не можеше да става. Личеше си, че е доста стиснат човек, който брои всяка дребна монета, а може би и караше момичето да работи по десет-дванадесет часа. Помисли си, че това нямаше нищо общо с предстоящата война, че няма смисъл да се захваща с него.
Но продължаваше да си мисли за нея. Най-доброто обяснение за нея можеше да бъде, че родителите й са умрели, когато е била по-малка, и не са й оставили нищо. Чичо й я беше прибрал, но я караше да работи, за да си плаща леглото и храната. Но и да се опитва, явно не постигаше кой знае какъв успех. Ясно беше, че тя мрази и него, и начина му на мислене. Никакви пътувания до Европа, никакви модни дрехи и вместо да бъде обградена от богати и знатни мъже, я ухажваха местни сополанковци, като онзи младеж, който искаше да я покани на танци.
Помисли си дали е била някога с мъж и сметна, че е. Момиче като нея би желало да опита от всичко. Тези, които са разтваряли краката й, са се оказали щастливци, може би са останали с впечатлението, че чукат дива котка.
Така денят премина и вече се стъмваше, когато пунктът затвори. След като се навечеря, реши, че няма нищо интересно, което би видял там. Междувременно в хотела се бяха появили още трима души. По думите на Дженкинс единият от тях доста често е посещавал хотела. Морган срещна този мъж по стъпалата. Изглеждаше като стар комарджия, който обаче вече не беше толкова спокоен, колкото по-рано. Остана учуден, когато му предложи да изиграят едни карти, но веднага отказа с извинението, че никога не е имал възможността да се научи. През нощта си легна по-рано с бира в ръка и започна да чете местния вестник „Зовът на Грейнгвил“, който беше купил през деня. За такова гръмовно заглавие самият вестник си беше гола водичка, скучен и еднообразен. Но все пак в него успя да открие новини за генерал Хауърд и публичния протест, който беше предвиден за събота, 20 юли, след десет дена. Искаше да присъства на това събиране и ако момчето не се появеше в най-скоро време, щеше да му се наложи да замине за Боис.
Залагаше десет към едно, че на това събиране ще има проблеми, защото Холидей надали щеше да приеме спокойно това предизвикателство, ето защо трябваше да бъде там на всяка цена, ако стане напечено. Не би позволил някакъв самохвалко да обижда и хули генерала. Освен това и Ванди Гибонс щеше да бъде там с ловджийската си пушка, а това вече си беше голямо успокоение. И ако някой посмее да хвърли камък по генерала и Господ няма да успее да му помогне, защото Гибонс въобще няма да се поколебае да му пръсне главата. Той беше жесток, но изцяло лоялен към генерала, към единствения мъж, към който изпитваше уважение.
Надяваше се да не се стига чак до стрелба, но малко вероятно би било Холидей да не се опита да създаде някоя неразбория. И ако има шанс да обърне хората срещу генерала, като остави някой от сподвижниците си да умре, щеше да го направи. Чудеше се какво всъщност представлява този Холидей. Без съмнение той беше един от най-печелившите бизнесмени в този район. Всичко, в което инвестираше, веднага ставаше печелившо. Веднъж го беше зърнал на едно политическо събиране в Боис, тогава все още беше републиканец. Висок, едър мъж с черна коса и бумтящ глас. Говореше се, че е бил роден в Северна Каролина и още като дете се е преместил в Айдахо. Сега трябваше да е на четиридесет и пет.
Чудеше се какво ли щеше да прави с парите му, ако беше на негово място. Със сигурност обаче нямаше въобще да се опитва да става представител на Айдахо, което беше фикс идея за Холидей. Хората, които мислят, че знаят какво е добро за всички останали, би трябвало да са малко нещо луди. Тази негова партия обаче допадаше на многознайковците и на тези, които мразеха индианците. Някои от тях си мислеха, че не би било удачно да ги изселват извън Айдахо, а да ги заробят, да ги оковат във вериги и да ги накарат да работят в мините и да секат дърва. Други, които пък бяха религиозни, смятаха, че това може да се реши само като се накарат всички насила да приемат християнската религия. Испанците бяха направили точно това в Мексико, затова предлагаха този вариант и тук. А индианец християнин означаваше само, че е опитомен.
Холидей обаче не искаше това. Това, което желаеше, беше да изсели всички индианци от тези райони независимо дали бяха християни или езичници.
— Няма да слушам никакви аргументи, никакви компромиси. Трябва да изчистим нашите територии от тези диваци.
Всичко това беше чул от Сид Сефтон. И когато нямаха много работа, той постоянно му сричаше за него. Е, сега това вече му влезе в полза.
На следващата сутрин се появи и Тикнор. Първото място, което провери, беше хотелът на Дженкинс. Въпреки всичко Морган наистина се радваше, че го вижда.
Момчето веднага обясни защо все пак е избрало това място да го търси, а не някое друго.
— Знаех си, че ще се настаните на удобно място, за да наблюдавате пункта, а от това няма по-удобно местенце.
— Така ли? — Усмихна се. — Какви новини ми носиш, схватливко?
Момчето веднага приседна на ръба на леглото му.
— Имам доста неща да ви разказвам. Генералът се появи на другия ден, след като пристигнах. Трябва да си призная, че изглеждаше ужасно уморен — на неговата възраст — толкова дълго пътуване. Изслуша ме внимателно и през цялото време само кимаше, без да промълви и думичка. След това обаче ми зададе доста въпроси, всичките от които бяха трудни. Успях да му отговоря по най-добрия начин.
— Това говори добре за теб.
— Наложи се да му обясня за репортерката. Казах му, че не сте я търсили, а тя сама ви се е натресла, даже това, че се е качила в стаята ви, за да ви задава въпроси.
— И какво каза той за това?
— Той каза, че е смела, но глупава жена.
Все още не беше казал на момчето за смъртта й. Не каза нищо и за убийството на Оскар и Съли. Всичко вече беше свършено и той нямаше пръст в това.
— А какво става с това масово събиране?
— Вие знаете?
— Четох във вестниците. Запланувано е за 20 юли.
— Точно така — кимна младежът. — Генералът се опитва по всички начини да накара хората да се противопоставят.
— Има ли някакъв късмет досега?
— Не толкова, колкото би желал, но се справя доста добре. В края на краищата, той е генерал Холидей и много хора биха дошли на събирането само заради това. Трябва да ви кажа, че отправи някои доста силни обвинения към Холидей. Обвини го директно в това, че стои зад тази работа с нападенията на индианците. Каза, че Холидей се опитва да ги изсели, както той се изрази, за свой личен интерес. Като ги накара да се изселят, той и неговите приятели ще успеят да закупят земята им доста евтино. Това са доста силни думи, мистър Морган.
— Да, доста.
— И си мисля, че може и да загази, ако не престане да отпъжда онзи Гибонс, който все е до него. Този мъж е доста опасен, обикаля улиците на града с пушката си на рамо, подозрителен към всеки, веднага започна да ме гледа накриво, когато се появих, сякаш бях някой шпионин. Преди да ме пусне при него, се опита да ми вземе оръжието. Обясни ми, че няма да вляза вътре, ако не си го дам.
— А ти даде ли го?
— Проклятие, не. Не си давам оръжието на никого. Генералът ни чу, докато спорехме, и излезе, за да види какво става. Веднага си спомни за Спейд Бит и нареди на Гибонс да млъкне. Гибонс го послуша, но по очите му познах, че това не му харесваше. Държи се като квачка този шибан ирландец.
— Квачка, която обаче има пушка. Беше ли изплашен генералът? Нали беше казал, че може да загази?
— За това не ми каза нищо. Но от начина, по който Гибонс се отнасяше към всеки, разбрах, че има нещо. Да уплашиш човек като генерал Хауърд! Господи, не! Даже и аз знам кой е той и какво е направил за страната ни. Загубил е ръката си, като се е опитвал да запази Съединението. А аз не бих си дал и малкото пръстче за това. Този пръст ще ми е много по-нужен, отколкото Съединението.
Морган се усмихна. Момчето не гореше от патриотизъм, но какво от това? Какво беше направила тази страна за него? Трудно би се решил да размахаш знамето, ако мислиш като него. Самият той не беше настроен много на тази вълна. Предпочиташе да си седи на верандата и да пие бира и да чете за велики
