се към другия с името Съли.
— Мой скъпи приятелю Съли — викаше ненужно по безлюдната улица, — имахме една седмица със здрава пиячка и не се опитвай да отричаш това. Всичко, което успяхме да опукаме, и всичко, което успяхме да изчукаме. Това си беше добра работа и ни платиха добри пари за това.
Морган наостри слух, за да успее да чуе какво му отвърна Съли, нещо подобно на:
— Не толкова силно, за бога. Да не искаш да ни заковат?
Червенокосият беше в прекалено добро настроение, за да се върже на това.
— Не се нервирай, малък нервен бръмбар такъв. Ние сме свободни и никой няма да ни търси сметка, нали ти казах. Не можем все да сме чисти. Тъкмо си мислех дали няма да има някоя друга работа, за да изкараме пари и за другата седмица.
Морган долови паниката в гласа на Съли.
— Ако продължаваш така, ще се прибера сам. Наистина, Оскар.
— Чакай! Чакай! Трябва да се изпикая. — Той разкопча панталона си и започна да пикае по стената на една сграда. — Трябва да изпразним тубата, старче. Не мога да си представя как можеш да изгълташ толкова много бира, а да пикаеш само толкова. Ах, толкова е хубаво! Винаги съм казвал, че няма нищо по- хубаво от едно пикане.
Съли го прекъсна раздразнено.
— Не бъди такъв задник, Оскар. Не можеш ли да побързаш малко, мокър съм до кости.
Нийл се извъртя и го хвана за гушата.
— Как можеш да ме наричаш задник, доведени братко. Вярно, сестра ти е мъртва, но ти все още си ми брат. Кой ти даде подслон, когато се измъкна от затвора? Кой ти отвори очите да спечелиш малко лесни пари? Аз, единствено аз. Затова затвори си плювалника. Свършихме добра работа, изкарахме добри пари и ще имаме работа за още по-добри пари. Тук винаги ще се камери такава работа.
Някъде долу под главната улица бяха доковете. Склонът до там беше направен от павета, които блестяха на дъжда. Тук-там мъждукаха газови лампи, които обаче не помагаха много. Дъждът се сипеше като из ведро. Някъде долу се виждаха и кораби, някои от които светеха слабо в дъждовната мъгла. Морган разбра, че сега патрулира нощната смяна на всеки един от корабите. След мястото, където бяха закотвени корабите, доковете продължаваха тъмни и изоставени. Тук не се виждаха никакви лампи. Приближи се с котешка походка към двамата, когато пред тях мина полицейски фургон, пренасяйки явно затворници, които си викаха нещо на непознат език. Тук моряците винаги си имаха неприятности. Веднага забави крачка, докато премине колата, след което се забърза отново.
Съли извика стреснато, когато Морган изсъска:
— Ако не правите това, което ви кажа, ще ви застрелям като кучета. Чуваш ли ме, Нюболд?
Червенокосият тромаво се извъртя, като при това движение почти не падна. Съли се разтрепера.
— Какво, по дяволите, става? — извика Нюболд. — Ти какъв си, крадец?
Морган пъхна револвера в носа на пияния.
— Ето, това съм. Тръгвайте с мен или ще ви застрелям.
Червенокосият извъртя леко глава, но не смееше да мърда много.
— Дяволите да те вземат! Всичко, което имаме, са няколко долара. Вземи ги, ако мислиш, че ще ти свършат работа. Ти беше в заведението, видях те. За какво е все пак всичко това?
Морган стоеше на дистанция от двамата. Ако се приближиш много до гърба на човек с оръжие в ръка, рискуваш да останеш без него.
— Правете каквото ви казвам. Няма да повтарям.
Знаеоле колко непредсказуеми могат да бъдат пияните. Никога не знаеш какво могат да направят. Пиян или трезвен, Съли явно не харесваше идеята да се противопостави на мъж, въоръжен с револвер. Но Нюболд можеше и да се опита, защото беше едър и як точно толкова, колкото и глупав.
— Тръгвайте, иначе ви застрелвам. Последен шанс. Ще се поразходим малко до реката спокойно и без излишен шум. Имате повече пари от това, което казвате, шибаняци такива, и ще ви накарам да ги кихнете бързо-бързо. Хайде, тръгвайте.
Тишината беше нарушена от Съли, който се опитваше да овладее паниката си.
— Хайде, Оскар, той иска само парите.
Червенокосият тръгна напред, но не изглеждаше изплашен.
— Ще съжаляваш за това, което правиш. Мислиш си, че ще можеш да ме ограбиш и да офейкаш просто
