— Там ли е Хуана Сантос?
— Да, и тъкмо затова не съм спокоен.
— Засега чудовището е далече от Ава-ера — увери го Викърс. — Движи се в права линия, обратно на селото.
— Опитайте се да го пресрещнете, преди да е променило намеренията си — извика Холдън.
— Тръгваме — каза Викърс — Край.
Той върна микрофона на радиста и махна с ръка:
— Продължаваме, момчета. Отваряйте си очите.
Те тръгнаха, след като попаднаха отново на следата на човека-растение, която лесно се различаваше сред една тревиста равнина. Там, откъдето бе минал, тревата беше смачкана. Същата белезникава диря продължаваше и по-нататък.
— Питам се какво ли е това — продума Джеф Викърс, навеждайки се над необичайните следи.
— Да, във всеки случай страшно отвратително — отбеляза един от мъжете. — Сякаш се е насочило към онези дървета.
Дънери с причудливи форми, извити и стърчащи към небето като оголени скелети, образуваха зловеща горичка на неколкостотин метра от групата, която току-що се бе спряла. По-нататък, сред вълните на буйната зеленина, отново властвуваше тропическата гора.
— Да вървим — реши Викърс.
Те се приближиха до дърветата и на няколко пъти изгубиха следата по един каменист участък.
— Завил е рязко — отбеляза един от космонавтите, сочейки в определена посока. — Сигурно е изчезнал към гората…
Проточен рев раздра тишината, смразявайки кръвта във вените на мъжете, които застанаха нащрек, готови да натиснат спусъка.
— Това е той — прошепна Викърс, едва сдържайки овладялото го чувство на тревога. — Не е далеч…
Ревът премина в нещо като хъркане, което замря и настъпилата тишина звънна някак особено заплашително. Викърс се почувствува несигурен. Изпита силното желание да се обърне, да отиде в базата и да каже на Холдън, че не са открили нищо. Хората от групата, чули ужасния вик, бяха замръзнали на място. Те също се колебаеха дали да вървят по-нататък.
— Напред! — извика Викърс и сам не позна гласа си. — Стреляйте направо, щом се покаже.
И човекът-растение се показа няколко минути по-късно, когато групата наближи гората. Той се появи за една-две секунди отляво, отново нададе ужасния си нечовешки вик и изчезна сред огромните като дървета папрати. С изопнати до краен предел нерви, един от космонавтите бясно натисна спусъка на йонната си пушка почти без да се цели. Дълъг виолетов пламък блъвна от дулото и потокът лъчи стопи всички растения околовръст на няколко метра в дълбочина, образувайки своеобразен тунел в пищната зеленина.
Протяжен животински вой последва свистящия изстрел.
— Отишъл е надясно — извика Викърс. — По дяволите! Придвижва се със страхотна бързина.
— Доста ще се поизпотим, докато го намерим там — обади се неуверено един от мъжете. — Сякаш че…
Той не довърши изречението, само с трепереща ръка опипа лицето си. Страхът вече кълнеше у него. Някакъв вътрешен страх, който не можеше да овладее. Джеф Викърс също изпитваше страх, но нещо неудържимо го караше да върви напред. И той тръгна отново, с поглед, фиксиран към мястото, откъдето дойде воят. Мъжете се поколебаха за миг, после го последваха, наредени в полукръг с насочено напред оръжие.
Когато Викърс стигна до първите гигантски папрати, целият бе плувнал в пот, мускулите го боляха от напрежение.
— Ей там е, вътре — извика той. — Стерн, метни една граната!
Стерн измъкна от колана си яйцевиден предмет, трескаво го зареди, силно замахна и гранатата изчезна в буйната растителност. Почти моментално последва глуха експлозия — истинско миниатюрно слънце блесна сред листата и висящите лиани на гигантските дървета. Светлинни вълни се разляха в концентрични кръгове около центъра на експлозията и на това място гората сякаш се стопи, докато малкият слънчев диск продължаваше да се върти около оста си с тътен и шеметна бързина.
— Включете антирадиационните уреди — заповяда Викърс. — Тръгваме!
Той се отправи решително към мястото на експлозията, което ставаше все по-прозрачно в радиус от стотина метра. Растителността буквално се бе изпарила пред тях, земята беше оголена, почерняла, с бледосинкава мъгла над нея, която от време на време леко се раздвижваше. Ослепителното слънчево кълбо бе изчезнало от центъра на оголения сектор и там, където гранатата избухна, почвата се бе раздробила на стъклени кристалчета. Викърс се огледа наоколо. Ако онова чудовищно създание е попаднало в зоната на радиация, вече трябва да е умряло…
— Там… там е! — заекна внезапно един от космонавтите.
Човекът-растение се намираше в края на оголения от експлозията терен, стъпил здраво на силните си крака. Неговите странни и извънредно подвижни пипала плющяха във въздуха от двете страни на тялото. Погледът на тесните му очи фиксираше групата земяни, които инстинктивно се притискаха един до друг.
— Трябва… да го убием — задъхваше се Викърс, като се опита да вдигне пушката си. — Стреляйте, по дяволите… Стреляйте!
Но той самият се чувствуваше неспособен да натисне спусъка. От това разстояние те не можеха да пропуснат целта. Невероятното чудовище стоеше неподвижно.
— То се подиграва с нас — помисли с горчивина Викърс. — Заповядва… заповядва ни да не стреляме по него и ние се подчиняваме!
Колко време са стояли така, един срещу друг? Не бяха в състояние да кажат. Тази сила, срещу която не можеха нищо да сторят, ги правеше неспособни да вземат каквото и да е решение. После чудовището бавно се размърда и заотстъпва в буйната растителност, без да ги изпуска от погледа на едва забележимите си очи, разположени по средата на отвратителната глава, над която се полюшваше венецът от тичинки.
Викърс направи крачка напред, след това още една. Хората го последваха като хипнотизирани от гнусното чудовище.
— Трябваше да предупредим Крис — каза Джеф Викърс.
Но го изрече неуверено, знаейки със сигурност, че няма да има сили да повика командира на Сигнус-X- I.
„Свършено — помисли той. — Свършено е с нас…“
Те навлизаха в гората против волята си. Всъщност те вече нямаха воля. Мозъкът им беше изцяло подчинен на това ужасяващо създание. Все пак Джеф Викърс установи, че не е загубил съвсем разсъдъка си. Много добре виждаше нещата, които го заобикаляха. Да, той виждаше цялата тази зеленина, с която се сливаше кошмарният силует на онова създание, господствуващо над тях с психическата си сила. Тук-там висяха на гроздове едри цветя с разноцветни венчета.
Рой объркани мисли нахлу в главата на Викърс. Мисли, които не бяха негови. Те напираха, въпреки отчаяните усилия, които правеше да ги прогони. Цветята…
— В тях има живот… Живот, недостъпен за такива несъвършени същества като нас… И знаят, че сме тук…
Венчетата мърдаха. Полюшваха се с извънредно бавни движения.
„Те са ни усетили — помисли си Викърс. — Те…“
И каза на висок глас:
— Те мислят!
Изведнъж той почувствува бясната омраза, която се излъчваше от тези великолепни цветя, и залитна от шока на това откритие. Да, тези цветя можеха да мислят. И Викърс моментално разбра, че те са в тесен психически контакт с чудовището, което отново се бе спряло. Значи това бяха онези объркани мисли, които нахлуваха в мозъка му. Мисловни съобщения се предаваха между чудовището и пъстрите цветя… Джеф Викърс почувствува как стиснатите му пръсти се разтварят и изпускат оръжието. Още една категорична заповед. И той се бе подчинил.
Около него мъжете от групата също изтърваваха оръжията си, сваляха коланите, на които още висяха
