сражения само по вестниците. Тези свирепи речи, битките на живот и смърт, всичко това не означаваше нищо друго освен смърт за някой.
— Добре ли изкара в Боис?
— Да. — Момчето изглеждаше самодоволно. — Ходих в един публичен дом.
— Откъде взе пари?
— Генералът ми даде.
— Взел си пари от генерал Хауърд, за да отидеш в публичен дом?
— Не точно. Казах му, че са ми необходими пари, за да излекувам коня си от глисти. А това струва доста пари.
Морган поклати невярващо глава. Момчето доста бързо се развиваше, вече се беше научило и да лъже като другите, без да му трепне окото. Сега, като го гледаше, трудно би повярвал, че е падал от покрива или е изсипал кофа с лак за дърво на новите му ботуши. Сега тези хубави ботуши бяха мръсни.
— Ти си станал долен гаден лъжец, но все пак се радвам, че си тук.
Момчето махна с ръка.
— Благодаря, мистър Морган.
Морган отвори третата си за деня бира.
— Хайде да съкратим тази част, в която ми викаш мистър. Ако все пак искаш да ме наричаш някак, викай ми Морган. Това мистър винаги ме прави някак нервен. Така че ми викай Морган, всички се обръщат така към мен. Битси ми вика шефе, но той е просто един китаец и не може да научи нищо повече.
Момчето се изправи.
— Не мога да ви наричам по никакъв друг начин, освен мистър Морган.
Морган остави внимателно бутилката на пода.
— И защо?
— Защото така изразявам уважението си към вас.
— Изразявай уважението си така, както и аз към теб — няма да съжаляваш. Ще ме наричаш Морган и ще ми говориш на ти, това е заповед.
Започна да усеща бирата в главата си.
— При едно условие — обади се младежът. Морган го погледна.
— Какво е то?
— Ако и вие спрете да ми викате „момче“. Искам да си стиснем ръцете за това.
Стиснаха си ръцете точно когато някой почука на вратата.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Морган помисли, че това е Дженкинс, затова извика да влиза, но вместо него срещу него застана Мелани. Тя още носеше онази безформена роба, но все пак елегантността й си личеше. Очите й огледаха бързо прашната стая, Морган и накрая се спряха на момчето.
— Мислех, че си сам, а сега виждам, че сте били двама.
Морган не обърна внимание на забележката.
— Какво говориш? Какво те носи насам?
— Успях да се измъкна за малко, защото чичо Боб го боли зъб и отиде да му го извадят. Предупреди ме да не напускам магазина, но аз не обръщам внимание на заповедите му.
Морган все още лежеше в леглото.
— Аха, разбирам. Искаш ли бира?
Тя не обърна внимание на поканата.
— Изглеждаш ми като стрелец — обърна се към момчето. — Веднага си личи. Мислиш ли, че този твой приятел — това се отнасяше за Морган — знае дали си струва да ни следи?
Момчето наклони глава преценяващо, сякаш искаше да каже, че въпреки грубостта й тя си струваше. Остана доволен от това, че се обърна към него. Но тя вече гледаше към Морган.
— И как позна, че съм стрелец? — Гласът му беше самодоволен.
— Баща ми наемаше доста от тях. Познавам ги веднага.
Господи! Не може да бъде, помисли си Морган.
— И кой е баща ти? — Момчето все още си мислеше, че това е само част от шегата, и продължаваше да играе играта.
Въпросът накара Мелани да избухне.
— Знаеш много добре кой е баща ми. Първо пристига този — погледна към Морган сърдито, — а след няколко дена се появяваш и ти. Ако все пак баща ми искаше някой да ме наблюдава, защо ще са му необходими двама?
Ще тръгнете ли след мен, ако реша да избягам?
Морган не вярваше, но явно тя беше дъщеря на Холидей. Ако обаче не го кажеше сама, не можеше да си мисли нищо.
— Не сме тук, за да те шпионираме. Аз съм човек, който отглежда коне на север оттук, нали вече ти казах. Търся нова стока за ранчото ми. Тикнор работи за мен.
— Можеш да ми викаш Тик — веднага се обади момчето.
Момичето го погледна.
— Името ти пасва.1
Морган продължи.
— Повярвай ми, не сме тук, за да те шпионираме.
— Тогава защо постоянно ме наблюдаваш? Забелязах това още когато пристигна тук. Бях се качила на втория етаж и те зърнах как гледаш, даже имаш и бинокъл, ето го там на прозореца. Ако твърдиш, че това не е шпиониране, тогава какво е?
— Не шпионирам. Ти просто си хубаво момиче, което заслужава да бъде гледано.
— И искаш да ти повярвам, че си надничащият Том, а не шпионин? Обаче не разбирам защо все пак баща ми е изпратил двама. Чичо Боб ме наблюдава достатъчно.
Вече беше време да приключат с това, преди брадатият да се е върнал и да я хване, че не е в магазина.
— Може да ти открием нещо, но ако първо ни кажеш кой е баща ти.
Тя изглеждаше затруднена.
— Искаш да кажеш, че наистина не знаете? Не работите за баща ми?
— Честна дума.
— Баща ми е Дрик Хол идеи, а аз съм дъщеря му Мелани. Единствената му дъщеря, и затова ме наблюдават постоянно.
Това си беше истинска загадка, и то много объркана. И за да я оставят тук, при чичо й, би трябвало да не е наред с главата. Но тя не изглеждаше луда. Волева — да, но не и луда.
— И защо трябва да те наблюдават? — попита Морган.
— За да не избягам. Къде ще избягам без пукната пара? Чичо не ми дава и монета, а всичко заключва в желязна каса. Изпразва касата по няколко пъти на ден, така че в нея винаги има по няколко долара, което е недостатъчно.
Морган изчака да продължи, но тя замълча.
— И за какво е трябвало да те праща чак тук?
Тя го погледна малко по-продължително със светлосините си очи.
— Наистина ли искаш да разбереш?
— Ако искаш да ни кажеш. — Знаеше, че ако натисне много силно, може да се откаже. Надяваше се все пак брадатият да се забави.
Тя седна на леглото на няколко фута от момчето.
— Не обичам баща си — тихо започна тя. — И никога не съм го обичала, всъщност го мразя. Държеше се много жестоко с майка ми, биеше я. Преди няколко години при един от побоите му явно я беше ударил прекалено силно, защото след седмица тя умря. Страдаше жестоко, но той не се съгласи да извикат лекар. Не каза, че това може да му навреди на политическата кариера, но нямаше смисъл и да го казва, то се
