като мъже без тестиси. Проклинаше свещеника и дъскорезницата, и всички хора, които бяха на негова страна. Стария вожд научи за това и отиде да предупреди свещеника, но той само се засмя. „Бягащия вълк просто не иска да работи“, каза той. Но все пак успя да събере смелост и да го убие.
Морган все още държеше оръжието до главата й.
— Това след като донесоха ли пушките беше?
— Да. — Гласът й стана толкова слаб, че той едва я чуваше. — Бягащия Вълк казваше, че пушките ще променят всичко. С тях могат да навлязат дълбоко в планините и да живеят като мъже. Каза, че е взел пушките от един от хората на Холидей, но аз не можах точно да разбера какво искаше да каже.
След това се осмели да хвърли поглед към мъртвите индианци.
— Бягащия вълк е там.
Морган не обърна внимание, защото си мислеше, че явно той е бил този, който я е имал.
— Но даже и да е мразел свещеника, защо му е трябвало да го убива? Защо просто не е отишъл в планините със своите последователи?
Жената облиза устните си.
— Свещеникът научи за пушките. Но не това беше причината, заради която беше убит. Бягащия вълк го мразеше заради това, което той направи от нас. Може ли да пия вода?
— Все още не — отвърна Морган. — А ти мразеше ли го? Успяха ли да те настроят против него?
Мазнината по косата й започна да се смесва с потта и лицето й заблестя като лакирано.
— Да, аз бях негова жена. Той казваше, че не трябва да има никаква прошка или съжаление към свещеника. Ако искаме да станем отново силни, трябва да забравим това, което той ни е проповядвал. Отецът ни е покварил и затова е трябвало да умре. Неговото убийство щеше да бъде първата стъпка за връщането ни към нашата истинска индианска природа.
Мечти за слава, помисли си Морган. Пълна торба с лайна. Един добър човек, който е загубил толкова много време, за да създаде мисия за индианците, е мъртъв заради желанието на някой да стане втори Джеронимо, или Лудия кон или някой друг.
— А къде са пушките? Защо не ги използваха срещу нас?
Все още коленичила под горещото слънце, жената изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.
— Те са скрити в една пещера далече в планината. Там също има провизии и муниции. Ако бяха с тях, вече нямаше да сте между живите. Но пушките са на един ден път оттук.
В гласа й се долови жал и Морган усети, че тя скърби за Бягащия вълк, гадното копеле. Не чувстваше никакво съжаление към нея, опита се да прехвърли вината за убийството на отеца върху мъжа си, но дали пък и тя не беше част от целия план. Но имаше нещо друго, което трябваше да попита. След това трябваше да заровят тези копелдаци, но се надяваше тайно да не открият лопата.
— Какво се случи със стария вожд и останалите ви хора?
Все още на колене, тя започна да се клати уморено напред-назад.
— След като убиха свещеника, те се изплашиха, а и пушките ги уплашиха още повече. Заминаха за резервата „Колвил“ във Вашингтон. Това е истината.
Това беше достатъчно. Заповяда й да се изправи.
— Сега ще те напуснем. Намери си кон и се махай оттук. Не ми пука въобще къде смяташ да ходиш и какво ще правиш.
— Но нямам никаква храна. Ще умра.
— Тогава умри. — Морган се обърна с гръб към нея. — Хайде, момче. Време е да се връщаме обратно.
След като се отдалечиха малко, Тикнор се обърна назад.
— Тя все още стои там. Господи, колко сурово се държа с кея. Ако не беше проговорила, щеше ли да я убиеш?
— Щях. Не бях сигурен дали не е излъгала за това, че натопи Бягащия вълк? Не бях сигурен дали не е убила собственоръчно отеца. Мисля, че тя е просто една зла кучка.
Пояздиха така за известно време. Йънг се беше замислил дълбоко.
— Не хващате много вяра на жените, така ли, мистър Морган? Тази дама Йодър…
— За нея съм сгрешил. Тя ми е казала истината.
Морган си помисли, че все пак тази Лаура е прекалено смела и това може да й навреди. Ако открият какво е направила, въобще няма да се колебаят и ще я очистят. Нийл веднага ще нареди на хората си да свършат тази работа и те сигурно щяха да се заемат с удоволствие. Най-вероятно щяха да й сложат една тежест на врата и да я хвърлят в реката, така че никога повече да не се покаже.
Чудеше се какво ли я кара да рискува толкова безразсъдно живота си. Трудно беше да повярва, че е заради самите индианци. Не му направи впечатление като жена, която да е грижа за някой друг независимо то цвета на кожата. Също толкова невероятно би било да се надява да стане известна с историята на Холидей. „Северозападен вестник“ в Боис беше най-добрият вестник на тази територия. Но даже и вестник като него не би пожелал да се заеме с човек като Холидей. Така щяха сами да си плюят на бизнеса, а никой не би поел такъв риск. Веднага редакторът щеше да бъде хвърлен от прозореца.
Тикнор прекъсна мислите му.
— Знаеш ли, бих могъл да вържа тази индианка и да я закарам на генерал Хауърд.
— Още докато я закараш до Боис, тя вече ще промени историята. Но даже и да повтори дума по дума това, никой няма да й повярва. Дрик Холидей да дава безвъзмездно пушки на индианците, да не иска пари от тях! Ще е чиста загуба на време. Тя ще те забави, а и ще е опасно да е покрай теб.
Момчето се усмихна високомерно.
— Жена да е опасна?
— Ще се наложи да минеш през няколко града, за да стигнеш до Боис. След всичките тези слухове за близка война хората ще искат да знаят какво смяташ да правиш с нея. Могат да те наобиколят, да те спрат.
Вече се бяха отдалечили доста от мисията.
— Ако го направят, ще съжаляват за това — отвърна младежът. — А ако се наложи, някои от тях може и да умрат.
Морган го погледна изучаващо. Не му харесваше спокойният глас, с който говореше за такива неща.
— Пак ще ти кажа. Ако има начин, не убивай хора. Тези индианци трябваше да ги убием, иначе те щяха да ни убият и се радвам, че беше там. Ако не се беше показал навреме, вече щях да съм мъртъв.
Това беше най-добрият начин, по което можеше да му каже благодаря. Момчето още повече се изпъчи от самодоволство. Такава открита похвала направо му завъртваше главата.
— Мистър Морган — отвърна той. — За мен това беше нищо. Двамата работим доста добре, нали?
С тези думи явно искаше да каже убиваме доста добре. Но това, че му хареса първото убийство, означаваше, че за него вече няма връщане в Спейд Бит. Морган знаеше, че ако не го накара да се върне, той нямаше да живее дълго като стрелец. Каквото и да правеше, колкото и добър да беше, рано или късно щяха да го убият. Нито един стрелец след Хикок не е успял да живее дълго като такъв и най-често завършваше живота си с дупка в главата след кавга с някой все още незнаен покерджия. Но все пак не му беше баща, а и момчето вече беше голямо — можеше само да избира пътя, по който ще върви и гради живота си.
След три дена яздене стигнаха там, където се вливаха двете реки. На следващата сутрин прекосиха моста над Змийската река преди Левистон.
— Ще задържа товарния кон — каза Морган, — само ще те забавя. Имаш достатъчно много път. Ще се наложи да си вземаш по малко суха храна от всеки град, през който минаваш, Ще яздиш по Змийската река, докато стигнеш Пайет. Там има един мост. Ще тръгнеш по пътя, който следва река Пайет към Монтън. По- надолу реката ще се разклони на няколко ръкава, но пътят продължава към Боис. Генералът трябва да бъде или ще дойде в хотел „Ратдръм“. Ако го няма, ще го изчакаш.
— Ще напишете ли някакъв доклад за него?
— Не. Ти ще му разкажеш какво се е случило. Какво е казала Лаура Йодър за Холидей: че събира наемници от Сан Франциско. Какво се случи в мисията, всичко. А сега ми кажи всичко, което ще кажеш и на
